Кървава разходка

40.

Тръгнахме през центъра на селището, изкачихме възвишението Балморал и продължихме край северното игрище за голф зад високата ограда. Движехме се бавно и Майлоу се опитваше да кара колата колкото е възможно по-безшумно. Трудна задача, защото на първа скорост двигателят беше най-шумен.

Чувах тихото бръмчене на количките за голф, но самите машини виждах само като плъзгащи се по зеленината силуети. Фаровете им бяха изключени. Също както и на „Самурая“. Викторианските улични лампи излъчваха странна, мътнооранжева светлина, която едва разсейваше гъстия мрак.

Стигнахме до края на пътя — пиперовите дървета, които обрамчваха Езерото на размисъла. Тук растителността беше избуяла, подхранвана от богатата почва. Оскъдната светлина от далечната четвъртинка на луната превръщаше листата в сива дантела. Повърхността на езерото, което се виждаше между дърветата, беше гладка, черна и блестяща като огромна леща на слънчеви очила.

Майлоу спря, каза ми да го почакам, взе в едната си ръка деветмилиметровия пистолет, а фенерчето в другата и се измъкна от колата. Отиде до дърветата, огледа се, отмести един клон и се взря в далечината, накрая изчезна в тъмнината. Аз останах в джипа, като мълчаливо потупвах с пръст по топлия дървен приклад на карабината, която той беше оставил в скута ми. Не се чуваха никакви звуци от животни. Въздухът не помръдваше. Сякаш се намирах във вакуум. Друг път мястото навярно щеше да ми се стори спокойно. Тази вечер ми изглеждаше мъртво.

Мина доста време. После нечии стъпки иззад дърветата накараха гърлото ми да се свие. Преди да успея да помръдна, оттам се появи Майлоу, стиснал пистолета си.

— Дори и да са там, не можах да ги видя. — Той погледна карабината.

Без да съзнавам, бях вдигнал оръжието и го бях насочил към него. Отпуснах хватката си. Дулото на оръжието се сведе надолу. Майлоу се настани зад кормилото.

Когато отново потеглихме, той каза:

— Отвъд дърветата мястото става напълно открито. От другата страна има само някакви тръстики и шубраци. Не се вижда никакъв джип или каквато и да е друга кола, никой не снима филм. — Усмихна се мрачно. — Освен ако не го прави под водата — нова версия на „Създанието от Черната лагуна“… Навярно вече са били тук и са си тръгнали, направили са каквото са възнамерявали и са захвърлили момичето във водата. Или изобщо не са идвали.

— Мисля, че са — отговорих аз. — Няма друга причина да убиват Хейди на магистралата, която води право към Трийдуей. И Криминс е платил на онова момче Соумс да закара корвета в дома му, само на една или две мили от Холивуд. Ако беше останал в града, щеше сам да закара джипа в дома си, да се върне след половин час и да вземе корвета. Защо да занимава с това Соумс, ако не е възнамерявал да напусне града?

— Може би защото е имал някакви планове за Соумс? Нещо като малък тест?

— И това е възможно. За утре сутринта. Но тогава няма причина да му поверява колата си.

— А защо е убил Хейди?

— Защото вече не му е била необходима — отговорих аз. — И защото е можел.

Той прехапа устните си и намали скоростта на десет мили в час. На картата беше посочен един страничен път, който минаваше през южната част на игрището за голф в Уайт Оук и водеше към задната част на селището. Сега по-рядко попадахме на улични лампи и видимостта беше намаляла до едва различими нюанси на сивото.

Майлоу изгуби пътя и ние се озовахме пред надписа, който оповестяваше, че оттук започва Джърси. Всички къщи бяха тъмни. Спомних си, че улицата, която разделяше квартала, беше наскоро асфалтирана. Тя се простираше в мрака пред нас, празна и равна, толкова точно прокарана, че приличаше на компютърна графика. Оранжевото осветление отново се появи. Тъмнооранжево и черно; тук всяка нощ се празнуваше Вси светии.

— Тук ли живее Хаас? — попита Майлоу.

— Първата улица вдясно. Ще ти покажа караваната.

Той зави.

