Кървава разходка

29.

Стоеше така, просто си стоеше така.

Колко дълго бях останал там? Сигурно Долард, враждебен и нетърпелив, щеше да се върне скоро и щеше да ми нареди да изляза.

Минаха още пет минути, но това не се случи.

Пийк стоеше притиснат към стената. Сълзите бяха намалели, но не преставаха да се стичат.

Вонята се беше върнала. Кожата ме сърбеше. Сетивата ми се възвръщаха и се изостряха. Исках да изляза навън. Почукването върху кафявата стоманена врата прозвуча едва доловимо. Можеха ли да го чуят в коридора? Никакви шумове отвън не проникваха в килията. Опитвах се да отворя вратата. Заключена. Можеше да се отваря само отвън. Вратата можеше да се отвори само отвън. Лишаване от сетива. Какво повече можеха да направят на едно вече увредено съзнание? Друго почукване, по-силно. Нищо. Пийк беше замръзнал в позата си на разпнат, прикован от невидими гвоздеи. Имената на жертвите му бяха отприщили сълзите в него. Разкаяние или самосъжаление?

Или нещо друго, за което не можех да тая надежда, че ще разбера някога?

Представих си как влиза в кухнята в дома на Ардъло, как съзира майка си, силата, която е трябвало да употреби, за да разреже вратните прешлени… После нагоре, към втория етаж, докато размахва бейзболната бухалка на Скот Ардъло.

Децата…

Техните имена бяха предизвикали позата на Иисус.

Мъченическа поза.

Да не би да се смяташе за жертва?

Внезапно абсурдността и безплодието на онова, което бях направил, ме потресоха — да се опитвам да получа информация от един болен разсъдък, който без никакви усилия изразяваше грях и спасение! Каква полза можеше да допринесе това за когото и да било?

Дали и Клеър не беше предизвикала Пийк по същия начин? Дали не беше загинала заради своето любопитство?

Стените на тясната стая сякаш започнаха да настъпват към мен. Стоях притиснат до вратата, но не можех да избягам достатъчно далеч от бялото, разпнато създание.

Сълзите вече само се процеждаха.

Плачеше за себе си.

Изверг.

Тих в страданието си.

Главата му се завъртя извънредно бавно. Малко се повдигна. Обърна лицето си към мен. В очите му изплува нещо, което не бях виждал преди.

Острота. Яснота на волята.

Той кимна. Знаещо. Сякаш ние двамата с него споделяхме нещо общо.

Притиснах гръб към вратата.

Внезапно зад мен зейна празнота и аз политнах.

Хейди каза:

— Съжалявам! Първо трябваше да смъкна резето и да ви предупредя.

Възстанових равновесието си, поех си дъх, усмихнах се, опитвах се да изглеждам на себе си. Майлоу ме наблюдавате заедно с Долард и трима лекари — Олдридж, Стийнбърг и Суенсън. Всички в спортни ризи, сякаш бяха пристигнали направо от игра на голф. Върху лицата им нямаше нищо игриво.

Хейди понечи да затвори вратата, погледна в стаята и пребледня.

— Какво прави той? Какво става?

Тримата се втурнаха вътре и се загледаха. Пийк отново бе заел позата на Иисус, със сведена вдясно глава. Но сълзи нямаше.

Аз казах:

— Изправи се преди пет минути и застана по този начин.

Олдридж промълви:

— О, боже… правил ли го е и преди, Хейди?

— Не. Никога. Никога не става от леглото си. — Гласът й прозвуча уплашено. — Доктор Делауер, казвате, че се е придвижил съвсем сам?

— Да.

Стийнбърг и Суенсън се спогледаха. Олдридж каза:

— Интересно!

Сериозността на тона му граничеше с комичното. Опитваше се да покаже компетентност по един случай, за който не знаеше нищо.

Франк Долард попита:

— Какво му казахте, за да го накарате да застане така?

— Нищо! — отговорих аз.

— Не сте ли говорили с него?

Майлоу се намеси:

— Какво толкова е станало? Преди е мислел за себе си като за зеленчук, сега се прави на Христос.

