Кървава разходка

20.

Робин не помръдна, когато се мушнах в леглото до нея в един часа след полунощ. Образите на престъпленията на Пийк и мисълта, че не съм успял да помогна на Майлоу, ме държаха буден известно време, сърцето ми биеше ускорено, мускулите ми бяха стегнати. Като се стараех да дишам дълбоко, накрая съм заспал. Дори и да съм сънувал, на сутринта не помнех нищо, но краката ме боляха, сякаш бях бягал от нещо.

В девет сутринта вече пиех кафе и хвърлях по един поглед на телевизионните новини от Лос Анджелис: остри, шеговити коментари от света на шоубизнеса, последните брътвежи от малоумния ни градски съвет, последните сензационни репортажи от света на здравеопазването. Днес на ред бяха къпините от Мексико: всички щяхме да умрем от чревни разстройства. Преди много години, когато лекувах деца, новините плашеха хлапетата повече от който и да е филм на ужасите.

Вече се канех да загася телевизора, когато на екрана се появи усмихната блондинка.

— А сега ще ви покажем повече за нещастния случай с влака.

Репортажът трая тридесет секунди. Неизвестен мъж легнал на релсите в източния край на града, като препречил пътя на празен пътнически влак. Машинистът го забелязал и дръпнал внезапната спирачка, но било късно.

Пъфа-пъфа!

Позвъних на Майлоу.

Той веднага вдигна слушалката.

— Да, да, влакчето, което не могло да спре. Вероятно нищо. Или може би Пийк действително е пророк и трябва да му се прекланяме, вместо да го държим под ключ. Не, нямам нищо друго, затова се обадих на съдебния лекар. Покойният е някой си Елрой Линкълн Бийти, чернокож, на петдесет и две години. Дребно криминално досие — предимно кражби, пиянство и нарушаване на обществения ред. Единственото, което ме заинтригува, беше, че Бийти е прекарал известно време в психиатрията. В Камарило, преди тринадесет години, когато в тези болници още приемаха подобни случаи. Не се споменава за „Старкуедър“, но човек никога не знае. Инцидентът е станал в участъка на Нютън. Иска ми се Мани Алварадо да беше поел случая, но той вече се е пенсионирал, а новият човек не е достатъчно надежден, що се отнася до желанието да се обади повторно, за да ти даде някаква информация. Мислех да отскоча до моргата преди обяда. Ако искаш, можеш да ме придружиш. Ако това ще развали апетита ти, може да обядваме някъде по-късно. Нещо като голяма пържола алангле.

— Преди всичко главата и долните крайници — каза придружаващият ни. Той беше нисичък, солиден мъж от латиноамерикански произход на име Албърт Мартинес, ниско подстриган, с очила с дебели стъкла, които уголемяваха очите му. Разпятието на врата му беше златно и ръчна изработка, напомнящо византийски стил.

Съдебна медицина се помещава в двуетажна квадратна постройка, боядисана в кремаво и педантично поддържана. Обратно в Лос Анджелис — изток. Обратно в Окръжната болница. Старият кабинет на Клеър се намираше през няколко блока. Преди не бях го осъзнал, но тя беше минала по целия кръг и го беше затворила.

— Останалото от него е истинска каша — каза Мартинес.

— Все пак мисля, че имахме късмет да получим и това, с което разполагаме. Влакът навярно го е блъснал с колко… може би с четиридесет-петдесет мили в час!

Помещението беше студено, непорочно, без никакъв мирис. Празни стоманени маси, снабдени с вани за оттичане, монтирани отгоре микрофони, стена със стоманени шкафове по нея. Един ученик от горния курс веднага би познал цялата тази обстановка; твърде много телевизионни предавания бяха притъпили шока от гледката. Но телевизията рядко показваше съдържанието на шкафовете. Мъртвите по телевизията са непокътнати, чистички, безкръвни талпи, почиващи мирно.

