Кървава разходка

8.

В осем сутринта Майлоу ми се обади по телефона.

— Да не би да прекъсвам нещо?

Беше пропуснал да ни прекъсне с цял час. Робин четеше в леглото, а аз вече бях завел Спайк на кратка разходка из каньона. Когато телефонът иззвъня, седях на терасата и се опитвах да освободя съзнанието си от някои важни въпроси, мъчейки се да се съсредоточа върху звука от водопада, който захранваше езерото с рибките. Благодарен, че не чувах шума от движението по шосето.

— Не, разбира се. Какво става?

— Намерих данните за Клеър и Старджил. Женени две години, разведени от почти две, без деца. Открих Старджил. Каза, че са се разделили приятелски. Той е съдружник в адвокатска кантора от десетина души и се е оженил повторно преди три месеца. Току-що бе научил за Клеър. Вестниците в Сан Диего не са се занимавали със случая, но един от неговите съдружници е бил тук и прочел за станалото.

— Каква беше реакцията му?

— По телефона звучеше твърде разстроено, но какво значи това, по дяволите? Каза, че се съмнява дали ще може да допълни нещо, но ще разговаря с мен. Определих му среща за десет утре сутринта.

— В Сан Диего ли?

— Не, той ще дойде тук.

— Много отзивчив момък.

— Впрочем имал някаква работа тук. Подписването на документи за собственост — той е специалист по недвижими имоти.

— Значи често идва в Лос Анджелис.

— Да, отбелязах си този факт. Ще разбера що за птица е, когато се срещнем. Ще се видим в дома на Клеър. Той е нейно притежание. Той е живял там като ерген, но след развода й го прехвърлил и се съгласил да изплаща ипотеката и данъците в замяна на издръжката и отказа й да претендира за неговите акции и облигации.

— И кой ще наследи къщата сега?

— Добър въпрос. Старджил не беше сигурен, че тя е направила завещание, и твърди, че никой от двамата не е правил застраховка в полза на другия. Аз не открих никакви полици; Клеър е била на тридесет и девет години и вероятно не е мислела за умиране. Смятам, че адвокат ще знае как да проведе процеса по легализиране на завещанието — вероятно срещу заплащането на ипотеката той ще получи част от собствеността. Но предполагам, че на първо място са нейните родители. Колко според теб може да струва такова място?

— Около триста хиляди… На колко възлиза стойността на имуществото след удовлетворяване на исканията на кредиторите?

— Утре ще разберем, ако мистър Помощника все още желае да ни помогне… Може би се е изморил да плаща сметките й, а?

— Вероятно се е дразнел, особено след като вече се е оженил повторно. И разбира се, ако има парични проблеми. Бъди така добър да разбереш какво е финансовото му положение.

— Ако искаш да се срещнеш с него, бъди там в десет. Оставих съобщение на телефонния секретар на Хейди Оут, но нямам отговор. А лабораторията изпрати още един доклад за отпечатъците: определено са единствено на Клеър. Изглежда, наистина е живяла съвсем сама.

На другата сутрин позвъних на доктор Майрън Тиоболд в Окръжната болница, оставих му съобщение на телефонния секретар и се отправих с колата към „Кейп Хорн“. Пристигнах там в девет часа и четиридесет и пет минути. Колата на Майлоу, която нямаше обозначителни знаци, че е от полицията, вече беше паркирана в алеята. Тъмносиво БМВ седан, модел от последните години, с подвижен багажник за ски на покрива, беше спряно пред гаража.

Предната врата на къщата не беше заключена и аз влязох. Майлоу се беше настанил в средата на празната всекидневна. До вратата за кухнята стоеше мъж на около четиридесет години, облечен в син костюм, с бяла риза и жълта вратовръзка на точки. Беше висок около метър и осемдесет, спретнат, с късо подстригана къдрава червеникава коса и прошарена брада. Златен часовник на лявата китка, халка с малки диаманти, лъснати до блясък тъмночервени обувки.

Майлоу ни представи един на друг:

— Това е доктор Делауер, нашият консултант психолог. Докторе, мистър Старджил.

— Джо Старджил.

Протегната ръка. Сухи длани, но неспокойни очи с лешников цвят. Гласът му беше малко дрезгав. Той погледна край мен в празната стая и поклати глава.

— Мистър Старджил тъкмо казваше, че преди къщата е изглеждала доста по-различно.