Лекарите и Долард го изгледаха.

— Острата психоза е заболяване — заяви Олдридж. — Човек не може да й се надсмива.

— Съжалявам! — отговори Майлоу.

— Разговарял ли е някога на религиозни теми, Хейди? — поинтересува се Суенсън.

— Не. Това точно се опитвам да ви кажа. Той почти не говори.

Суенсън замислено се извърна и сложи ръце върху катарамата на колана си. — Разбирам… Това е нещо съвършено ново.

Долард кимна към мен.

— Най-добре ще е да ни кажете за какво сте говорили с него. Ние трябва да знаем, в случай че започне да буйства.

Олдридж попита:

— Има ли някакъв проблем, Франк?

— Тези хора са проблем, доктор Олдридж. Те идват тук, внасят смут, отиват при Пийк. Мистър Суиг даде разрешение само за петнадесет минути с групата за всекидневни умения и никакво време за Пийк. — Посочи през вратата. — Погледнете там. С такъв човек откъде можем да знаем какво може да се случи? И за какво? Той не би могъл да има нищо общо с доктор Арджънт. Аз им го казах, вие им го казахте, мистър Суиг им го каза…

Олдридж се обърна към Майлоу:

— Каква е целта на посещението ви, инспекторе?

— Да разследвам убийството на доктор Арджънт.

Олдридж поклати глава.

— Това не е отговор. Защо разпитвате Пийк?

— Казал е нещо, с което може би е предсказал убийството на доктор Арджънт, докторе.

— Предсказал? Чувате ли се какво говорите?

Майлоу му разказа.

— В кутийка… — повтори Олдридж. Той се обърна към Хейди. Стийнбърг и Суенсън сториха същото. — Кога ви го каза!

— Ден преди да се случи.

— Оракул? — подхвърли подигравателно Стийнбърг. — О, моля ви се! А сега е Исус — да не би аз да съм единственият, който вижда тук тенденция към неадекватност?

Суенсън се обади:

— Поне е оригинално. Е, относително. Напоследък нямаме много исусовци. — Той се засмя. — Много елвисовци, но не и исусовци. Може би това е заради безбожното състояние на нашата култура.

На никой не му се стори забавно.

Суенсън не се предаде:

— Винаги можем да направим онова, което е правил Милтън Ериксън с исусовците — да им дадем дърводелски сечива и да ги накараме да сглобят нещо.

Олдридж се начумери и Суенсън млъкна.

— Инспекторе! — каза Олдридж. — Нека изясним това нещо: въз основа на тези предполагаеми… думи ли се върнахте тук?

— Аз работя върху едно неразкрито убийство, доктор Олдридж.

— Дори и така да е…

Олдридж приближи до прага и погледна в килията. Пийк не беше помръднал. Той притвори вратата.

Долард каза:

— Освен това те предизвикаха смут и в групата на всекидневни умения. Хърман Рандъл се развихри и почна да крещи нацистките си глупости. Трябва да помислим дали да не увеличим дозата му.

— Трябва ли? — попита Олдридж. Обърна се към Хейди: — Какво ще кажете да се срещнем следобед и да прегледаме досието на мистър Пийк? Да проверим дали това, което виждаме тук, не е някакъв вид регресия.

— Бих казал точно противоположното — намесих се аз. — Той показва повече мобилност и афективна реакция.

— Афективна реакция ли?

— Той плачеше, доктор Олдридж.

Олдридж пак погледна в стаята.

— Е, сега не плаче. Просто си стърчи там с всички симптоми на регресия. На мен ми прилича на каталепсия33.

Попитах:

— Има ли някаква възможност да се намалят медикаментите му?

Олдридж се ококори.

— Защо, по дяволите, трябва да го направим?

— Може би по този начин ще се освободи речевият му изказ.

— Ще го освободи — подхвърли язвително Суенсън. — Точно това ни трябва, един освободен Христос!