Не бях слизал долу от стажуването си и не бях подновявал спомените си.

— Как го идентифицирахте? — попита Майлоу.

— По картата за социални помощи в джоба му — отговори Мартинес. — По долните му крайници имаше някакви останки от панталони и единият джоб беше непокътнат. Всичко, което намерихме у него, беше тази карта и няколко банкноти. Интересно нещо, още можеше да се усети вонята на алкохол. Въпреки всички останали течности! Искам да кажа, че наистина удряше в носа. Само веднъж преди съм усещал такова нещо, беше при една жена, умряла при раждане, изпила две бутилки вино същата нощ и починала на масата. Околоплодната й течност беше червена — виненочервена, разбирате ли? Почти пурпурна. Сигурно се е наливала с „Тъндърбърд“ или нещо подобно. Бебето, разбира се, бе мъртво. Сигурно е имало късмет.

Мартинес докосна разпятието си.

— За кога е насрочена аутопсията на Бийти?

— Трудно е да се каже. Това е обичайна процедура. Защо?

— Може да открием нещо. Значи казвате, че Бийти е бил наквасен както трябва?

— За да мирише толкова силно ли? Разбира се. Предполагам, че е прехвърлил всякаква мярка. Навярно се е натряскал до козирката, тръгнал е по релсите, легнал е върху тях и бум! — Мартинес се засмя. — Ставам ли за детектив?

— Хич не се напъвайте! Работата ви е много по-забавна!

Мартинес се изкиска:

— Тези релси — наистина трябва да се направи нещо с тях! Никакви прегради, никакви парапети близо до депото! Аз съм израснал тук и като дете играех по релсите, но тогава нямаше такива бързи влакове. Помните ли какво стана миналия месец? Малкото момче, което вървяло по тях, като се връщало вкъщи от училище? Недалеч от мястото, където Бийти е бил прегазен. От момчето не беше останало нищо, по което да се разпознае! Трябва да сложат някаква ограда или нещо подобно… Дааа, нещо друго?

— Бих желал да видя Бийти.

— Наистина ли? Как ви дойде наум?

— Ще ми се да мисля за него като за човек.

Мартинес докосна с два пръста разпятието си.

— Като за човек, а? Е, като го видите, може би ще се убедите, че това не е най-правилният начин да мислите така, схващате ли?

Майлоу каза:

— Развеселихте ме!

Мартинес отиде до един от шкафовете, мълчаливо го издърпа и оттам се показа нещо, завито в бял чаршаф.

Лицето беше сиво, изненадващо запазено, с изключение на няколко одрасквания по лявата страна. Сиво като дървени въглища, защото приживе Елрой Бийти е бил черен. Бяла четинеста брада, небръсната четири или пет дни. Неподстригван калпак от прошарена коса. Очите бяха отворени, безжизнени, устните — покрити с червеникава коричка. Празният поглед, характерен за всички лица на мъртъвци. Няма значение какъв е бил вашият коефициент на интелигентност приживе, когато душата отлети, изглеждате глупаво.

Под врата имаше празно пространство. Чисто обезглавяване, с изключение на няколко прешлена от хранопровода и стърчащи останки от шийна тъкан. Десетина сантиметра по-долу на масата лежеше бял пакет, който, както без нужда обясни Мартинес, беше „долните крайници“.

Майлоу се загледа в пепелявосивия чукан, който някога бе носил съзнанието на Елрой Бийти. Без да мигне, без да помръдне. Запитах се колко ли пъти е бил тук.

Мартинес тъкмо казваше „И така?“, когато вратата се отвори и вътре влезе един мъж. Носеше гумени ръкавици, мрежеста шапка, мукавени чехли и маска около врата. Беше приблизително на възрастта на Бийти, висок, със сгърбени рамене, силно загоряло лице и гъста черна брада.

Той ни погледна, прочете картона, който носеше в дясната си ръка, и се насочи към металните шкафове през две редици от нас.

