Кървава разходка

21.

Двадесет мили северно от Лос Анджелис, всичко е пусто.

Останах вкъщи достатъчно време, за да успея да прегледам фотокопията, които бях направил в библиотеката, да изпия глътка кафе и пак да се върна на магистралата. Шосе 405 ме отведе до шосе 101 и накрая до междущатската магистрала 5, като този път се насочих на север. Последната табела на „Бърза закуска“ остана на пет мили зад гърба ми и сега заедно с мен по магистралата пътуваха един камион с ремарке, натоварено със сено, огромни тирове, една таратайка и няколко камиона, превозващи вино, които трополяха в лентата за бавно движение.

Увеличих скоростта, преминавайки край кафяви планински възвишения, дъбови и елхови горички и насаждения с калифорнийски пипер и от време на време край някой пасящ кон. Горещината не беше спаднала, но небето бе изпъстрено с красиви облаци — синьо-сиви спирали, блестящи като сатен, подобно на стара булчинска рокля, метната над света.

Изрезките ме бяха насочили към трима души, с които евентуално бих могъл да осъществя контакт: Теодоро Аларкон, управителя на ранчото, който бе открил телата; шерифа Джейкъб Хаас и единствения човек, който бе коментирал странното поведение на Ардис Пийк, без да се скрие зад анонимността, едно момче на име Дерик Криминс. Не намерих никъде името на Аларкон или Криминс, но Джейкъб Хаас имаше адрес в Ранчо Феъруей. Обадих се на този телефон и един сърдечен мъжки глас от телефонен секретар ме уведоми, че Джейк и Марвъл не са си вкъщи, но че мога да оставя съобщение. Съобщих, че ще пристигна в града по поръчка на отдел „Убийства“ и ще бъда много благодарен, ако шерифът Хаас ми отдели малко от времето си.

Магистралата се разклони, пътят за тежкотоварни камиони зави вдясно и пое трафика от трите платна. Навсякъде имаше предупреждения, че движението се наблюдава от радари, но безкрайността на пътя пред мен ме изкуши и аз задържах своята сивиля на 85 мили в час, като бързо отминах Согъс и Кастайк, западния склон на Националния лесопарк „Анджелис Крест“, Тиджън Пас, а после прекосих границата на окръг Кърн.

Малко след единадесет стигнах до Грейпвайн и заредих колата с бензин. Картата ми показваше как да стигна до Ранчо Феъруей, но аз реших да се уверя, че съм на прав път, и попитах за посоката сънливия на вид служител на бензиностанцията.

— Там е за стари хора — каза той.

Беше около деветнадесетгодишен, късо подстриган, пъпчив и на лявото си ухо имаше четири обеци.

— Отивам на гости при баба — поясних аз.

Той огледа моята сивиля.

— Там е доста хубаво. Има предимно богати хора. Много играят голф.

Камионетката с огромни колела и рекламен стикер върху бронята, паркирана край кофите за смет, навярно беше негова. Току-що излъскана. Очите му се присвиха, докато продължаваше да се взира в моята сивиля. Аз се опитвах да поддържам колата си в добро състояние, но все пак тя беше модел от 1979 г., а всичко си има граници.

— Тук май е имало и друг град — подхвърлих аз.

Погледът му беше тъп.

— Трийдуей — допълних. — Ферми, ранча, прасковени и орехови градини.

— Така ли? — Абсолютно безразличие. — Хубава количка.

Благодарих му и потеглих, като поех на североизток по един тесен път, водещ към планината Техачапи. Това беше огромен масив — висок и остър, чиито върхове с различна височина се редуваха в изкусна композиция, която никой художник не би могъл да измисли. По-ниските хълмове бяха сиво-кафяви, горните хребети имаха същия пепелявосив оттенък като мъртвите лица на братята Бийти. Някои от по-далечните била бяха обградени в мъглива розовина. Зимни цветове, дори по това време на годината, но горещината беше по-силна, отколкото в Лос Анджелис, изгаряше ме през облаците, сякаш те бяха направени от някаква тънка изкуствена материя.

Пътят стръмно водеше нагоре. Местността имаше субалпийски характер. Не можех да си представя, че това е земя на фермери. После, след десетина мили, една табела с надпис „Ранчо Феъруей: планирана община“ ме насочи надолу вляво по един път, който рязко пресичаше гранитни стени. Друг надпис „Остър наклон — намалете скоростта!“ се появи твърде късно — аз вече се носех устремно надолу.