Две фигури в сиво-кафяви униформи се появиха откъм стаята с телевизора. Пациентите се загледаха в нашата посока и тръгнаха към нас. Суенсън и Стийнбърг пристъпиха напред. Мъжете се обърнаха, поеха в обратна посока, спряха до вратата на стаята с телевизора и влязоха вътре.

Олдридж каза:

— Благодаря ви за изказаното мнение, докторе. Обаче вие и инспектор Стърджис трябва веднага да напуснете. Никакви по-нататъшни контакти с мистър Пийк или който и да е от пациентите, докато аз или мистър Суиг не дадем разрешение. — След това се обърна към Стийнбърг и Суенсън: — По-добре вървете. Уговорката е за един часа.

Докато пресичахме двора, Долард вървеше още по-далеч пред нас отпреди. Големият Чет беше на двора и се насочи към нас, като жестикулираше, смееше се и дърпаше косата си като малко дете.

Долард вдигна предупредително ръка.

— Върни се!

Великанът спря, нацупи се и отскубна кичур коса от главата си. Жълтите косми полетяха към земята като пухчета на глухарче.

Изразът му говореше: Виж какво ме накара да направя!

— Идиот! — изръмжа Долард.

Очите на Чет се присвиха.

Долард махна с ръка и двама санитари забързано тръгнаха към нас през двора. Чет ги видя, замръзна, накрая пое нанякъде. След като направи четири крачки, спря и погледна през рамо към нас.

— Запомнете думите ми! — извика той. — Cherchez la femme. Champs-Elysées!34

Долард отвори входната врата и я затръшна след нас, без да каже дума.

Докато чакахме Майлоу да получи пистолета и ножа си, аз казах:

— Нещо определено го е засегнало.

— И ти се питаш какво, нали? — отговори той.

В момента, в който влязохме в колата ми, Майлоу грабна клетъчния телефон и набра номера на полицейския участък в Хемет. Оставих мотора да работи на празен ход, докато той говореше. Горещината вътре беше ужасна, затова включих климатичната инсталация на арктически температури. Майлоу бе прехвърлян от човек на човек, като с всеки един поддържаше колегиален разговор, но имаше вид, сякаш преглъщаше нещо слузесто. Въздухът в колата изстина, потният ми гръб се заледи. Майлоу бе мокър до кости.

Той остави телефона.

— Накрая намерих началник, който проговори. Хейди беше права. Долард е бил първокласен кръшкач: не обръщал внимание на телефонните повиквания в района си, излизал е от работа без разрешение, надписвал си работни часове. Не могли да намерят сериозно основание, за да повдигнат обвинение срещу него — навярно не са поискали. По-лесно им е било да го накарат да напусне сам.

— Кога е било това?

— Преди четири години. Отишъл направо в „Старкуедър“. Началникът подхвърли нещо от рода, че лудичките са си тъкмо за Долард, никой не съжалявал за него, когато си тръгнал.

— Суиг го харесва — казах аз. — Казаха ли ти нещо за Суиг?

— Има доста високопоставени приятели.

Потеглихме от паркинга. Над асфалта трептеше мараня.

— Какво направи, че накара Пийк да разиграе ролята на Иисус в училищна пиеса?

— Споменах имената на семейство Ардъло. След като реагира на името на Клеър — очни тикове, повишена възбуденост. Когато прошепнах имената на Британи и Джъстин в ухото му, той скочи, отиде до стената и зае това положение. Мислех, че е летаргичен, че е в ступор, но може да се движи бързо, когато иска. Ако беше скочил върху мен, щях да съм неподготвен.

— Значи не е абсолютно вегетиращ. Може би е някакво лукаво копеле, което разиграва всички ни. Само помисли как се е промъкнал зад майка си. Жената си седи и бели ябълки, той се прокрадва тихичко зад гърба й, а тя си няма ни най-малка представа какво се кани да направи!

— Изненадал е и двамата Ардъло — отбелязах аз. — Шериф Хаас каза, че те оставяли вратите си незаключени.

— Кошмар за всички… Точно като от филм на ужасите.