После видя главата на Елрой Бийти и почервеня от гняв.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Проблем ли имате, доктор Фрийдман? — каза Мартинес.

— Именно проблем, дявол да го вземе! Кой се меси в моите аутопсии?

— Вашите аутопсии ли? — попита Мартинес.

— Точно това казах! Да не би да си глух, Албърт? — Сега Фрийдман се обърна към Майлоу: — А вие кой сте, дявол да ви вземе?

— От отдел „Убийства“.

— Мислех, че Уилис Хукс е оттам!

— Не — отговори Майлоу. — Хукс е в Централния. А това е случай на Нютън с детектив Робърт Агилар.

— Какво? — каза Фрийдман, като се взираше в картона. — В документа пише Централен, Хукс. Откога се занимавате с това мистър Агилар?

Майлоу каза:

— Аз съм Стърджис, докторе. От Лос Анджелис — запад.

— Какво, по дяволите… — Той пристъпи към главата на Елрой Бийти. — Трябва да ви кажа, детектив, че някой сериозно е загазил! Аз трябваше да направя аутопсията, а някой е отрязал проклетата му глава! И какво прави в този шкаф, когато трябваше да е тук?

Доктор Фрийдман размаха картона си.

— Никой не го е пипал, доктор Фрийдман! — намеси се Мартинес. — Той си е точно на мястото! И никой не му е рязал главата, тя…

— Дрънканици, Албърт! Дрънканици на търкалета — да не би куршумите да са надупчили твоята глава? Куршумите…

— Това е Е. Л. Бийти — каза Мартинес. — Когото блъсна един…

— Знам кой е, Албърт. — Повторно размахване на картона. — Бийти, Лерой. Рана от огнестрелно оръжие в главата, донесен миналата нощ…

— Елрой Бийти — прекъсна го Мартинес.

— Лерой, Албърт! Пише го тук! — Той навря картона в лицето на Мартинес. — Дело № 971132; час на докарване: три часът и шестнадесет минути призори.

Мартинес разгъна малко от чаршафите, които обвиваха краката на Бийти. Като свали табелката от палеца, прочете: „Елрой Бийти, блъснат от влак. Час на докарване: три часът и четиридесет минути призори, дело № 971135.“

Фрийдман погледна към главата. После картона. После номерата на стоманените шкафове. После отвори единия.

Вътре имаше цяло тяло, голо, сиво.

Също толкова сиво, колкото и на Елрой Бийти.

Същото лице.

Всички се вторачихме в него.

Аз местех погледа си от единия труп върху другия. Пред мен се очертаха някои незначителни разлики: Лерой Бийти имаше малко по-малко коса на темето, отколкото Елрой, но пък повече отстрани. Съвсем побеляла брада. По лицето нямаше никакви одрасквания, но един зараснал белег минаваше по дясната челюст, вероятно стара рана от нож.

Акуратният, чернеещ се отвор в челото изглеждаше твърде безобиден, за да бе причинил смъртта му. Ударната сила беше причинила някои поражения на лицето — подутини около носа, подпухналост под очите. Зачервени, прорязани с жилки, очни ябълки, сякаш твърде дълго се беше взирал в огньовете на ада.

Сега и главата на Фрийдман се въртеше на всички страни.

— Близнаци! — каза Мартинес. — Братко Елрой, добре дошъл при брат Лерой.

Фрийдман се извърна към него.

— Недей да се шегуваш, Албърт. Какво, по дяволите, става тук?

— Добър въпрос! — обади се Майлоу.

Трябваше да минат два часа, за да могат фактите да се уточнят. Доктор Фрийдман отдавна си беше тръгнал, като бе промърморил нещо от рода, че си имал работа с некомпетентни хора.