Джо обясни:

— Ние не живеехме по този начин. Имахме килими, които покриваха целите подове, мебели. Тук стоеше голяма кожена софа; на онази стена имаше хромиран шкаф — мисля, че го наричат етажерка. Клеър ме научи на тази дума. Бях си купил малко неща, когато бях ерген, но тя напълни къщата. Керамични изделия, статуетки, макраме — всякакви подобни неща. — Отново поклати глава. — Трябва много да се е променила.

— Кога говорихте с нея за последен път, сър? — попита Майлоу.

— Преди години. Когато изнасях вещите си. Може би половин година преди окончателното решение на съда.

— Значи сте се разделили преди развода?

Старджил кимна, като докосна края на брадата си.

Майлоу продължи:

— Значи вашият последен контакт би трябвало да е бил преди около две години и половина.

— Точно така.

— Никога ли не сте обсъждали развода?

— О, разбира се! Няколко телефонни разговора, за да уточним подробностите. Мислех, че имате предвид истински разговор.

— О! — каза Майлоу. — И след развода никога не сте я посещавали тук?

— Нямаше причини — отговори Старджил. — Клеър и аз бяхме приключили — бяхме приключили много преди да го сторим официално. Всъщност не успяхме да заживеем истински.

— Бракът ви бързо е тръгнал да се разпада.

Старджил въздъхна и закопча сакото си. Ръцете му бяха големи, покрити с рижи косъмчета.

— Не става въпрос за разпадане. Като цялост той се оказа една грешка. Ето, донесох това. Намерих го тази сутрин.

Той извади портфейл от крокодилска кожа и измъкна оттам малка снимка, която Майлоу внимателно разгледа, а после подаде и на мен.

Цветна снимка на Клеър и Старджил, ръка за ръка, на фона на надпис „Току-що женени!“. Той беше облечен в светлокафяв костюм и тъмнокафява риза, нямаше брада и носеше очила. Лицето му беше костеливо, а усмивката му — колеблива.

Клеър носеше дълга светлосиня рокля без ръкави с щампа на бледолилави теменужки и държеше букет от бели рози. Косата й беше дълга, права, сресана на път, лицето й бе по-слабо, отколкото на снимката, която бях видял преди, скулите й тук изпъкваха по-отчетливо. Широко засмяна.

— Не знам защо я донесох — каза Старджил. — Дори не знаех, че я имам!

— Къде я намерихте? — попита Майлоу.

— В кабинета си. Тази сутрин отидох там рано; преди да тръгна за насам. Почнах да се ровя във всички книжа, които аз и Клеър имахме — документите от развода, прехвърлянето на собствеността на къщата. Всичко е в колата, можете да вземете онова, което ви трябва. Снимката изпадна измежду страниците. — Старджил се обърна към мен. — Предполагам, че един психолог би могъл да разтълкува факта, че все още съм я пазел. Може би това означава нещо на подсъзнателно равнище, но аз определено не си спомням да съм го направил умишлено. Беше странно отново да я видя. Изглеждаме доста щастливи, нали?

Вгледах се отново в снимката. Между новобрачните се виждаше един бутафорен, блестящ от позлата, олтар. Лъскави червени сърца по стените, розова статуетка на Купидон с бузи като на Дизи Джилеспи7.

— Вегас? — попитах аз.

— Рино — отговори Старджил. — Най-натруфената зала за бракосъчетания, която някога сте виждали. Чиновникът, който регистрира брака, беше някакъв дядка, полусляп, вероятно пиян. Ние пристигнахме в града доста след полунощ. Старецът затваряше и аз му бутнах двайсетачка, за да извърши кратката церемония. Жена му вече си бе тръгнала, тъй че свидетел стана някакъв портиер, също такъв старик. После Клеър и аз се шегувахме, че и двамата са били слабоумни поради напредналата си възраст и че бракът вероятно не е законен. — Той постави ръце върху рамката на вратата, загледан отнесено към кухнята. — Когато живеех тук, имахме всякакви уреди — сокоизстисквачка, шейкър, кафеварка, каквото щеш. Клеър искаше да притежава всички модерни джунджурии… Питам се какво е направила с тях — имам чувството, че просто ги е махнала оттук.

— Имате ли представа защо е постъпила така? — попитах аз.

— Не — отговори той. — Както казах, не поддържахме връзка. Истината е, че дори когато още бяхме заедно, не знаех какво й доставяше удоволствие. Онова, което наистина обичаше да прави, бе да ходи на кино — можеше да гледа филми цяла нощ. Понякога ми се струваше, че за нея нямаше значение какво се показва на екрана, просто обичаше да седи в залата. Всъщност никога не я опознах напълно.

