Кървава разходка

39.

Хората в бледосини ризи не бяха щастливи.

Трима пазачи, изненадани, докато седяха в псевдоиспанската сграда на охраната. Мека музика от стереоуредбата. Току-що изгладени ризи.

Спретната, чиста постройка както отвън, така и отвътре, с уютен интериор: кухненски бокс без нито едно петънце, дъбова маса с четири стола от същия материал, сини шапки на закачалката. На масата още стояха остатъците от приготвена в ресторант мексиканска храна. „Тако Фиеста“, адрес във Валенсиа. До едно полуизядено бурито46 лежеше обичайният работен график. Три малки пая в пластмасови тарелки — синя, оранжева и кафява, последният надупчен с тънки пластмасови клечки.

Вратата беше оставена незаключена. Когато Майлоу, Уитуърт и аз влязохме, тримата пазачи се бяха изправили и бяха посегнали към коланите за пистолетите си, които не бяха там. В дъното на стаята имаше метален шкаф с надпис „Място за оръжие“. До него на стената беше окачен металният плакет с кръстосаните карабини — емблемата на „Бънкър Протекшън“.

Сега се намирахме навън, в ухаещия на праскови въздух, под учудващо беззвездно небе. Пазачите не откъсваха очи от патрулните коли, които бяха блокирали входа към Ранчото Феъруей. Зад затъмнените прозорци на колите едва се виждаха очертанията на мъже.

При пристигането ни Майлоу бе погледнал ниската бяла ограда и бе промърморил:

— Не им трябва врата. Биха могли да минат направо оттук.

Няколко мига по-късно Майк Уитуърт пристигна върху своя „Харли“ и каза нещо подобно.

— Значи още не сте организирали претърсване? — попита Майлоу най-високия пазач. Е. Клиф. Онзи, който бе започнал да протестира най-разпалено, докато Майлоу не го усмири с вдигнат укорително показалец.

— Не! — отговори той. — Сега е едва два сутринта и ние не можем да будим обитателите. Няма причина да го правим.

— Нима щяхте да знаете, ако имаше причина? — попита Уитуърт.

— Категорично! — отвърна Клиф. Като добави едно лаещо „сър“.

Уитуърт пристъпи по-близо до него, като се възползва от ръста си по начина, по който и Майлоу се беше възползвал.

— Както се бяхте разположили, всеки може да влезе. Това Ед ли значи?

Клиф се опита да се усмихне, като отстъпи назад.

— Не, Елъри. И не сте прави. Всеки влизащ може да бъде видян от сградата на охраната.

— При положение че завесите не са спуснати.

Клиф кимна по посока на постройката.

— Обикновено не са спуснати.

Майлоу каза:

— Обикновено аз съм чаровен. — Той също доближи Клиф. — Кажи ми, от каква категория може да бъдат двама убийци, минаващи оттук в момент, когато завесите са спуснати? От „Спорт и свободно време“? Или от „Изкуство и забавление“?

— Сър! — каза Клиф. — Нямате основание да се държите неуважително. Дори и завесите да са спуснати, ние виждаме светлините от фаровете.

— Ако приемем, че е имало светлини от фарове… Знам, че обикновено има.

— Няма причина…

Майлоу приближи още повече. Клиф беше висок почти два метра, двамата приличаха на застанали един срещу друг мечоци. Той погледна към другите двама пазачи. Те стояха на местата си. Майлоу заяви:

— Има съвсем основателна причина да се претърсят къщите, приятелю, и ние ще го направим, и то веднага.

— Съжалявам, сър, но според вашата юрисдикция… — започна Клиф. Носът на Майлоу се намери само на няколко сантиметра от лицето му и гласът му потрепери. — Най-малкото ще трябва да изясня въпроса с нашето управление.

Майлоу се ухили:

— В Минеаполис ли?

— В Чикаго — каза един от другите пазачи. Гласът му беше носов. — Л. Бонафейс.

— Ами обадете се! — отговори Майлоу. — Междувременно ние започваме. Дайте ми карта на местността.

— Нямаме — каза Клиф.

— Никаква?

— Нямаме истинска карта, с координати. Само най-обща скица.