Аз седях заедно с Майлоу в конферентната зала на моргата. Пръв се появи детектив Робърт Агилар от Нютън. Млад, красив, с черна лъскава коса, гладко вчесана назад, той беше облечен в сив костюм на райета, който прилепваше към стройната му фигура. Нокти с маникюр. Говореше извънредно отривисто, малко по-бързо от нужното, опитваше се да изглежда спокоен, но номерът му не минаваше. Майлоу ми беше казал, че е нов в отдела. Доколкото знаех, това му беше първият случай.

Последен пристигна Уилис Хукс от Централния участък. Бях се срещал с него по времето, когато работеше в Югоизточния. Поредица убийства на отвлечени, които ми бяха дали възможност да надникна в един подъл, нов свят.

Хукс беше около четиридесетгодишен, чернокож, висок около метър и осемдесет, с обръсната до голо глава, с челюсти на булдог и гъсти, провиснали мустаци. Неговият син блейзър изглеждаше твърде широк и падаше свободно, както често става при широкоплещестите хора. Обувките му бяха прашни.

— Майлоу! — каза той, докато сядаше. — Доктор Делауер! Сякаш съдбата ни е събрала на това място!

Агилар наблюдаваше и слушаше, като се опитваше, предполагам, да разбере настроението на Хукс. Да знае с кого да се равнява.

— Съдбата или просто лошият късмет, Уилис! — отговори Майлоу.

Хукс дрезгаво се изсмя и разпери топчестите си пръсти върху масата.

Майлоу каза:

— Уилис, това е Робърт Агилар.

— Много ми е приятно — отговори Хукс. — Ваш ли е случаят с влака?

— Да — отговори Агилар. — Елрой Линкълн Бийти, чернокож, петдесет и две годишен.

— Моят е Лерой Уошингтън Бийти, чернокож, петдесет и две годишен. Мислите ли, че имат някакво далечно родство? — Преди Агилар да успее да отговори, Хукс намигна и каза: — Моят си е отишъл около три след полунощ или приблизително толкова.

— Моят също — каза Агилар.

— Как ви се струва това? — обърна се Хукс към Майлоу.

— Изглежда, някой е погнал семейство Бийти. Може би ще трябва да установим дали те двамата имат други роднини. Може да има и други Бийти в града — по дяволите, това може да излезе цяло изтребление на хората от рода Бийти! Ако не друго, поне ще трябва да ги предупредим.

Агилар се намръщи. Извади голяма златна писалка и си записа нещо в бележника.

— Имате ли някакви идеи, детектив? — попита Хукс.

Агилар вдигна глава. Устните му, бяха здраво стиснати.

— Просто си записвам данните.

Хукс издаде устни напред и мустаците му щръкнаха.

— Е, това е добре. И така, кажете ми, детектив Стърджис, каква е вашата връзка с близнаците?

— Няма да повярвате! — отговори Майлоу.

Напуснахме моргата в дванадесет и половина. Мишън Роуд беше пълна с пешеходци. Въздухът миришеше на печени пилета.

— Смазка — обади се Майлоу. — Хм. Обяд?

— Нещо не съм в настроение — отговорих аз.

— Каква сила на характера!

Той паркира колата си в маркираната с червени линии зона пред сградата редом с други полицейски автомобили. Аз използвах близкия паркинг. Бяло-синият фургон на съдебния лекар мина край нас и продължи надолу по улицата.

Майлоу каза:

— „Пъфа-пъфа, бум-бум“. Влак и пистолет. — Той вдигна единия си крак върху предната броня на колата. — „Лоши очи в кутийка“. И двата пъти Пийк е започнал да декламира един ден преди това. Кога ли копелето ще се включи в горещата психическа линия и ще почне да печели сериозни парички?

— Ако новината излезе на бял свят, сигурен съм, че агентите ще почнат да обядват с него в „Спаго“.

Майлоу изсумтя:

— И така, какво, по дяволите, значи всичко това, Алекс?