— Къде се срещнахте?

— Още една романтична история — в хотелския бар. В „Мариот“ на летището, за да бъда точен. Аз бях там, за да посрещна клиент от Далечния изток, който така и не се появи, а Клеър трябваше да присъства на конференция на психолози. Седях на бара, раздразнен, че този човек ми погаждаше такъв номер и че бях изгубил половината си ден. Клеър влезе с плавна походка и навирен нос и седна през няколко столчета от мен. — Той посочи снимката: — Както можете да видите, тя беше красива. Не точно мой тип, но пък именно това може би ме е привлякло.

— Какво значи „не точно мой тип“? — попитах аз.

— Дотогава се бях срещал с юридически секретарки, с помощник-юристки, няколко манекенки, претендентки за актриси — говоря за момичета, които се обличат модно, гримират се и така нататък. А Клеър изглеждаше точно такава, каквато си беше — учена. Чудесна фигура, но явно не се интересуваше от външния си вид. В оня следобед носеше бабешки очила и една от дългите си щамповани рокли. Целият й гардероб се състоеше от такива рокли, тениски и джинси. Никакъв грим. Никакви високи токчета — отворени сандали, помня, че се загледах в краката й. Тя имаше наистина хубави крака, с очарователни бели пръсти. Клеър видя, че съм се вторачил, и се засмя — с нейния нисък смях, който ме порази, защото наистина беше много секси, а после аз я заоглеждах през чашите и разбрах, че действително изглежда страхотно. Тя си поръча джинджифилова бира, а аз обръщах чашите с „Блъди Мери“. Направих някаква остроумна забележка, че е страшно гадже. Тя пак се засмя, аз се преместих по-близо и останалото е история. Оженихме се след два месеца. В началото мислех, че съм умрял и че съм отишъл на небето. — Кожата му имаше типичния за всички червенокоси хора млечен оттенък и сега порозовя. — Това е цялата горчива история — завърши той. — Не знам защо дойдох тук, но ако има още нещо…

— Умрял и отишъл на небето? — повтори Майлоу.

Розовината започна да преминава в яркочервено.

— Физически — отговори Старджил. — Не бих желал да прозвучи вулгарно, но това може би ще ви помогне по някакъв начин. Единственото, което ни свързваше с Клеър, беше сексът. Ние приключихме вечерта, като наехме стая в „Мариот“ и останахме там до полунощ. Тя беше… нека само ви кажа, че не съм срещал друга като нея, привличането беше невероятно. След нея всички останали момичета ми се струваха като бездушни кукли. Но не желая да бъда непочтителен, да оставим тези неща.

— Но привличането не продължи дълго — подметнах аз.

Той разкопча сакото си и пъхна ръка в джоба.

— Може би стана твърде бързо. Може би всеки пламък угасва, не знам. Убеден съм, че част от вината бе моя. Навярно по-голямата. Тя не беше първата ми съпруга. Ожених се още като студент — бракът ми продължи по-малко от година; очевидно не ме биваше много за семеен живот. След като заживяхме заедно, всичко започна… някак си да скърца. Не става въпрос за разправии, само че… нямаше огън. И двамата бяхме потънали в работата си и не прекарвахме много време заедно. — Брадичката му започна леко да трепери. — Никога не сме се карали. Само че тя сякаш почна да губи интерес. Отначало мислех за това, но после то престана да ме тревожи. Чувствах, че живея с чужд човек. Може би така е било през цялото време. — Пъхна и другата си ръка в джоба и се сгърби. — И така, ето ме, четиридесет и една годишен, зает с третия си брак. Все още сме в медения месец, но кой знае?

Забелязах, че се опитва да насочи вниманието ни към себе си. Егоцентрик или преднамерено разсеян?

Аз казах:

— Значи Клеър е била потънала в работата си. Това промени ли се някога?