Шеметното спускане продължи около две мили. Най-накрая пред мен ширна зелен, сякаш съшит от различни парчета, килим, сред който блестеше като диамант тъмносиньо езеро. Езерото нямаше определена форма — неговата безформеност беше твърде съвършена и подсказваше, че тук се е намесила човешка ръка. Две игрища за голф бяха разположени край водите му, по едно от всяка страна, очертани от варосани дървета с перести върхове — калифорнийски пипер. Къщи с червени покриви бяха групирани в предварително обмислен порядък. Испански керемиди над бежови стени, изпъстрени с трапецовидни зелени петна. Цялото това селище, заемащо площ с широчина от около пет мили, беше очертано в бяло, сякаш от ръката на дете, което много се страхува да не излезе извън линиите.

Когато наближих, можах да видя, че бялото беше ограда с височината на човешки бой. Точно копие на табелата с надпис „Планирана община“ се появи на стотина метра по-нататък, поставена над друга табела, която съобщаваше, че всичко се охранява от „Бънкър Протекшън“.

Никаква врата, само един равен, чист път водеше към застроената зона. Табели, ограничаващи скоростта до петнадесет мили в час, и предупреждения да се внимава за появяването на бавно движещите се колички за голф. Аз се подчиних и бавно подкарах край съвършено поддържани морави с райграс. Още пиперови дървета, заобиколени с лехи от многоцветни растения.

Стотина метра по-нататък друга дузина табели върху масивните стволове на тъмнокори дървета, които би трябвало да бъдат орехи, сочеха пътищата към вътрешността на Ранчо Феъруей.

Балморал Голф се намираше на север, „Уайт Оук“ на юг, Езерото на размисъла — напред. Възстановителният център „Пинакъл“ — на север, фитнес центърът „Уолнът Гроув“ — на юг. В центъра беше безистенът „Пикадили“.

Други стрелки указваха, както реших, шестте различни жилищни квартала: Чатам, Котсуолд, Есекс, Йоркшир и Джърси.

Планините се намираха на около две мили по-нататък, но изглеждаха по-близо. Ярките цветове и рязко очертаващите се детайли говореха, че въздухът тук е чист.

Зад дърветата с табелите се издигаше малка самотна сграда. Закръглени ъгли и простовата конструкция, имитираща кирпичена постройка. Отново испански керемиди.

Като оставих мотора на колата да работи на празен ход, аз се огледах наоколо. Акри трева и още редици калифорнийски пипер, няколко групички прасковени фиданки с набръчкани листа. Друга група дървета, с по-дебели стволове, чиято кора приличаше по цвят и грапавост на тази на дърветата, върху които бяха заковани табелите и които според мен би трябвало да бъдат орехи. Никакви плодове или цветове. Мъртви клони и окастрени върхове.

Като си представях вонята на торовете, стържещия шум на машините, редиците на берачите, които се движат под прежурящото слънце, се замислих за твърдото решение на Хенри Ардъло да не продава.

Й далечината се виждаха къщи — като бучки захар, с покриви от червени керемиди. Никаква следа от какъвто и да е дървен, тухлен или азбесто-циментен материал.

Съсекс, Есекс… Английски наименования, югозападна архитектура. Понякога в Калифорния бягството от логиката се считаше за свобода.

Чух шум от двигател. Един светлосин „Форд Седан“ с черни гуми беше паркиран до самотната постройка. Сега той бавно потегли и спря точно до мен. На вратата на водача имаше фирмено лого с щитообразна форма. Кръстосани пушки над надпис „БС Инк. Охранителна корпорация“. На покрива нямаше буркан, нямаше подозрително парадиране с огнестрелно оръжие.

Зад кормилото седеше мустакат млад мъж, облечен в бледосиня униформа и с огледални слънчеви очила.

— Добро утро, сър. — Бледа усмивка.

— Добро утро, офицер. Тук съм да посетя Джейкъб Хаас на Чаринг Крос Роуд.

— Чаринг Крос — повтори той, протягайки врат, сякаш да може по-добре да ме прецени. — Това е по пътя към Джърси.

Успях да потисна изкушението да го попитам: „Атлантик Сити или Нюарк?“

— Благодаря ви.

Той се прокашля.

— Нов ли сте тук?

— За пръв път идвам — отговорих аз.

— Роднина на мистър Хаас?

— Познат. Той е бил шериф. Някога в Трийдуей.

Поколеба се за миг, преди да отговори:

— Разбира се.