— Двама бездомници, един психолог, един келнер — отговорих аз. — Всякакви възрасти, от двата пола, черни, бели. Ако има някаква връзка, не мога да я видя. Може би Уендъл Пели стои зад нещичко от това. Но няма общо с Дада. Тъй че ако Дада е част от тази каша, това означава повече от един убиец. Същото ще е и ако братята Бийти наистина са били убити едновременно.

— Е, значи навън има цяла армия психари. Доколкото знаем, Пийк е избъбрил нещо и за Ричард, но преди да се появи Клеър, никой не му е обръщал внимание. Въпросът е как, по дяволите, Пийк е можел да знае?

— Единствената логична възможност — предположих аз, — е да има някаква връзка с външния свят.

— Би трябвало да е Пели! — заяви Майлоу. — Или друг питомец на „Старкуедър“. Подобни момчета би трябвало да знаят всички местенца, където скитат пияниците, като железопътните релси или алеята, където е бил застрелян Лерой. Пиянство и душевни болести, ще си кажеш ти: лоша комбинация. И историята на Пели подхожда: той е бил мъртвопиян, когато е застрелял приятелката си и нейните деца. Сега отново живее на улицата. Братята Бийти са точно типът хора, на които би се натъкнал.

— Защо е използвал влака? — попитах аз. — Защо не е застрелял и двамата?

— Човекът е луд. Може би някакъв глас му е казал да го направи по този начин. Пъфа-пъфа, по дяволите, бум-бум! Важното е, че тук има някакъв модел.

Не отговорих.

Той каза:

— Имаш някакъв проблем с Пели ли?

— Не — отвърнах аз. — Просто не мога да видя никаква концептуална връзка между Клеър и братята Бийти, дори и ако елиминираме Ричард Дада от кашата.

— Братята са били алкохолици — отговори Майлоу. — Клеър е работила с алкохолици. Може да са били нейни пациенти.

— Това съвпада с насочеността на Окръжната — казах аз, — но все още не ни предлага някакви мотиви за убийството им. То трябва да има нещо общо с Пийк. С неговите престъпления — изрезките, които Клеър е съхранявала. Тя си го е набелязала, защото е имало нещо, което е искала да научи за него. Или от него. Аз отново прегледах написаното във вестниците и открих някои данни за семейство Ардъло. Бащата на Скот е бил голяма фигура в областта на земеделието, твърд поддръжник на идеята да не се продават фермерски земи — притискали са го в продължение на години, но е отказвал. После починал, Скот и семейството му били избити и цялата земя на Ардъло била продадена. Интересно е да се разбере кой я е наследил.

— Какво? — възкликна той. — Сега почваме да тичаме в друга посока, така ли? Че Ардъло са били отстранени, за да се извлече някаква печалба, и че Пийк има някаква връзка с това? Хайде, Алекс, по-склонен съм да повярвам, че Пийк може да прелита през стените по свое желание, да ликвидира хора и да се връща в своето убежище в лудницата.

— Знам, че Пийк е ненормален, но големите пари винаги добавят някакво ново измерение. Може би е крайно време да посетиш Трийдуей — ранчото Феъруей. Може би ще намериш някого, който помни нещо.

— Какво да помни?

— Престъплението. Нещо, което да разкрие истината.

— Точно в момента всички опити да се разкрие истината означават да намерим Уендъл Пели.

Той постави двете си ръце върху капака на колата и се загледа към сградата на моргата, после към млечносиньото небе. Зад нас — казани за боклук, водни помпи, задните страни на две от старинните сгради на болницата. Скулптирани корнизи и орнаментални фризове увенчаваха ронещите се тухлени стени. По-скоро викториански Лондон, отколкото Лос Анджелис — изток. Джак Изкормвача щеше да го хареса.