— Не, доколкото знам. Но не съм сигурен. Ние не говорехме за работа. Не говорехме за нищо. Беше странно — в един момент се вкопчвахме един в друг, правехме безумен секс, после всеки започваше да се занимава с работата си. Аз се опитах. Няколко пъти я каних в офиса си, но тя винаги беше много заета. И никога не ме покани в своята лаборатория. Наистина веднъж се вмъкнах при нея. Каква зоологическа градина, с всички онези пияници, които се мотаеха навсякъде! Изглежда, не й стана приятно, когато ме видя — сякаш бях нахлул не там, където трябва. Всъщност ние изцяло се отбягвахме. Лесно е, когато и двамата работите по седемдесет часа седмично. Аз се връщах вкъщи, когато тя вече беше заспала; тя се събуждаше рано, за да отиде в болницата, когато аз бях под душа. Единствената причина, поради която останахме женени в продължение на две години, беше, че бяхме твърде заети — или твърде лениви — за да подадем молба за развод.

— Кой подаде молбата? — попитах аз.

— Клеър. Спомням си деня, в който ми го съобщи. Бях се върнал късно вкъщи, но този път тя не спеше и решаваше кръстословица в леглото. Остави встрани купчинката вестници и каза: „Отдавна мислех за това, Джо. Ти какво смяташ?“ Спомням си, че почувствах облекчение. Но в същото време и ме заболя. Защото тя дори не се беше опитала да подобри някак нещата. Освен това на мен ми беше за втори път и се чудех дали някога въобще ще мога да се справя с отношенията в брака. Аз се изнесох оттук, но тя не подаде молбата още шест месеца.

— Имате ли някаква представа защо? — попита Майлоу.

— Каза, че не се е наканила.

— Какво беше финансовото споразумение, което постигнахте? — попита отново Майлоу.

— Коректно — отговори Старджил. — Никакви дребнавости; уредихме всичко с един разговор по телефона. Високо ценя почтеността на Клеър, защото тя отказа да си вземе адвокат и ме осведоми, че няма намерение да ме оскубе до голо. Всъщност аз бях уязвимият — притежавах авоари: инвестиции, пенсионна осигуровка, имах недвижимо имущество. Тя можеше да направи живота ми жалък, но всичко, което поиска, беше да й прехвърля къщата, да приключа с изплащането й и да плащам данъците. Всичко друго си оставаше мое. Аз й оставих мебелите и си тръгнах с дрехите, правните си книги и стереото си. — Той потърка очи, обърна се, опита се да продължи и се изкашля леко. — Въпросът с документите беше лесен: ние никога не бяхме попълвали обща данъчна декларация, тя не бе променила името си. Тогава мислех, че това са някакви феминистки измишльотини, но сега се питам дали някога въобще е възнамерявала да остане с мен.

— Това тревожеше ли ви?

— Защо? Целият този брак не приличаше на брак. Повече наподобяваше връзка за една нощ, която се бе проточила. Не искам да кажа, че не уважавах Клеър като личност. Тя бе страхотна жена. Внимателна, мила. Това беше единственото успокояващо нещо: аз я харесвах като личност. Знам, че и тя ме харесваше. Първата ми жена беше на двайсет години, когато ме напусна, бяхме заедно единайсет месеца и тя се опита да ме пороби за цял живот. Клеър беше толкова дяволски свястна. Нямах нищо против да останем приятели. Но пътищата ни се разделиха… Не мога да разбера защо някой е поискал да я нарани…

Той потърка очите си.

— Кога се преместихте в Сан Диего? — попита Майлоу.

— Веднага след развода. Откри се възможност да работя там, а Лос Анджелис ми беше омръзнал и нямах търпение да се махна.

— Смогът ли ви дойде премного? — подхвърли Майлоу.

— Смогът, задръстванията, престъпленията. Исках да живея някъде по крайбрежието, да си наема малка къщичка край Дел Мар. През първата година Клеър и аз си разменихме картички за Коледа, после престанахме да поддържаме връзка.

— Известно ли ви е Клеър да е имала врагове? — продължи да разпитва детективът.

— Не. Никога не съм я виждал да обиди някого — може би на някой луд в Окръжната му е хрумнало да я проследи или нещо такова. Още помня онези пияници с похотливи усмивки, вмирисани на повръщано, които се напикаваха в гащите. Не успях да разбера как Клеър можеше да работи с тях. Но за нея те бяха като работен материал — даваше им тестове, правеше изследвания. Нищо не можеше да я отврати. Не съм специалист, но аз бих съсредоточил вниманието си върху Окръжната.

Той сгъна носната си кърпичка и ние с Майлоу използвахме паузата, за да разменим погледи. Старджил не знаеше за преместването й в „Старкуедър“. Или искаше да мислим, че не знае.

Майлоу поклати глава: сега не се захващай с това.

После попита:

— Колко дължите за къщата, мистър Старджил?