— Там е паркингът за посетители — посочих аз. — Тази вечер няма посетители… А там е Чаринг Крос. Караваната на Хаас е през четири къщи. Гледай за циментова веранда, един „Буик Скайларк“ и камионетка „Датсън“.

Майлоу спря две къщи по-надолу. Единствено камионетката беше паркирана отпред, зад нея се виждаше харлито на Майк Уитуърт.

Светлините бяха изгасени. Уитуърт го нямаше никакъв и аз видях как лицето на Майлоу се изопна. После иззад караваната се появи патрулният и се отправи към мотоциклета си.

Майлоу театрално прошепна:

— Майк? Аз съм Майлоу.

Уитуърт спря. Обърна се към нас, разпозна ни и се приближи.

— Бяхме наблизо и решихме да се отбием — каза Майлоу.

Ако Уитуърт беше засегнат от присъствието ни, не го показа.

— В караваната няма никого, нищо особено. Видях няколко неотворени писма на масата — сигурно са от един, най-много от два дни.

— Една от колите я няма — казах аз. — Те имат роднини в Бейкърсфийлд. Може би са на път.

— Някаква основателна причина да влезем вътре? — попита Уитуърт.

Майлоу поклати глава.

— И аз не виждам смисъл. Добре, отивам да проверя дали някое от момчетата не е открило нещо. Още ли възнамерявате да се качвате в планината?

— На път сме — отговори Майлоу.

Уитуърт погледна към черните върхове, едва различими върху ониксовото небе. Предполага се, че небето над малките селища е осеяно със звезди. Защо ги нямаше тази нощ?

— Трябва да е много приятно през деня — каза Уитуърт, като запали мотоциклета си. — Сигурни ли сте, че искате да идете там сами?

— Така е по-добре — отговори Майлоу. — Една кола се забелязва по-трудно. — Той посочи клетъчния си телефон. — Ще поддържаме връзка.

Уитуърт кимна, отново погледна Техачапи и се отдалечи тихо.

Като обърна „Самурая“, Майлоу отново потегли към Джърси. В една от къщите запалиха лампи, но ние не спряхме, защото не искахме да привличаме ненужно вниманието. Майлоу се спусна надолу по хълма със загасен мотор, като търсеше пътя. За малко да го пропуснем отново.

Неотбелязана на картата, широка колкото да мине кола, пътека между пиперовите дървета под образуващите арка клони.

Като остави двигателя на празен ход, Майлоу слезе от джипа и включи фенерчето си. Следи от гуми. Някой е минал оттук.

— Наскоро ли?

— Откъде да знам! Не съм Джеб Следотърсача.

Той се върна в джипа и подкара по пътеката. Тя беше неосветена и от едната й страна се издигаше телена ограда, а от другата — висок насип, залесен с някакви храсти, които приличаха и ухаеха на олеандри. „Самураят“ се движеше доста под нивото на насипа, сякаш минавахме през тунел.

Пътеката беше зле поддържана, всяка неравност караше джипа да подскача и всеки път главата на Майлоу се оказваше опасно близо до предпазния метален прът. През следващата половин миля нищо не се промени: оградата и шубраците продължаваха. После пътят неочаквано свърши и ширналото се пред нас открито пространство ни остави без дъх, сякаш бяхме излетели от стръмна пързалка.

Нямаше повече сиво, само черно. Не виждах нищо през предното стъкло на колата и се запитах как Майлоу успява да кара. Той започна да се бори с кормилото. Дъжд от камъчета бомбардира шасито, последван от по-силни звуци, кухи като удари от копита. По-големи камъни. „Самураят“ се заклати наляво-надясно, гумите търсеха опора в чакъла. Шасито под краката ни скърцаше.

При следващия трус главата на Майлоу се удари в металния прът.

Той изруга и удари спирачки.

— Добре ли си? — попитах аз.

Майлоу потърка темето си.

— Ако в тази глава имаше някакъв мозък, щях да съм загазил. Какво, по дяволите, правя? Не мога да карам така. Няма никаква видимост; току-виж сме се ударили в някой голям камък, колата се е преобърнала и ние сме си счупили проклетите вратове. — Като дръпна ръчната спирачка, той се изправи на седалката и се вгледа през предното стъкло. — Нищо! — обяви. — Абсолютно нищо.

