Кървава разходка

23.

Като се върнах в главната зала на библиотеката, аз прегледах микрофишовете с изданията от Сан Франциско, Бейкърсфийлд и Фресно за убийството на семейство Ардъло. Нищо, което не беше отразено и в Лос Анджелис.

В „Бий“ от Модесто открих некролог за Тери Макинтайър Ардъло. Нейната смърт беше описана като „ненавременна“, за убийство не се споменаваше. Биографичните данни бяха кратки: скаутка, доброволка в „Червен кръст“, завършила с отличие гимназията в Модесто, член на Испанския клуб и на Шекспировото общество, бакалавърска степен от университета „Дейвис“.

Нейните родители Уейн и Филис Макинтайър, сестрите й Барбара Макинтайър и Лин Блоун я бяха надживели. В телефонния указател на Модесто имаше една Уейн Макинтайър. Чувствайки се като престъпник, аз набрах номера и казах на възрастната жена, която вдигна слушалката, че търся роднини на семейство Арджънт от Пенсилвания във връзка с първата семейна среща на членовете на това семейство, която ще се състои в Скрантън.

— Арджънт ли? — попита тя. — Но тогава защо търсите нас?

— Вашето име е включено в списъка, който имаме на компютъра.

— Така ли? Боя се, че компютърът ви е сбъркал. Ние не сме роднини с никакви Арджънт. Съжалявам.

Никакво раздразнение, никаква защитна нотка.

Никаква представа какво е накарало Клеър да се заинтересува от Пийк.

Представих си го в неговата килия как гримасничи, как се върти и как се поклаща, отчужден от всичко. Нервните му окончания даваха накъсо произволно и само Бог знаеше какви импулси се сливаха и боричкаха между, гънките на замъглените му фронтални лобове.

Вратата се отваря и влиза една жена, която се усмихва, готова да помогне.

Новата лекарка. Първият човек, който проявява някакъв интерес през последните шестнадесет години.

Тя коленичи до него и му заговорва меко. Иска да му помогне… да му окаже помощ, каквато той не желае. Помощ, която го дразни.

Ще я пъхне в кутия. Лоши очи.

Продължих да търся във вестниците от Маями някакви материали за семейство Криминс. Некролозите бяха всекидневен специалитет: „Хералд“ ме информира, че Карсън и Сибил Криминс са починали заедно преди дванадесет години при експлозията на яхта край бреговете на Южна Флорида. Един неназован член на семейството също бе загинал с тях. Карсън беше описан като „собственик на недвижими имоти“, а Сибил като „бивша актриса“. Нямаше снимки.

След това попаднах на едно съобщение в „Лас Вегас Сън“ за смъртта на Карсън Криминс-младши при нещастен случай с мотоциклет две години по-късно, край Пим, Невада. Нямаше нищо за по-малкия брат Дерик. Доста лошо; някога беше забелязван. Може би щеше да пожелае да си припомни нещо, ако успеех да го открия.

Паметта на бившия издател на „Интелиджънсър“ Ортън Хацлър беше почетена с една снимка в „Санта Моника Ивнинг Аутлук“. Беше починал в едно крайбрежно градче от „естествена смърт“ на възраст осемдесет и седем години. Само на няколко мили от дома си. Заупокойна служба в Крайморската презвитерианска църква, предназначените за цветя суми да се изпращат в Американската асоциация за сърдечни заболявания. Надживяла го вдовица: Уонда Хацлър.

Навярно все още живееше в Санта Моника. Но ако я намерех, какво щях да я попитам? Не бях успял да разплета някаква финансова война между клановете Ардъло и Криминс, бях си играл на Шерлок Холмс с една-единствена снимка, която подсказваше друг тип съперничество. Но нищо не намекваше, че убийството на семейство Ардъло е било резултат от нещо по-различно от кървавия пир на един луд.

Помислих за това колко внезапно е било нападението. Азиатските култури си имат специална дума за този вид непровокирана жестокост: амок.

Нещо в амока на Пийк беше привлякло интереса на Клеър и сега тя бе мъртва. Заедно с останалите трима… а Пийк беше предсказал смъртта на двама от тях. Предвещаващ гибелта пророк в една заключена килия. Трябваше да съществува някаква свързваща нишка.