Появи се евкалиптовата горичка, голяма сива мечка отвори в прозявка уста край пътя.

— А той с истински сълзи ли плачеше? — попита Майлоу.

— Изобилни. Но не съм сигурен, че бяха от разкаяние. Когато се обърна и се загледа в мен, почнах да си мисля нещо друго: за самосъжаление. А и позата на Иисус отговаря на предположението ми. Сякаш се мисли за мъченик.

— Болно копеле! — заяви Майлоу.

— Или може би — продължих аз — имената на децата са предизвикали у него някакъв много силен спомен. Спомнил си е, че не го е направил сам. Че е бил осъден заради нещо, което братчетата Криминс са го подтикнали да направи. Може би е казал това на Клеър. Не успях да доловя нищо, близо до реч, но при по-ниска доза…

Майлоу охлади ръцете си на вентилатора на климатика…

— Защо според теб Долард изведнъж стана толкова враждебен?

— Заради повторното ни посещение. Сигурно има нещо, което иска да скрие.

Майлоу не отговори. Излязохме от горичката и лятната светлина блесна ослепително в предното стъкло на автомобила. Дърветата изглеждаха като попарени. Почти физически усещах как горещината се опитваше да проникне в колата.

— А какво ще кажеш за някакъв вид престъпление вътре в болницата? — подхвърлих аз. — Финансови злоупотреби. Или незаконна търговия с лекарства. Клеър открива нещо и това я поставя в опасност. Може би Пийк също е знаел. Научил е, че някой иска да причини зло на Клеър, и „пророчеството“ е било неговият начин да я предупреди.

Бяхме излезли от територията на болницата и се насочихме към полетата с шлака и складовете. Попитах се накъде ли водеше гората зад пристройките, оттук не можех да видя дърветата.

— Как би могъл Пийк да узнае? — попита Майлоу.

— От неволно изтървани думи. Всички мислят, че той е дебил и не разбира нищо. Но днес видях достатъчно, което да ме убеди, че това не е вярно. Ако Долард е замесен в нещо незаконно, може да е казал или направил нещо, което Пийк е забелязал.

— Такова невнимание?

— Колко случая си разрешавал, защото някой е бил невнимателен?

— Пийк предупреждава Клеър — каза той. — Значи сега се превърна в герой?

— Навярно на известно равнище той е бил свързан с Клеър. Оценил е вниманието, което му е обръщала.

— Тогава защо е предупредил Хейди?

— В оня ден Клеър не е била на работа, тъй че Пийк е направил най-доброто: казал е на нейната помощничка. Съобщението е било неясно, защото се е мъчил да проговори, въпреки въздействието на торазина и неврологичните си проблеми.

— Всички се отнасят към Пийк като към стенен тапет, а той попива информация.

— Та той е функционирал като стенен тапет в продължение на шестнадесет години! Не е толкова трудно да почувства самодоволство. Навярно точно заради това Долард толкова много се обезпокои, когато видя как Пийк се прави на Иисус Христос. Разбра, че Пийк е способен и на повече. Стана нервен и не иска да се връщаме повече. Само си спомни какво наговори за нас на Олдридж. И Олдридж заигра по гайдата му. Или и Олдридж е замесен. — Рекетиране на персонала от голямото добрутро?

— Както сам каза, те не са сплотен екип. Тъй или иначе, Долард получи това, което искаше. Ние повече няма да прекрачим прага на болницата без съдебно постановление.

— „Лоши очи в кутийка“ — каза Майлоу. — Значи Пийк е знаел, че някой се кани да извади очите на Клеър и да ги скрие някъде. Допускам, че Долард може да се е раздрънкал пред него за намерението си да убие Клеър, но чак пък с такива подробности!

На това нямах отговор. Той извади бележника си, записа нещо и затвори очи, сякаш задряма. Стигнахме До магистралата. Натиснах до дупка педала, влязох в скоростното платно, на кръстовището се отклоних вдясно по път 10, минах край старите тухлени постройки в покрайнините на града, изненадващо оцелели след голямото земетресение. Върху една от тях беше залепен огромен филмов плакат. На него някакво суперченге биоробот бе свило ръка в юмрук и от кокалчетата на пръстите му, превърнати в цеви, излитаха куршуми. Де да ставаше така лесно!