Аз взех фенерчето, излязох, обърнах се с гръб към планината, заслоних с ръка стъклото му и се опитах да разгледам земята под приглушената, слаба светлина.

Суха, спечена почва, покрита с остри камъчета и изсушена растителност. Сбита и осеяна с дълбоки вдлъбнатини.

— Следите продължават.

Майлоу слезе и приклекна до мен.

— Да… Навярно някой е минал оттук. Този безумен калифорнийски начин на живот! — Той тихичко се изсмя. — Тях ги мислят за луди, но навярно са го направили през деня или поне на къси светлини. Междувременно аз се заблуждавам. Дори и без фарове, ние сме уязвими. Навсякъде край нас е открито, а това нещо сигурно се чува в планината. — Като се изправи, Майлоу посочи към Техачапите. — Колко далеч е оттук според теб?

— На две мили — отговорих аз. — А може и на три. Казваш, че е време да тръгнем пеш, така ли?

— Не виждам друг начин. Ако си готов, хайде — и без глупави въпроси. Разбира се, че си готов. Ти си единственият, който си мисли, че бягането доставя удоволствие.

Опита да се обади на Уитуърт, но не успя да се свърже, върна се на стотина крачки и отново опита, но безуспешно. Като изключи телефона, той го пъхна в джоба си заедно с ключовете от колата. Фенерчето отиде в другия джоб. Той взе карабината и ми подаде деветмилиметровия си пистолет.

— Да дам пистолета си на един цивилен! — Поклати глава съкрушено.

— Е, не на кой да е цивилен — отговорих аз.

— Още по-лошо. Добре, да бягаме оттук. — Свали вратовръзката си и я подхвърли в колата. — И това.

Сакото му, както и моето последваха вратовръзката.

Тръгнахме, като се опитвахме да следваме следите.

С обувки с гьонени подметки, лошо екипирани за целта си. Нищо не ни водеше, освен слабите очертания на къдравите върхове, които бях видял при посещението си тук през деня. Четвъртинката луна изглеждаше съвсем болнава, размазана като рисунка на дете върху попивателна хартия. Високо и доста зад планините, ефирният сърп сякаш се готвеше да полети към галактиките. Малкото светлина, която се процеждаше върху земята, не ни даваше възможност да видим каквото и да било под върховете на планината.

Липсата на усещане за присъствието на пространството ни караше да се чувстваме така, сякаш бяхме влезли в някакво голямо, празно помещение, огромно като самата вселена. Всяка наша стъпка беше белязана със заплахата да получим световъртеж.

Принуден да се придвижвам със сковани, малки крачки, аз пристъпвах напред и чувствах как камъните се търкалят под краката ми. По-големите и по-острите от тях се забиваха в подметките ми като дребни паразити, които се опитват да проникнат навътре. С увеличаването на размерите им допирът с тях ставаше все по-болезнен. Опитвах се да преодолея неприятното усещане, но все още не можех да се ориентирам. Моята нерешителност правеше движенията ми тромави и аз няколко пъти се препънах, дори щях да падна, но успях да използвам ръцете си, за да възстановя равновесието. На няколко крачки пред мен Майлоу, затруднен от карабината, се чувстваше още по-зле. Не можех да го видя, но го чувах да диша тежко. След всяко мъчително издишване той си поемаше въздух още по-рязко, още по-бързо, сякаш претовареното му сърце се опитваше да се справи с неравния си ритъм.

Изминаха десетина минути, а ние все още не се бяхме доближили до целта си. Пред нас нямаше нищо, освен канари, и аз започнах да се чудя дали не съм сгрешил, като съм предположил, че Криминс ще се върне на мястото на предишните си престъпления. Дали наистина съществуваше този негов четиринадесетгодишен стремеж към миналото и дали ние не пристъпвахме като невръстни деца към нищото.

Но какво друго ни оставаше, освен да вървим напред?