Изоставих търсенията си във вестниците и се зарових в компютърната база данни за нещо, свързано с Уонда Хацлър и Дерик Криминс. Открих някаква личност с буква „А“, чието име приблизително отговаряше: Дерик Албърт Криминс от Уест Стрийт 154 в Ню Йорк Сити. Използвах монетния автомат на библиотеката, позвъних и взех участие в един объркан разговор, продължил деветдесет секунди, с някакъв очевидно много възрастен, много любезен мъж, който говореше на невероятен жаргон и вероятно бе чернокож.

У. Хацлър бе регистрирана в Санта Моника, но без адрес. Женският глас от телефонния секретар също беше възрастен, но енергичен. Представих се по същия начин, както и на Джейкъб Хаас, и й съобщих, че ще намина по-късно.

Преди да напусна Бейкърсфийлд, телефонирах на Майлоу. Не беше на служебното си място, а клетъчният му телефон не отговаряше. Магистрала 5 минаваше точно край Нюкхол. Катастрофа беше затворила пътищата на север и бе предизвикала струпване на тълпа любопитни в обратното платно. Дузина автомобили със святкащи буркани, коли на ченгета от няколко района и линейки, паркирани диагонално на магистралата, репортери, които се навираха навсякъде. Един преобърнал се тежкотоварен камион беше блокирал изхода към най-близката отбивка. На сантиметри от предните му колела се виждаше смачкана купчина червено и хром.

Един пътен патрул ни махна с ръка да продължаваме, но ние по инерция намалихме и колоната запълзя като охлюв. Включих радиото. Катастрофата беше голямата новина: някакво спречкване между двама мотоциклетисти, гонитба извън шосето, после рязък завой, който бе отвел преследващия мотоциклет в насрещното платно. Това го нарекоха пътен бяс. Сякаш лепването на етикет променяше нещата.

Трябваха ми два часа, за да се върна до Лос Анджелис, и когато стигнах до Уестсайд, небето бе притъмняло, изпъстрено с черни като въглен ивици, които пъплеха към тъмночервеното зарево на хоризонта. Твърде късно, за да посещавам една възрастна жена. Заредих с бензин на Сънсет и Ла Брий и отново телефонирах на Уонда Хацлър. Този път тя ми отговори:

— Елате у дома, очаквам ви.

— Сигурна ли сте, че не е твърде късно за вас?

— Не ми казвайте, че сте от ранобудните птици!

— Всъщност наистина не съм.

— Чудесно! — отговори тя. — Ранобудните трябва да бъдат принуждавани да доят кравите!

Обадих се вкъщи, за да съобщя, че ще закъснея. Гласът на Робин от телефонния секретар ми отговори, че ще бъде в Студио Сити до девет, където щяла да внася поправки в някакъв звукозапис. Синхрон в свръхактивността. Потеглих към Санта Моника.

Адресът на Уонда Хацлър беше на Йейл Стрийт, южно от Уилшър, едно розово бунгало със зелен покрив зад поляна с лавандула, див лук, мащерка и няколко вида кактуси. Сред растенията стърчеше табела с името на някаква охранителна фирма, но около имота нямаше ограда.

Докато паркирах колата си, тя вече беше на тротоара — едра жена, висока около метър и осемдесет, със здрави плещи и масивни крайници. Косата й беше късо подстригана. Човек трудно можеше да определи цвета й в здрачината.

— Доктор Делауер? Уонда Хацлър. — Здраво ръкостискане, груби ръце. — Харесвам колата ви, имах „Флийтууд“, след като Ортън вече не можеше да шофира и аз се уморих да подкрепям петролните компании. Само ми покажете някакъв документ, за да сме сигурни, а после заповядайте вътре.

Вътре къщата й беше тясна, топла, светла, облицована с ламперия в пепелносив цвят и пълна с кресла, покрити с поне три разновидности кафяви калъфи от вълнен плат с цветни щампи. На стените имаше репродукции на Джорджия О’Кийф19 наред с някакви маслени пейзажи от Калифорния в мътни цветове. Отворена врата водеше към кухнята, където на един шкаф бяха подредени меки кукли, представляващи деца във всякакви национални костюми — нещо като малка, претъпкана детска градина. Стара бяла печка с два котлона. Една тенджера беше поставена върху танцуващия син пламък и изведнъж ме споходи един спомен от детството: уханието на зеленчуков бульон в студен следобед. Опитах се да не мисля за кулинарните набези на Пийк.