— Исусе! — въздъхна Майлоу. — Това не ви е арктическа експедиция, дайте ми я. Преди да сте телефонирали.

Клиф погледна Бонафейс.

— Върви му я донеси!

Бонафейс влезе тичешком в сградата на охраната и се върна с няколко листа хартия.

— Донесох цял куп — каза той.

Майлоу грабна картите и ги раздаде. Една страница с груба, направена на компютър, диаграма. Английските имена на улиците, отпечатани с готически шрифт, магазините и игрищата за голф, в центъра — Езерото на размисъла. Никакви знаци за планините, простиращи се на изток.

Уитуърт каза:

— С изключение на игрищата за голф, площта е малка — това ни улеснява… Вече е разделена на шест зони, а аз разполагам с още петима полицаи, освен себе си. Това не е ли карма?

— Кармата е за вярващите — отговори Майлоу, — но, да, първо се заемете с игрищата за голф, после претърсете обществените сгради и езерото, а накрая една след друга всички къщи. Обръщайте особено внимание на всяко място, където има паркиран джип. Ако в колата има снимачно оборудване, бъдете извънредно предпазливи. Ако успеем да пипнем Криминс, когато се кани да снима нещо, ще можем да разполагаме с някакви улики.

Аз се намесих:

— В бележките си той разсъждава дали да използва кинокамери, или да ги замести с видеокамера. Криминс не е от онези, които се трудят честно и почтено, тъй че аз залагам на видеокамерите. Това означава, че той може да използва най-обикновена ръчна камера. Освен това се съмнявам, че ще работи на някое от игрищата за голф. Твърде открито е.

— Ако приемем, че е тук — обади се Клиф.

— Аз приемам, че ти ще се заемеш с количките за голф! — му отговори Уитуърт.

— Разбира се, но те са собственост на…

— Законова принуда! — Уитуърт се обърна към Майлоу: — А вие с планината ли се захващате?

— Ако успея да се добера дотам. Ще поддържаме връзка по радиото.

— Как възнамерявате да се придвижвате?

— Имате ли джип? — попита Майлоу Клиф.

Пазачът не отговори.

— Да не би да имаш проблеми със слуха, Елъри?

— Разполагаме само с един „Самурай“, там зад магазина за принадлежности за голф, при количките. Това е резервна кола, само за специални случаи.

— Какви случаи?

— В случай че имаме проблем. Ако например някой възрастен човек се изгуби. Но досега това не се е случвало. Не сме го използвали, дори не знам дали гумите са напомпени, дали е зареден с бензин…

— Значи ще ги напомпиш и ще го заредиш! — разпореди се Майлоу. — Тръгвай!

Клиф не отговори.

Майлоу оголи зъби.

— Много те моля, Елъри!

— Върви! — извика Клиф на Бонафейс.

Бонафейс забързано излезе.

Майлоу попита Уитуърт приблизително за колко време могат да дойдат хеликоптерите.

— Отпуснаха ми само един — отговори Уитуърт. — Държат го в Бейкърсфийлд — значи за пет-десет минути.

— Елъри, има ли път, който води от Феъруей към планината?

— Има нещо като път.

— Какво значи това?

Клиф сви рамене:

— Дълъг е приблизително четвърт миля. Предполагаше се, че ще го използват, за да се разхождат из планината, но никой от жителите тук не иска да се разхожда. Той не води доникъде, просто свършва, а след това попадате сред прахоляци и скали.

Пазачът се ухили глупаво, като се опита да прикрие усмивката си с ръка.

Уитуърт отведе Майлоу и мен встрани.

— Онази Оут е била застреляна, значи имат огнестрелно оръжие. Ние имаме бронирани жилетки, а вие?

— Една — отговори Майлоу. После погледна към мен. — За теб няма. Стой тук.

— Бих искал да остана — казах аз, — но по-добре ще е да се възползваш от услугите ми. Става въпрос за заложник и двама похитители, всеки с различна психика, която и в двата случая е трудноразбираема. Трябва да съм с теб като експерт-психолог.

— Звучи разумно — каза Уитуърт. — Мисля, че имаме една резервна жилетка.

Майлоу го изгледа остро.