— Добре — казах аз. — Да останем верни на фактите. Дори мога да ти предложа мотив. Близнаците Бийти са умрели почти по едно и също време. Това придава на престъплението ритуален привкус — на игра. Освен това отговаря и на сценария на втория убиец. Прецедентите са много: Леополд и Льоб, Бианки и Буоно, Битакър и Норис. Това би могло да върне Ричард Дада в списъка на жертвите. Другарчето на Пели е убило Дада, преди да освободят Пели. Но макар и извършено преди месец, от психологическа гледна точка това престъпление би могло да бъде прясно. Може би описанието на другарчето как го е направило е подтикнало Пели и го е върнало в играта на убийства.

— А другото копеле би могло да бъде някой ненормалник, когото Пели е срещнал в онзи дом, Алекс. Видях хората, които живеят там. Съвсем не е клуб „Киуанис“. Добре, ще се върна и ще бъда малко по-настоятелен. Ще продължа също така и да наобикалям онези от Охранителния отдел. Ще продължа да проверявам и свърталищата на скитниците. Ще поддържам тясна връзка по телефона с другите отдели и със съседните градове, в случай че Пели и/или лудото му другарче са си поиграли на лоши момчета някъде другаде. Въпреки че местата, където бяха убити близнаците, говорят, че става въпрос за местен тип. Което има смисъл. Те вероятно нямат превозно средство и не могат да вилнеят по магистралите.

Това ми напомни нещо.

— Първия път, когато говорихме за Ричард, споменахме за някой, който няма кола. Може би човек, който пътува с автобус. Също като призрачния приятел на Клеър.

— Улучи! — каза той. — Пътуващи с автобус луди. Каза, че той е нямал вид на луд. Какво мислиш за това сега?

— Съвсем същото — отговорих аз. — И четирите убийства са планирани и педантично осъществени. Който и да е убил Ричард и Клеър, е съобразил да не открадне колите им. А убийството на двамата Бийти в същата нощ добавя още едно равнище на изчисление. То е истинска хореография. Тъй че ако Пели е намесен, той навярно не е активно психотичен. Поне не външно. Не забравяй, че те са го пуснали навън. Би трябвало да изглежда на себе си.

— Когато убива, е акуратен. Това като цяло ме кара да се чувствам по-добре. — Като поклати глава, Майлоу протегна ръка, за да отвори вратата на колата си.

— Значи напълно се отказваш от онази работа с Трийдуей — казах аз.

— Не искаш да се отказваме, нали?

— Изрезките продължават да ме тревожат, Майлоу. Каквато и да е ролята на Пели във всичко това, между Пийк и Клеър е станало нещо. Тя го е търсила, превърнала го е в свой проект. Той предсказва убийството й. Преди шестнадесет години е извадил очите на Британи Ардъло. Очите на Клеър също бяха извадени. Като че ли той по някакъв начин се е опитал да свърже двете убийства — по някакъв начин да повдигне булото над своето минало, като използва заместител.

— Очите на двамата Бийти не бяха докоснати.

— Но очите на Ричард бяха извадени. Твърде много вариации, твърде много неща не пасват. Пийк е единствената връзка. Ако разберем повече за неговата психодинамика, за неговата история, може би ще успеем да се приближим до Пели. Или който и да е замесен.

Той отвори вратата.

— Аз просто нямам време, Алекс. Но ако искаш да идеш там, добре. Високо ценя усилията ти — дори ще телефонирам на „Бънкър Протекшън“, за да разбера дали мога да ги накарам да ни помогнат. Междувременно ще почна да душа за безумеца тук, по улиците.

— Късмет! — казах аз.

— Изглежда, късметът нещо ни е поизоставил. — Той свали ръката си от вратата на колата и я отпусна върху рамото ми. — Аз съм опако копеле, нали? Съжалявам. Не съм си отспал, а ми се струпаха доста безуспешни усилия.

— Не подслаждай хапчето!

— Все пак нека се извиня. Разкаянието е полезно за душата. И ти благодаря за цялото време, което отдели за всичко това. Наистина го мисля!

— Моята благодарност ще бъде, ако получиш добра оценка и си почистиш стаята.

Той се засмя. Прекалено високо. Може би това помагаше.