Уонда Хацлър затвори вратата и каза:

— Заповядайте, настанете се удобно.

Седнах на едно от креслата, покрити с пъстрата вълнена материя, а тя застана до мен. Беше облечена в зелен пуловер с V-образно деколте върху бяло поло, носеше широки сиви панталони и кафяви пантофи. Косата й беше черна, прошарена със сребро. Би могла да бъде от седемдесет до осемдесет и пет годишна. Лицето й беше широко, с провиснали като на басет20 бузи. Влажните синьо-зелени очи сякаш ме изпиваха. Не се усмихваше, но почувствах, че се забавлява по някакъв начин.

— Нещо за пиене? Кола, диетична кола, силен ром?

— Не, благодаря ви.

— А малко бульон? Аз ще си сипя.

— Не, благодаря.

— Труден клиент!

Тя отиде в кухнята, напълни си една чаша, върна се и седна, подуха бульона, после отпи.

— Трийдуей, каква дупка! За какво ви трябва да узнаете нещо за него?

Разказах й за Клеър и Пийк, като подчертах, че терапевтичните отношения са тръгнали зле, но не споменах за пророчеството и пропуснах и другите убийства.

Уонда остави чашата си на масата.

— Пийк ли? Винаги съм мислила, че е бавноразвиващ се. Освен че го затвориха за насилие, какво мога да знам за него? Единствената психология, която някога съм изучавала, беше един встъпителен курс върху Сара Лорънс от миналия век.

— Мога да се обзаложа, че знаете много.

Тя се засмя:

— Защо? Защото съм стара ли? Не се изчервявайте, аз наистина съм стара. — Докосна една от сбръчканите си бузи.

— Истината е в плътта. Не го ли казва Самюъл Бътлър21. Или може би аз съм си го измислила. Все пак, боя се, че не мога да ви дам някаква представа за Пийк. Никога не съм изпитвала никакво чувство към него. Значи ще си тръгвате. Много лошо. Вие изглеждате добре и аз го очаквах това нещо.

— Да поговорим за Трийдуей?

— Да позлословим за Трийдуей.

— Колко дълго живяхте там?

— Доста дълго. Никога не съм могла да стоя много на едно място. По време на убийствата работех в Бейкърсфийлд. В Търговската камара. Не е точно космополитен град, но поне имаше някакви признаци на цивилизация. Като тротоари например. През нощта помагах на мъжа си да отпечата вестника. Такива работи. — Уонда вдигна чашата си и отпи. — Чели ли сте оня парцал?

— Двадесетгодишнини.

— Господи! Че как се добрахте до него?

— В Мемориалната библиотека „Бийл“.

— Имали сте мотив. — Тя поклати глава. — Двадесетгодишнини! Ортън щеше да се шокира. Той знаеше какво е създал.

— Не харесваше ли публицистиката?

— Харесваше добрата публицистика. Би предпочел да издава „Ню Йорк Таймс“. Беше дартмътско чедо. „Интелиджънсър“ — не ви ли намирисва на чувствителността на Източното крайбрежие? За съжаление политическите му убеждения бяха малко по-десни от тези на Джо Маккарти22 и след войната не бяха твърде на мода. Освен това той имаше и малък проблем. — Направи знак, сякаш пиеше. — Силен ром — почна да му се услажда, когато служеше на Тихия океан. Тъй или иначе, живя до осемдесет и седем. Заболя от рак на небцето, имаше подобрение, после получи цироза и дори на нея й трябваха няколко години, за да го убие. Лекарят му видя една рентгенова снимка на дроба и каза, че той е медицинско чудо — беше доста по-възрастен от мен. — Като се смееше, тя допи бульона си, наля си още и се върна. — „Интелиджънсър“ беше дъното, до което Ортън стигна. Започна кариерата си във „Филаделфия Инкуайър“ и оттам почна да слиза все по-надолу през останалата част от живота си. Трийдуей беше последната ни спирка — купихме този парцал от немай-къде и започнахме живот, изпълнен с убийствена скука и благородна бедност. Божичко, мразех това място! Глупаци накъдето и да се обърнеш. Социален дарвинизъм, предполагам: умните напускат, за да се отправят към големите градове, само идиотите остават да се размножават. — Отново се изсмя. — Ортън го наричаше силата на позитивното въртене на педалите в обратна посока. Той и аз решихме да не се размножаваме.