Уитуърт каза:

— Не че искам да ви се меся…

— Бил съм в по-лоши ситуации — намесих се аз, понеже знаех какво се върти в главата на Майлоу. Миналата година бях пострадал при подобен случай. Той се самообвиняваше за това. Оттогава непрекъснато му повтарях, че съм добре и че най-лошото, което може да направи, е да се държи с мен като с инвалид.

— Робин ще ме убие! — каза Майлоу.

— Само ако получа драскотина. Но засега в опасност е единствено животът на Сузи Галвес.

Той погледна към небето. Отвъд поселището, към високата, черна, непозната планина.

— Добре! — продума накрая. — Но само ако си с жилетка.

Уитуърт отиде при една от патрулните коли и се върна с издут черен пакет. Нахлузих бронежилетката. Предназначена за някой с размерите на Майлоу, тя ми стоеше като огромен лигавник.

— Шик си! — ухили се Майлоу. — Добре, да вървим.

— Има едно място, което трябва да проверите веднага — казах аз на Уитуърт. — Това е караваната на шерифа Хаас. Джейкъб и Марвъл Хаас. Той е арестувал Пийк за първото масово убийство и е много важна брънка от миналото.

— Той тук ли живее?

— В Джърси. — Посочих на юг. — На Чаринг Крос Роуд.

Уитуърт се обърна към Елъри Клиф:

— Дай ми точния адрес — не, лично ще ме заведеш!

Клиф се удари по гърдите.

— Защо аз? Нямате ли охрана?

Уитуърт го изгледа така, сякаш се канеше да го изравни със земята.

— Ще ме заведеш на двадесет метра от караваната и ще се чупиш.

— Да не би да съм започнал да работя за вас?

Ръката на Уитуърт внезапно се стрелна нагоре и за миг си помислих, че ще удари Клиф. Клиф очевидно си беше помислил същото, защото отскочи назад и на свой ред вдигна ръка да се защити. Но Уитуърт успя да се овладее. Той само приглади косите си. После скочи на мотоциклета си, извади още една бронежилетка от багажника и я навлече.

Устата на Клиф все още трепереше. Той се опита да я изкриви в усмивка.

— Значи в атака!

— Смешно ли ти се струва? — попита Майлоу.

— Според мен това е чиста загуба на време. Ще се обадя в Чикаго още сега.

Клиф направи една крачка, изчака да види дали някой няма да оспори решението му и понеже никой не му каза нищо, продължи напред. Другите пазачи го последваха. След десетина крачки Клиф спря и погледна назад.

— И не забравяйте, че те са пенсионери. Внимавайте някой да не получи сърдечен удар. Плащат големи пари, за да живеят тук.

— И виж докъде са ги довели тези пари! — отбеляза Майлоу. — Малко среднощно насилие — и сладкият живот се разпада на прах.

„Самураят“ беше с открит покрив, светлосин и шумен. Над предните седалки се мъдреше, явно монтиран след покупката му, предпазен метален прът. Бонафейс запали двигателя и се оттегли.

— Резервоарът е пълен до половината. Но дявол да ме вземе, на ваше място нямаше да го използвам. Вдига страхотен шум и човек може да види фаровете от цяла миля.

Майлоу провери гумите.

— Наред са — каза Бонафейс. Имаше гладко, розово лице, руса коса, маймунски черти и големи сини очи. — Не бих използвал този джип — много лесно може да бъде забелязан — повтори той.

Майлоу се настани зад волана.

— Познаваш ли местността?

— Не и този район. Израснал съм в Пиру, но планините са еднакви навсякъде. Пълно е с камънаци и ровове. Премного лайна, които да счупят шасито.

— Има ли някакви пещери в подножието на планината?

— Никога не съм ходил там, но защо не? И все пак кои са тези момчета и защо трябва да са тук?

— Това е дълга история — каза Майлоу, докато се наместваше зад кормилото и нагласяше седалката си. Аз също се качих и седнах до него.

Бонафейс изглеждаше обиден.

— Ще използвате ли фаровете?

Някой изкрещя името му и той се обърна. Клиф стоеше на прага на сградата на охраната.

— Задник! — промърмори Бонафейс. Погледна към жилетката ми и се засмя. — Твърде голяма е за вас!