На три пъти спирахме, като рискувахме да осветим набързо пътеката с фенерчето. Следите продължаваха, пред нас започнаха да се появяват големи, закръглени каменни блокове, дълбоко вкопани в земята, досущ като паднали метеорити. Но поне право пред нас не се виждаха канари. Тази местност беше едно добре използвано сечище.

Продължихме да се движим по мъчителния терен, влачейки крака като старци, преживявайки загубата на ориентация в ядно мълчание. Накрая луната малко се смили над нас и ни разкри дупките и издатините в гранита. Въпреки това можех да виждам само на две стъпки пред себе си, всяка моя крачка си оставаше ограничена и от напрежението ме заболя гръбнакът. Накрая успях да си представя, че съм безтегловен и че мога да летя през нощния мрак. Дишането на Майлоу продължаваше да прорязва и стърже въздуха. Приближих се до него, готов да го уловя, ако падне.

Още стотина метра, още двеста; върховете пред нас се уголемиха с една внезапност, която ме шокира, сякаш бях изгубил от поглед пътя и щях всеки момент да се сблъскам с тях.

Сега разбрах, че съм надценил разстоянието между източния край на Трийдуей и Техачапи. То беше по-малко от две мили, навярно миля и половина. На дневна светлина това щеше да е една спокойна, естествена разходка. Потях се и дишах тежко; подколенните ми сухожилия бяха стегнати като струните на пиано, а раменете ме боляха от странната, застинала поза, която опитите ми да пазя равновесие ми бяха наложили.

Майлоу отново спря и изчака, докато застанах до него.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо. Съжалявам.

— За какво се извиняваш?

— Заради теорията си.

— Тя е по-добра от всичко друго. Само се чудя какво да правим, след като стигнахме дотук и все още не сме открили нищо. Да се върнем ли, или да обходим планината, в случай че са захвърлили тялото?

Не отговорих.

— Обувките ми са пълни с камъчета — каза той. — Искам да ги изтърся.

Няколко хиляди бебешки крачки. Сега планината беше на не повече от половин миля пред нас, а небето се бе свило до неясно петно, което преобладаваше в зрителното ми поле. Контурите на скалните стени започнаха да се очертават все по-ясно и вече можех да различавам отделни бразди и гънки, тъмносиви петна върху още по-тъмносиви петна сред чернотата.

И изведнъж нещо друго.

Малка бяла точица на петдесет-шестдесет крачки вляво от следата.

Спрях. Опитах се да фокусирам очите си. Беше изчезнала. Дали не си въобразявах?

Майлоу не я беше видял и продължаваше да крачи напред, бавно и тежко.

Продължих да вървя още известно време. След няколко мига отново я съгледах.

Един бял диск, който се полюшваше срещу скалата, разширяваше формата си от сферична до овална, променяше цвета си от млечнобяло през сиво до черно, после изчезваше.

Око.

Окото.

Майлоу спря. Аз застанах до него. Двамата останахме на мястото си, като претърсвахме планината с поглед, изчаквахме и се взирахме.

Дискът отново се появи, като се олюляваше и се оттегляше.

Аз прошепнах:

— Камера. Може още да е жива.

Бях готов да се затичам и той го знаеше. Като сложи ръка върху рамото ми, Майлоу прошепна тихо, но много бързо:

— Още не знаем какво означава това! Не бива да се издаваме! Ще е страхотно, ако получим подкрепа. Последен опит да се свържа с Уитуърт. Ако доближим още малко, вече ще е рисковано. — Извади телефона. Набра номера, поклати глава и изключи апарата. — Добре, бавно и тихо! Дори и да имаме чувството, че никога няма да стигнем. Ако искаш да ми кажеш нещо, потупай ме по рамото, но не казвай нищо, освен ако не е крайно наложително.

Напред.

Дискът отново се появи и отново изчезна. Той се въртеше около същото място, както и преди.

Върху какво бе фокусиран? Изгарях от желание да разбера и в същото време не исках да науча.

Вървях съвсем близо зад Майлоу, като съобразявах крачката си с неговата.

Стъпките ни ми се струваха шумни, прекалено шумни.

Вървежът беше мъчителен и тишината правеше болката още по-силна. Светът немееше.

Нямо кино.