Направих усилие да не погледна към куклите в кухнята.

Тя продължи:

— Единствената причина, поради която стоях там, беше, че обичах този човек — беше много красив. Дори по-хубав от вас. И много мъжествен.

Уонда кръстоса крака. Потрепваха ли миглите й?

Казах:

— Семейство Ардъло, изглежда, не са били глупави хора.

Тя махна с ръка, сякаш отхвърляше думите ми.

— Да, знам. Бъч бе ходил в Станфорд — разправяше го на всеки, който имаше желание да го слуша. Но той отиде там заради футбола. Всички го харесваха, не и аз. Достатъчно любезен, но изкуствено. Един от онези хора, които са убедени, че привличат жените като магнит и действат като Галахад23. Голямата самоувереност при един мъж не е особено привлекателна черта, още повече, когато не е оправдана. У Бъч нямаше огън — той беше упорит и караше все напред, като кон с капаци. Посочи му пътя и той поема. И онази негова жена! Някаква деееликатна викторианска вкаменелост… Винаги прикована към постелята. Аз вече си мислех, че това са някакви превземки, и я наричах малката мис Хипохондрия. Но тя после ме изненада и действително почина от нещо си. — Сви рамене. — Това е проблемът, когато си злобен — понякога грешиш и в душата ти се просмуква някаква досадна необходимост да се разкаеш.

— А Скот?

— По-умен от Бъч, но не и светило. Той наследи земята и отглеждаше плодове, когато времето го задължаваше. В никакъв случай Айнщайн, нали? С което не искам да кажа, че не бях шокирана и потресена от онова, което му се случи. И бедната му жена — едно такова сладко създание, обичаше да чете, винаги подозирах, че у нея може да има скрита някаква интелектуална жилка. — Устните й се разтрепериха. — Най-лошото беше с онези деца… Когато това се случи, Ортън и аз току-що бяхме продали вестника и се бяхме преместили тук. Когато Ортън прочете за убийството в „Таймс“, повърна, седна на бюрото си и написа статия — като че ли все още продължаваше да е журналист. После я скъса, отново повърна и пи дайкири през цялата нощ и следващите два дни. Когато дойде на себе си, не усещаше краката си. Трябваше ми още един ден да го убедя, че не умира. Беше голямо разочарование за него. Много му допадаше идеята да се напие до смърт, чувствителната душица! Голямата му грешка бе, че възприемаше света сериозно — въпреки че, предполагам, в случай като вашия и вие трябва да го възприемате по този начин. Дори аз плаках. За дечицата. Не си падах особено по децата — те ме плашеха, бяха твърде уязвими, едно голямо момиче като мен никога не ми се струваше подходящо за такива крехки създания. Онова, което направи Пийк, потвърди мнението ми. Тогава дълго време не можах да спя както трябва. — Тя размаха чашата си. — Години не съм се сещала за тази история, питах се дали, ако се разрови, това би могло да ме разстрои, но като оставим децата настрана, тя е доста забавна. Цели двадесет години ние живяхме над редакцията на вестника, търсехме реклами, вземахме допълнителна работа, за да свързваме двата края. Ортън оправяше счетоводството на хората, аз преподавах английски на невероятно тъпи деца и пишех съобщения до пресата за разни дебелаци от Търговската камара.

— Значи никога не сте имали някакъв по-близък контакт с Пийк.

— Знаех кой е — доста подозрително момче, което обикаляше по улиците и се ровеше из боклука, но не, никога не сме разменили и думичка. — Кръстоса краката си. — Това е добре. Да знам, че още мога да си спомня някои неща — малко бензинец в старата машина… Какво друго бихте желали да научите?

— Семейство Криминс…

— Полукретени. — Пак отпи от бульона. — Още по-лоши от Ардъло. Вулгарни. Карсън беше като Бъч — нищо не можеше да създаде, беше луд на тема долари, — минус очарованието. Заедно с орехите отглеждаше и лимони. Ортън казваше, че изглежда като някой, който е бил отбит от майчината гърда с тяхна помощ. Като че ли никога не изпитваше удоволствие от нищо — убедена съм, че за това състояние си има дума.

— Анхедония.

— Точно така! — каза тя. — Би трябвало да премина курс по спомагателна психология.

— А Сибил?

— Повлекана. „Златотърсачка.“ Тъпа блондинка. Сякаш излязла от някакъв лош филм.