Бърза смяна на насоката. Това изкарва хората от равновесие. Старджил буквално отстъпи назад.

— Около петдесет хиляди. Досега плащанията бяха предимно по главницата. Мислех да я изплатя наведнъж.

— Защо?

— Защото вече няма намаление на данъците.

— Кой става неин собственик след смъртта на доктор Арджънт?

Старджил внимателно го изгледа. После закопча сакото си.

— Не знам.

— Значи не сте имали споразумение помежду си — в случай че тя умре, къщата да се върне на вас?

— Съвсем не.

— Досега не сме открили никакво завещание… А вие имате ли завещание, сър?

— Да. Каква връзка има това, детектив Стърджис?

— Просто искам да разбера всички подробности.

Ноздрите на Старджил се разшириха.

— Понеже аз съм бившият й съпруг, значи съм заподозрян? О, хайде де! — Изсмя се. — И какъв е мотивът? — Отново се изсмя, пъхна ръце в джобовете и се поклати на токовете на обувките — жест от съдебната зала. — Дори и да получа къщата, ще има да плащам още триста хиляди плюс всичко останало. Едно от нещата, които направих, когато се преместих в Сан Диего, беше да инвестирам в имот край брега. Сега съм вложил там шест-седем милиона, тъй че убийството на Клеър за някакви триста и петдесет хиляди, освен данъците, би било нелепо. — Той отиде до празния кухненски шкаф и потърка политурата. — Клеър и аз никога не сме били врагове. Никога не бих могъл да си пожелая по-добра бивша съпруга, така че защо, по дяволите, да я убивам?

— Сър — каза Майлоу, — аз би трябвало да задам тези въпроси.

— Разбира се. Чудесно. Питайте! От приказките за Клеър вече ми става лошо. Почувствах истинска нужда да направя нещо — да бъда полезен. Точно затова пристигнах тук, за да ви донеса всички документи. Бих могъл да предположа, че ме подозирате, но все пак… — Той сви рамене и обърна гръб към нас. — Единственото, което мога да ви кажа, е, че се радвам, че това е ваша, а не моя професия. Нещо друго, за да ме проверите?

Аз се намесих:

— Какво можене да ни кажете за семейството на Клеър, за нейния социален живот?

— Нищо.

— Нищо за семейството й?

— Никога не съм се срещал с родителите й. Всичко, което знам, е, че е родена в Питсбърг, завършила е Питсбъргския университет, после е заминала за Кейз Уестърн за докторската си дисертация. Тя не обичаше да се разпростира върху миналото си.

— Не обичаше или избягваше? — попитах аз.

— И двете.

— И никога не ви е говорила за семейството си?

Старджил се завъртя и ме погледна.

— Точно така. Тя беше като затворена книга. Твърдеше, че няма братя и сестри. Родителите й имали някакъв магазин. Освен това, не знам нищичко друго. — После поклати глава. — Аз много й разказвах за семейството си и тя слушаше. Или поне се правеше, че слуша. Но и тя никога не се срещна с моите родители. По мой избор.

— И защо така? — попитах аз.

— Защото не обичам семейството си. Майка ми беше… истинска кротка пияница, но по времето, когато срещнах Клеър, вече бе починала. Баща ми беше жесток пиян кучи син, който не исках да ми се мярка пред очите, камо ли да му представям жена си. Същото е и е брат ми. — Той горчиво се усмихна. — Разбрахте ли сега? Аз съм едно от онези деца на алкохолици и тъй нататък, и тъй нататък. Никога не съм имал проблеми с пиенето, но се самонаблюдавах, минах целия терапевтичен курс, след като майка ми се самоуби. Когато видях Клеър с нейната джинджифилова бира, се запитах дали не се е забърквала с алкохол, навярно имахме нещо общо. В края на краищата й разказах всичко за колоритното си семейство. — Усмивката разкри зъбите му. — Излезе, че тя просто обича джинджифилова бира.

— И не е споменавала нищо за семейството си през двете години на брака ви? — възкликнах аз. — Невероятно!

— Както ви казах, бракът ни не се покриваше с общоприетите представи. Винаги когато опитвах да заговоря за нещо лично, тя сменяше темата. — Той прокара пръсти през косата си и ъгълчетата на устните му се извиха нагоре — още един опит да се засмее, но човек трудно можеше да разбере истинското му настроение. — Освен това имаше интересен начин да сменя темата.

— Какъв беше той? — попитах аз.

— Замъкваше ме в леглото.