В главата ми нахлуха образи — забързани движения, жени в корсети, мъже с мустаци като на моржове, които яростно гримасничат над някаква партитура за пиано. Надписи с бели букви в орнаментирани рамки: „Значи желаете да видите как се реже месо, сър? Сега ще ви покажа!“

Престани, глупако! Опитай се да се съсредоточиш.

Петдесет метра от планината. Четирийсет, трийсет.

Майлоу спря. Посочи напред с ръка.

Белият диск отново се беше появил, този път имаше опашка — голям бял кашалот, който се плъзгаше покрай скалите и се извиваше.

Все още никакви звуци. Стигнахме до планината. Студени канари, обрамчени с ниски сухи шубраци и по-големи камъни.

Като държеше карабината готова за стрелба, Майлоу започна да се промъква наляво. Деветмилиметровият пистолет тежеше в ръката ми.

Дискът отгоре се материализира. Бял и кадифен, олюляваше се, проточваше се, олюляваше се. Изчезна.

Сега се чу звук.

Тих, настоятелен.

Светване. Превъртане. Прищракване.

Включено. Изключено.

Никаква борба между човешки същества. Никакви гласове. Само механичните звуци на действието.

Необезпокоявани, ние се придвижихме край скалата и изминахме двадесетина метра, преди да го видя.

Високо, нащърбено скалисто образувание — струпани един до друг остри каменни блокове, издигащи се нагоре като сталагмити от основа със същия мащаб. Канари, които се извисяват на четири-пет метра височина в протежение на двадесет крачки.

Естествено укритие. Студио за външни снимки.

Звукът от камерата се усили. Ние се промъкнахме още по-близо, като плътно се притискахме до скалата. Нови звуци. Тих, неразбираем говор.

Майлоу спря, посочи напред и изви ръката си, като показваше към далечния край на каменните блокове. Стената там беше изпъкнала и продължаваше в плавен, непрекъснат полукръг. Не се виждаше никакъв отвор, което значеше, че в полукръга можеше да се влезе откъм север.

Той отново посочи и ние започнахме да пристъпваме, сантиметър по сантиметър, опрели се с ръце в скалата. Стената остро изви, като препречваше полезрението ни и превръщаше всяка наша крачка в прищявка на съдбата.

Дванадесет стъпки. Майлоу отново спря.

От скалата стърчеше нещо. Квадратно, обемно, метално.

Задната част на кола. От другата страна на гранитната стена се носеха прищраквания и шум от превъртане. Неясен говор. Смях.

Ние пристъпихме до задните гуми на колата и приклекнахме, затаили дъх.

Букви от хром: „Форд“. „Експлорър“. Черен или тъмносин. Задната броня опръскана с кал. Без табела. Частично откъснат стикер върху амортисьора нареждаше: „Включете се в редките актове на благородство!“

Едната трета от автомобила стърчеше над каменната стена, останалата бе насочена навътре. Майлоу се изправи и се вгледа през задния прозорец на колата. После поклати глава: боядисан. Като се приведе отново, той стисна здраво карабината и заобиколи форда откъм мястото на шофьора. Изчака. После насочи карабината към онова, което беше пред него.

Аз се присъединих. И двамата останахме известно време притиснати към автомобила.

Сечището можеше да се види отчасти. Сега светлината беше обилна и идваше от един прожектор, прикрепен на върлина. Оранжев кабел свързваше прожектора със сив акумулатор. Той беше насочен надолу, към основата на петметровите каменни стени, които ограждаха импровизираната снимачна площадка.

Около десетметрова сцена върху равната сива земя, оградена от високите канари. В ъглите й лежаха няколко каменни блока като разпръснати камъчета — там, където планината се беше пропукала.

Естествен амфитеатър. Дерик Криминс навярно го беше открил на младини, идвайки тук с брат си, за да постави бог знае каква пиеса.

В доброто старо време, когато бе рисувал декорите за своята мащеха и беше придобил вкус към постановките.

Тази нощ бе принуден да се задоволи с минималното. На сцената нямаше нищо друго, освен един прожектор, една кутия със снимачни принадлежности и няколко видеокасети, оставени встрани. И три бели сгъваеми стола от пластмаса.