— Търсила е парите на Криминс — вметнах аз.

— Той сякаш не мислеше така. Срещнали са се на някакво пътешествие, малко цуни-гуни — какво гадно клише! Ако Карсън имаше малко мозък в главата си, щеше да скочи през борда.

— Проблеми ли му създаваше?

Мълчание. Премигване.

— Беше вулгарна жена.

— Твърдяла е, че е актриса.

— Колкото аз съм султан на Бруней!

— Какви трудности му създаваше?

— О, сам знаете! — отговори Уонда. — Пое юздите в ръцете си, искаше да управлява всичко от момента, в който се появи в града. Преобрази се в звезда. Всъщност наистина се опита да създаде театрална трупа. Накара Карсън да й построи сцена в един от хамбарите си, накупи всякакво оборудване. Ортън умираше от смях, когато ми разказваше за това, едва не изплю зъбната си протеза. „Познай кой е нахълтал тук, Уонда? Джийн Харлоу! Харлоу сред конските фъшкии!“

— С кого възнамеряваше да играе Сибил?

— С местните селяндури. Опита се да впримчи и момчетата на Карсън. Единият от тях, вече съм забравила кой, имаше малка дарбица да рисува, тъй че тя го накара да се заеме с декорите. Казала на Ортън, че и двамата имат „качества на звезди“. Помня как дойде в редакцията с обявата си за прослушване на актьори. Като се наведе към мен, тя заговори с чуруликащ глас, който имитираше гласа на момиченце: — „Казвам ти, Уонда, тук навсякъде има скрити таланти! Всеки може да прави нещо, трябва само да го накараш да блесне!“ Дори мислеше, че е оплела и Карсън в мрежите си, и това, че се опитваше да бъде любезна, беше театро, предназначено лично за него. Можете ли да си представите каква пиеса мислеше да постави? „Нашият град“! Ако поне имаше акъл, човек би могъл да погледне на нея с известна ирония. „Нашето блато“, така трябваше да нарече пиесата си! Разбира се, всичко отиде по дяволите. Никой не искаше да се покаже пред публика. А и Карсън помогна за това! Един ден преди обявата да се появи, той плати на Ортън двойно, за да не я пуска.

— Страх от сцената?

Уонда се изсмя:

— Каза, че това си е чисто губене на време и пари. Каза, освен това, че хамбарът му трябвал за слама.

— Това не беше ли характерно за него? — попитах аз. — Криминс си купува онова, което пожелае!

— Вие всъщност питате дали Ортън не се е корумпирал в досега си с богатството и властта — отговори тя. — Да, абсолютно. — Приглади пуловера си. — Не се извинявайте. Карсън и Бъч управляваха този градец. Ако искахте да оцелеете, трябваше да играете по свирката им. Когато Бъч умря, Карсън прибра и неговата половинка. Това дори не беше град. Беше феодално владение, а ние, всички останали, бяхме крепостници, които балансираха на въжето между тях двамата. Ортън беше малко по-надясно от средата. В края на седемдесетте решихме веднъж завинаги да си вдигнем багажа оттам. Ортън имаше право на социална пенсия, моята също беше на път да излезе, а и бях получила малко наследство от една леля. Всичко, което искахме, беше да продадем печатарските преси и да получим нещо срещу това, че вестникът беше наша собственост. Ортън отначало се обърна към Скот, защото мислеше, че с него ще може да се разбере по-лесно, но Скот дори не пожела да го изслуша. — Като се удряше по гърдите, тя направи гримаса на горила. — „Яз съм фермир, не мо’а нищу другу!“ Направо свински го отряза, също като баща си. Тъй че Ортън отиде при Карсън и за негова изненада той отговорил, че ще си помисли.

— Изненадан, защото Карсън нямал никакви художествени наклонности ли?

— И защото всички знаеха, че Карсън също искаше да се махне от Трийдуей. Всяка година започваше да се говори за някаква нова сделка с имота му.

— И колко дълго продължаваше това?

— От години. Основният проблем беше, че Скот не желаеше и да чуе за такова нещо, а само половината от земята не беше привлекателна за продажба. Подходът, който Ортън използва при Карсън, беше да му намекне, че вестникът би бил подходящо поле за заниманията на Сибил и не би й създавал неприятности. — Уонда щракна с пръсти. — И номерът мина.