Майлоу се обади:

— Долард се суети… около нашия мистър Уорк, неговия съучастник. Но какво ще кажеш за Ричард, за близнаците Бийти? Те как биха могли да се свържат с някакъв болничен рекет?

— Не знам — отговорих аз. — Но ако Уорк е Дерик Криминс, това, че работи тук, придобива смисъл на друго едно равнище: той е бил привлечен от присъствието на Пийк, също както и Клеър. Защото побесняването на Пийк му е направило огромно впечатление. И ако предположението ми, че той е доставял наркотици на Пийк преди шестнадесет години, е вярно, това би ни препратило към свързан с наркотици рекет. Долард отмъква медикаменти, дава ги на Уорк, който ги продава на улицата. Уорк има достатъчно пари в онази сметка в „Банк ъв Америка“, за да покрие всички разходи, когато Вито Бонър го привика да си оправят сметките. Значи е имал източник на пари в брой. След като е вън от болницата, това го прави идеалният човек, който може да устрои засада и да убие Клеър. Долард предупреждава Уорк, дава му адреса на Клеър от личните досиета на персонала; Уорк я издебва, убива я в Лос Анджелис — запад и я напъхва в багажника на собствената й кола. Въобще няма никакво основание някой да свърже убийството със „Старкуедър“. Каква е мантрата35, който всички тук повтарят? „Това не може да бъде свързано с нейната работа!“ Днес в болницата се оглеждах за някого, който отговаря на физическото описание на Уорк. Единственият висок и слаб е Олдридж, но той е твърде възрастен, а и се съмнявам, че Уорк би се маскирал като лекар — твърде рисковано е. Обаче тук работят повече от сто души, а ние сме видели навярно двадесетина.

— И нямаме достъп до досиетата на персонала. — Майлоу удари леко с ръка по командното табло на колата. Продължи да стиска юмрук; знаех, че му се искаше да го прасне доста по-силно.

— Какво ще кажеш да погледнем случая под по-различен ъгъл? — предложих аз. — Да приемем, че отначало именно присъствието на Пийк е привлякло Уорк в „Старкуедър“. Но и същото време той се нуждае от пари и му трябва работа, за която бързо да получи квалификация. Това елиминира всички професии, които изискват по-продължително обучение — лекар, психолог, фелдшер, аптекар. В такъв случай остават по-нискоквалифицираните: готвач, пазач, градинар, санитар. Един закъсал бъдещ продуцент ще отхвърли първите три като доста под достойнството му. От друга страна, един психиатричен санитар има известен престиж, на него може да се гледа почти като на лекар. А психиатричните санитари получават удостоверение от държавата. Министерството на здравеопазването съхранява списъците.

Лицето на Майлоу бавно разцъфна в усмивка.

— Струва си да се опита.

Филмовият афиш изплува в съзнанието ми.

— Друго основание Уорк да приеме работата: ако той се мисли за режисьор на филми на ужасите, има ли по-добро място от „Старкуедър“, където да изрови кървавите си сюжети? Това би могло да бъде връзката с Ричард и с близнаците Бийти: те са част от играта на филми на Уорк.

— Пак онази екстравагантна история с филмите — правим, струваме, все около нея се въртим.

— Както сам каза, ако изкопаем няколко кладенеца…

Той разтри слепоочията си.

— Добре, добре, стига сме приказвали, аз трябва да направя нещо. Тази сутрин се обадих в Маями и Пим, Невада. Когато се върнем, ще видя дали някой е оставил съобщение и какво ще излезе от списъците на здравното министерство. Въпреки че за да получи удостоверение, Уорк би трябвало да се регистрира под името Криминс или нещо близко до него. — Той потърка лицето си. — Това са само догадки. Изстрели в мрака.

— По-добре от нищо — казах аз.

— Понякога се питам дали е така.