Столът вляво бе отделен от другите и стоеше на около двадесет крачки от съседните два. На него седеше младо момиче с мургава кожа и открито лице, със здраво завързани с дебела връв ръце и крака, а черната му коса бе сплетена на множество плитчици. Единствената му дреха беше бебешкорозова кукленска пижама. На двете му бузи също имаше по едно изрисувано розово петно, а замръзналите устни бяха дебело очертани с червило. На стола го задържаше широк кожен колан, впит в кръста му, така че гръдният кош се издуваше напред. Не, това не беше обикновен колан, а усмирителна болнична лента, каквато използваха в „Старкуедър“.

Главата му висеше надясно. Пресни прорези пресичаха лицето и гърдите му, а струйка засъхнала кръв се виеше от носа към брадичката му. В устата му беше натъпкана блестяща червена гумена топка и го превръщаше в подобие на карикатура на безкрайно удивление, от което на човек му се повдигаше. Очите му отказваха да се присъединят към това удивление: те бяха широко отворени, неподвижни, изпълнени с безумен ужас.

Гледаха втренчено право напред. Отказваха да погледнат към онова, което ставаше вляво.

На средния стол седеше друга завързана жена: по-стара, на средна възраст, с бледозелена домашна дреха, раздрана до пъпа. Това очевидно се бе случило съвсем наскоро и от раздрания плат стърчаха конци, а под него се виждаше бельото, отпусната бледа плът и сините вени. Кестенява коса. Същият вид драскотини и прорези като на момичето. Едното око бе тъмночервено и здраво затворено. В устата — същата червена топка.

Другото око не беше пострадало, но също беше затворено.

Притиснатият към лявото й слепоочие пистолет беше малък, с квадратна хромирана дръжка.

На стола до нея седеше Ардис Пийк, стиснал оръжието. От мястото си ние можехме да видим само половината от тялото му. Дълги бели пръсти около спусъка. Носеше униформеното си облекло от „Старкуедър“. Бели маратонки, които изглеждаха съвсем новички. Големи маратонки. За огромни крака.

Измъчваше жената с кестенявите коси, но с нищо не показваше, че това му доставя удоволствие. Очите му също бяха затворени.

Отвъд удоволствието в света на бляновете?

Пийк не помръдваше и мъжът, който държеше видеокамерата, го сръчка. Пийк отвори очите си, завъртя ги и облиза устни. Операторът застана точно пред него, заснемайки всяко негово движение. Брррр. Пийк отново клюмна. Мъжът отпусна камерата край тялото си. Обективът й се насочи нагоре, лъчът прехвърли канарите на амфитеатъра и хвърли напомнящото око на светлинно петно върху склона на планината. Мъжът се отмести и петното изчезна.

Майлоу стисна челюсти. Той се премести, за да може да вижда по-добре. Аз го последвах.

На импровизираната сцена нямаше друг човек. Операторът продължаваше да стои с гръб към нас.

Висок, с тесни рамене и малка, бяла, кръгла, обръсната глава, която блестеше от пот. Черна копринена риза с навити до лакътя ръкави, черни джинси, покрити с прах, високи черни обувки с дебели гумени подметки. Нещо като етикет минаваше диагонално през десния заден джоб на джинсите. От левия се подаваше ръкохватката на друг автоматичен пистолет.

Майлоу и аз се преместихме още малко напред. Замръзнахме, когато едно камъче изхрущя под краката ни. Мъжът с камерата не реагира. Беше прекалено зает — мърмореше нечленоразделно, ругаеше и ръчкаше Пийк.

Манипулираше Пийк.

Караше го да седи изправен. Щипеше лицето му, опитвайки се да предизвика някакво изражение. Нагласяше пистолета в ръката на Пийк.

Всъщност пистолетът беше завързан към ръката на Пийк.

Късчета прозрачна лента придържаха оръжието към напомнящите клечки пръсти на Пийк. Ръката му лежеше върху статив, поставен така, че да я поддържа вдигната. Около ръката беше обвита също такава лента.

Принудителна поза.

Майлоу присви очи, вдигна карабината и се прицели, после спря, когато мъжът внезапно се размърда.

Полуобърнат, докосна нещо.