Сега разбрах защо редакционната политика на „Интелиджънсър“ изведнъж бе почнала да клони към Криминс.

— А какви други неприятности си бе създала Сибил? — попитах аз.

Тя широко се ухили.

— А вие какво предполагате?

— Видях снимка, на която тя и Скот танцуват.

Усмивката й потрепна, после промени курса, започна да се разширява, да расте и се изпълни с радост.

— О, онази снимка! — възкликна Уонда. — Можехме да ги покажем и голи-голенички! Ортън нямаше намерение да я публикува, той си остана джентълмен до края. Но в онази нощ доста си пийна, тъй че аз пуснах вестника. — Като си пое дълбоко дъх, тя с наслада издиша въздуха обратно.

Попитах:

— Какъв беше ефектът?

— Публично никакъв. Предполагам, че между пряко засегнатите е имало напрежение. Тери Ардъло винаги ми правеше впечатление на лесно ранима жена, но не погна Сибил с брадвичка в ръката. Ардъло никога не изнасяха мръсното си бельо пред хората. Същото важеше и за Карсън.

— А крепостниците какво казаха?

— Нищо, което да съм чула. Не си струва да се противопоставяш на благородниците, ако искаш да ядеш. Не че имаше някой, който да не знаеше за Скот и Сибил.

— Романът им беше публично достояние, така ли? — попитах аз.

— От месеци. Със сигурност откакто постановката на Сибил пропадна. Предполагам, че е имала нужда от нова роля. — Поклати глава. — Двамата си бяха намерили доста прозрачно прикритие: първо камионетката на Скот изхвърчаваше от града. Час по-късно малкият „Тъндърбърд“ на повлеканата избръмчаваше нататък. Тя винаги се връщаше първа, обикновено с торби с покупки. Понякога ходеше при селяните в местните магазини и им показваше с какво се е снабдила. После със сигурност изгърмяваше камионетката на Скот. Просто комично. Как са можели да мислят, че никой не ги вижда!

— Значи Карсън трябва да е знаел.

— Не разбирам как не би могъл.

— И въобще не е реагирал? Никога ли не се е опитал да спре тази история?

— Карсън беше доста по-възрастен от Сибил. Може би не е могъл да я задоволи в леглото и е нямал нищо против някой да я ангажира от време на време. Навярно и затова се хвана на въдицата на Ортън да се намери някакво поле за изява на Сибил. Ние определено се опитахме да го използваме — четохте ли парцала, след като тя го пое?

— Разлика от небето до земята.

— Вие сте очарователен млад човек! — Тя се изправи. — Божичко, страшно ми е забавно!

— А какво можете да ми кажете за Джейкъб Хаас? — попитах аз.

— Доста съобразителен, но дръвник. Преди да стане шериф, бе работил като счетоводител в Бейкърсфийлд. Получи тази длъжност, защото бил в Корея, премина през някакви ускорени курсове по право в гимназията, не засягаше никого.

— Искате да кажете, че не е бил свързан нито с Бъч, нито с Карсън?

— Искам да кажа, че никога не пъхна децата им в затвора.

— А имало ли е такава възможност? — попитах аз.

— При Скот не, но при момчетата на Криминс определено. Две гадни малки мръсничета, абсолютно развалени. Баща им им беше купил бързи коли, с които те непрекъснато се състезаваха по главната улица. Всички знаеха, че пият и вземат наркотици, тъй че си беше просто късмет, че не убиха някого. Няколко години по-късно единият от тях си плати за безумствата — умря при катастрофа с мотоциклет.

— Други нарушения, освен че са карали пияни?

— Отвратителни характери най-общо. Отнасяха се с имигрантите като с измет. Насилваха момичетата им. Когато сезонът за бране свършваше, те запалваха колите и почваха да задирят местните момичета. Спомням си как една нощ, много късно, току-що приключила вестника, излязох навън да взема малко въздух и видях една кола да спира точно до блока. Един от онези мощни автомобили с линии отстрани, за който точно знаех чий е. Задната врата се отвори, някой изпадна отвътре, а колата отпраши нататък. Човекът остана да лежи за миг на земята, после се изправи и извънредно бавно тръгна по средата на Главната. Аз отидох при него. Беше малко мексиканско момиче, не повече от петнадесетгодишно, и не говореше английски. Лицето му беше подпухнало от плач, а косите и дрехите — раздърпани и разкъсани. Опитах се да го заговоря, но то само поклати глава, избухна в сълзи и побягна. Улицата свършваше след един блок и то изчезна сред полето.

— Чие поле? — попитах аз.

Уонда присви очи, после ги затвори.

— Ами да помисля… На север. Трябва да са били ливадите с люцерна на Скот.

— И нямаше никакви последици за Клиф и Дерик?

— Никакви.

— А какви бяха техните отношения с мащехата им?

— Да не би да питате дали са спали с нея? — подхвърли тя.

— Всъщност въображението ми не ме отведе толкова далеч.

— Защо не? Не гледате ли токшоу по телевизията?

— Казвате, че Сибил…

— Не! — отговори тя. — Не съм казала нищо подобно. Просто размишлявам. Защото тя си беше мръсница, а те вече бяха големи момчета. За да бъда честна — нещо, от което винаги съм се отвращавала, — никога не съм чула дори и намек за подобно отвратително нещо, но… Какви са били отношенията им ли? Кой обича мащехата си? А и Сибил в никакъв случай не беше настроена майчински.

— Но е успяла да ги въвлече в театралната си дейност.

— Само единия от тях — оня, който рисуваше.

— Дерик — уточних аз. — Тя пишеше за това в „Интелиджънсър“. Все пак развалените юноши не правят неща, които мразят.

Уонда помълча малко.

— Да… Сигурно е изпитвал удоволствие от това. Но защо ми задавате всички тези въпроси за клана Криминс?

— Името на Дерик Криминс се появява във вестниците във връзка с убийствата. Коментира странностите на Пийк. Освен Хаас, той е единственият човек, който е позволил да цитират думите му, тъй че реших да го открия.

— Ако го намерите, не му предавайте поздрави от мен. Разбира се, не е пропуснал възможността да се надсмее на Пийк. Той и брат му изпитваха удоволствие да мъчат Пийк — друга черта от престъпните им наклонности.

— Как го измъчваха? — попитах аз.

— Какво бихте могли да очаквате от едни развалени момчета — блъскаха го, дърпаха го. Неведнъж съм ги виждала двамата и цяла банда други момчурляци на улицата, която минаваше край редакцията. Пийк също бе свикнал да виси там. Ровеше из кофите за смет, търсеше кутии от боя и бог знае какво още. Явно братчетата и тайфата им се отегчаваха и си търсеха някакво забавление. Те обикаляха около него, смееха се, удряха му леки шамари, пъхаха цигара в устата му, но не я палеха. Последния път на мен ми дойде до гуша, излязох на улицата, казах им няколко сладки приказки и те изчезнаха. Не че Пийк ми беше благодарен. Дори не ме погледна, само обърна гръб и си тръгна. Никога след това не си направих подобен труд.

— А Пийк как реагираше на подигравките? — попитах аз.

— Просто стоеше ей така. — Мускулите на лицето й се отпуснаха, а погледът й се изпразни от всякакво съдържание. — Момчето никога не е било с всичкия си.

— И не се ядосваше?

— Въобще. Беше като зомби.

— Бяхте ли изненадана, когато той избухна в насилие?

— Предполагам! — отговори тя. — Въпреки че днес не би ме изненадало. Какво казват хората? „Той от тихите ли е?“ Може ли да кажете, че някой е тих?

— Имате ли теория защо е убил семейство Ардъло?

— Беше луд. Вие сте психолог, защо лудите действат като луди?

Почнах да й благодаря и понечих да стана, но Уонда ми махна с ръка да остана на мястото си.

— Теория ли искате? Какво ще кажете за лош късмет, лошо време, неподходящо място? Като да си вървиш по тротоара и изведнъж да те прегази автобус! — Устните й се разтрепериха. Сякаш се канеше да се разплаче. — Не е лесно да оцелееш. Все чакам нещо да ми се случи, но орисията ми е такава. Понякога това е ужасно — ден след ден, все същото. — Пак ми махна с ръка. — Добре тогава, вървете си. Изоставете ме. Тъй или иначе не ви бях от помощ.

— Много ми помогнахте…

— О, моля ви се, нито думичка за това. — Но тя се протегна и хвана ръката ми. Кожата й беше хладна, суха, толкова гладка, че изглеждаше нереална. — Запомнете го, докторе: и добрият късмет може да е проклятие. Когато човек знае много, неизбежно ще го сполети нещо лошо, но не е известно кога.