Риболовна корда от найлон, толкова тънка, че всъщност беше невидима от това разстояние.

Тя минаваше от спусъка на пистолета към дървен кол, забит в почвата.

Смъртоносна линия. Едно остро дръпване щеше да накара пръста на Пийк да натисне спусъка и щеше да насочи куршума право в мозъка на жената с кестенявите коси.

Специални ефекти.

Операторът прокара пръст по кордата и отстъпи назад. Въоръжената с пистолет ръка на Пийк оставаше устойчива, но останалата част от тялото му потръпваше. Внезапно вълна от спазми го заля и той почна да облизва устните си, да върти глава и да трепка с клепачи. Размърда пръсти точно толкова, колкото беше необходимо, за да опъне кордата.

Това хареса на оператора. Той се загледа втренчено в жената. В пистолета. Отново в жената. В търсене на сладкия изстрел.

Пийк престана да се движи. Кордата провисна.

Мъжът с камерата изруга и силно ритна Пийк в пищяла. Пийк не реагира. Отново се беше отпуснал.

— Хайде, гадняр проклет! — Висок, стържещ глас. — Направи го, човече!

Пийк облиза устните си. Престана. Краката му почнаха да се тресат. Останалата част от тялото му замръзна.

— Чудесно! Продължавай да ги тресеш! Не преставай, психарско лайно!

Пийк не реагира на презрението в гласа на оператора.

Беше някъде другаде, напълно. Мъжът с камерата пристъпи и го зашлеви в лицето. Жената с кестенявите коси отвори очи, потръпна и веднага ги затвори отново.

Мъжът с камерата отстъпи и се съсредоточи върху Пийк. Главата на Пийк се отметна назад и се разтресе. От устата му потекоха лиги.

— Шибана кукла от плът! — изсъска операторът.

Звукът от гласа му изтръгна стон от жената с кестенявата коса. Кожата около незасегнатото й око се сви в мрежа от бръчици, когато тя с усилие се опита да спре да мига. Мъжът с камерата не й обърна внимание, зает с Пийк.

На площадката не се долавяха никакви други движения. Момичето с мургавата кожа беше в такова положение, че можеше да ни види, но не показа никакви признаци, че ни е забелязало. Замръзнал поглед. Парализирано от страх, от наркотици или и от двете.

Майлоу насочи карабината в тила на мъжа с камерата. Сложи пръст на спусъка. Но операторът беше само на сантиметри от риболовната корда. Ако паднеше върху нея, пистолетът щеше да изгърми.

Като пъхна камерата под мишницата си, творецът на филми нагласи още малко Пийк. Ръцете на Пийк се тресяха; той отметна глава назад. Още един гърч. Пое въздух през носа си, изкашля се и пак го издиша през носа.

Операторът нагласи камерата и го засне. После отново зашлеви Пийк и прошепна:

— Какво чудовище си ти!

Главата на Пийк се отпусна.

Не беше завързан. Беше свободен да стане от стола, но го задържаше нещо, по-силно от дрогата.

Мъжът с камерата продължаваше да снима, като я насочваше от жената към пистолета, а после към Пийк, все още на сантиметри от приготвената корда.

Пийк продължаваше да облизва устните си и да върти глава. Клепките му се повдигнаха, като откриха двете бели очни ябълки.

— Много добре, много добре… хайде, пак с очите, дай ми очите си!

Сега мъжът говореше по-високо. Майлоу се възползва от това за прикритие, излезе на площадката и вдигна карабината.

Дясното бедро на оператора побутна кордата. Тя се поопъна. Той го почувства. Изсмя се. Отново я побутна, докато наблюдаваше дърпането на ръката на Пийк.

Пийк можеше да натисне спусъка, но дори и гърчовете му не можеха да го накарат да го направи.

Съпротива?

Главата му отново провисна надолу.

Мъжът с камерата каза:

— И къде е добрата помощ, когато имаш нужда?

Той хвана ухото на Пийк и повдигна главата му, като продължаваше да заснема появилия се в резултат на това празен поглед. През това време галеше кордата с показалец, а камерата обходи цялото тяло на Пийк, придвижвайки се бавно от покрития с мъх череп до несъразмерните крака.

Непропорционални крака. На кукла.

Тогава разбрах. Прозрението беше безценно.

Приготвих пистолета, но останах на мястото си. Майлоу се бе приближил с още няколко сантиметра до мъжа с камерата, на петнадесет-шестнадесет стъпки зад него. С изключително внимание той опря карабината на рамото си и още веднъж я насочи към тила на оператора. Целене на снайперист: в продълговатия мозък, онази негова долна част, която контролира основните процеси на тялото. Един точен изстрел и дишането ще се преустанови.

Операторът каза:

— Много добре, Ардис! Заснех достатъчно фон. Тъй или иначе, да свършваме!

Жената с кестенявата коса отвори здравото си око. Видя Майлоу. Размърда уста около червената топка, сякаш се опитваше да я изплюе. Вече знаех коя беше тя. Съпругата на шерифа Хаас, Марвъл Хаас.

Пощата на масичката, навярно от един-два дни. Едната кола я нямаше, жената е тръгнала сама.

Тя яростно започна да се гърчи.

Младото момиче оставаше все така изцъклено.

Мъжът с камерата се обърна към Марвъл и разкри изцяло профила си. Дълбоки бръчки прорязваха страните край устата, която сякаш нямаше устни. Груба, загоряла кожа, малко по-тъмна от белия череп без коса. Глава, свикнала да носи перука. Малка, но агресивна брадичка. Нос като клюн, достатъчно остър, за да предизвика кръвотечение. Никаква мазнина по лицето, но отпуснати бузи и тънък врат. Ръцете — от лакътя до китките — покрити с вени. Големи длани. Мръсни нокти — Дерик Криминс бързо се превръщаше в баща си.

Баща му е бил навъсен, свадлив човек, но въпреки недостатъците си е бил обикновено човешко същество.

Пред мен стоеше чудовище.

Но ако го отвориш, вътре ще намериш най-обикновени вътрешности. Под свода на черепа му ще се поклаща сива пихтиеста маса, с нищо по-различна от тази в черепа на един светец.

Човекът винаги си е просто човек.

Марвъл Хаас отново затвори окото си. Изпод червената топка се опитваше да се промъкне някакво скимтене. Навън обаче излизаха само мъчителни, писукащи звуци. Майлоу се сви, готов да стреля, но Криминс все още беше твърде близо до кордата.

— Отвори очите си, мисис Хаас — каза Криминс. — Дай ми очите си, скъпа, хайде! Искам да уловя изражението им в момента, когато това стане.

Той провери лентата около ръката на Пийк. Така пригоди дулото на пистолета, че то да стои насочено точно срещу лявото слепоочие на мисис Хаас.

Тя изскимтя.

Криминс каза:

— Хайде, да го направим професионално! — Пристъпи към нея. По-далеч от кордата. — Някога ходех за риба — каза той, като подреждаше косите й и отвори дрехата й. Пъхна ръка под плата и започна да щипе и да мачка. — Я виж какво намерих тук. — Другата му ръка продължаваше да се намира върху кордата. — Някога, когато ходех за риба — продължи Криминс, — едно подръпване на кордата означаваше, че си хванал нещо. Този път значи съвсем друго.

Тя се извърна от него. Той отстъпи вляво, като фокусира камерата и продължи да снима.

По-далеч от кордата. Достатъчно далеч.

— Не мърдай, лайно! Дръпни ръката си! Дръпнияведнагаядръпни!

Дерик Криминс замръзна. Обърна се. Изразът на приличащото му на бухал лице беше странен: той изглеждаше едновременно изненадан и предаден.

После изблик на ярост:

— Това са частни снимки! Къде е разрешителното ви?

— Махни си ръката оттам, Криминс! Веднага я махни!

— О! — каза Криминс. — Говориш така, сякаш съм длъжен да те слушам, така ли, тъпако?

— Махни я, Криминс! За последен път…

— Добре де! — каза Криминс. — Печелиш! — Той сви рамене. Устата без устни се изкриви нагоре. — О, добре! — повтори той.

Протегна се към риболовната корда.

Майлоу стреля в усмивката.