Същата тъпота, която бях съгледал в очите на момчето от бензиностанцията. За него Трийдуей също не значеше нищо. Не знаеше нищо за историята на мястото. Колцина знаеха? Погледнах край него към прасковените и ореховите дървета, които сега бяха само паметници от дърво. Нищо друго не беше останало от времето, когато това е било ранчо. Както сигурно нямаше и намек за кървавата баня в ранчото на Ардъло. Ако Джейкъб Хаас не си беше у дома или ако откажеше да се срещне с мен, бях пропилял времето си. Но дори и да проговореше, имаше ли някаква надежда да науча нещо от него?

Телефонът в колата на охранителната фирма иззвъня и униформеният го вдигна, кимна и ми каза:

— Джърси е в самия край — карайте право към езерото, после завийте вдясно. Ще видите табела, която сочи пътя към игрището за голф „Уайт Оук“. Вървете направо и ще го намерите.

Аз подкарах колата, като го наблюдавах в огледалото за обратно виждане как завива и се насочва към Балморал.

Безистенът „Пикадили“ беше малък търговски център източно от охранителната служба. Бакалница с поща и банкомат, ателие за химическо чистене, два магазина за дрехи, в които преобладаваха костюмите за голф и велурените екипи за джогинг. Един надпис до втория обявяваше, че филмът тази вечер е „Топгън“.

По пътя към Джърси минах край съвършено разположени обществени сгради — клуба, минералната баня — тенис кортове и плувни басейни. Постройките изглеждаха по-добре отдалеч, отколкото отблизо.

По размер те се отличаваха в различните райони. Есекс беше скъпата част на селището — самостоятелни къщи, построени на различни равнища, и двуетажни малки хасиенди върху парцели, големи колкото пощенска марка, някои с градинки, множество кадилаци и линкълни, малко сателитни антени. Широк изглед към езерото. Добре изглеждащи белокоси хора в спортно облекло. Още по-навътре разположен, Йоркшир бе застроен с градски къщички, имитиращи кирпичени постройки, скупчени по четири или пет на едно място. Малко по-скъпернически, що се отнася до цветята и храстите, но все така чист и спретнат квартал.

Сега езерото беше скрито от пиперени дървета. Дървесината им беше твърда, не се поддаваше на гниене, нямаше дефекти. Бяха донесени в долината Сан Фернандо преди години с тежкотоварни камиони, като бяха взели връх над гъсталаците и бяха ускорили смъртта на местните дъбове. Изминах още четвърт миля по сенчестия път, преди да се появи Джърси.

Подобни на бунгала къщички върху открит парцел. Еднакво бели и безупречно чисти, с много зеленина около тях, но очевидно изработени от сглобяеми елементи. Само няколко дървета по периферията и без пряк достъп до езерото, но с величествен изглед към планините.

Малкото хора, които видях, също изглеждаха в добра форма, макар и малко провинциално. Пред къщичките имаше паркирани шевролети, фордове, японски модели, от време на време по някоя каравана. Пътят, който разделяше квартала, бе асфалтиран наскоро. Никакви ненужни украшения, но преобладаващото впечатление бе за чистота, за добро поддържане на сградите и местата край тях, за възрастни хора, които живеят в охолство.

Паркирах в една от десетте клетки на обществения паркинг в края и доста лесно намерих Чаринг Крос — първата улица вдясно.

Джейкъб и Марвъл Хаас обявяваха собствеността си върху караваната „Щастливия пътешественик“ с дървена табелка с пирографирани букви върху входната врата. Две коли, един „Буик Скайларк“ и една камионетка „Датсън“, тъй че навярно в дома имаше някого. Към караваната бяха добавени някои подобрения: зелени тенти на прозорците, дъбова врата, която изглеждаше ръчно резбована, циментова веранда пред входа. Саксии с гераниум и кактус, наред с празен аквариум, в който още стоеше въглеродният филтър. Чукчето на вратата представляваше кокер шпаньол, излят от бронз. Около врата му имаше огърлица от дребни раковини.

Вдигнах кучето-чукче и почуках на вратата.

Един глас се обади:

— Минутка!

Мъжът, който отвори, беше по-млад, отколкото очаквах — въобще по-млад от всички местни обитатели, които бях видял досега. Шестдесетгодишен, ако въобще имаше толкова, със стоманеносива, пригладена назад, коса и извънредно проницателни очи със същия цвят. Носеше бяла плетена блуза с къси ръкави, сини джинси и черни мокасини. Плещите му бяха широки, както и бедрата му. Над колана му се очертаваше издутина от тлъстинки. Ръцете му бяха дълги, без никакви косми по тях, и тънки, с изключение на китките, където те придобиваха някаква тежест. Лицето му беше тясно, обгоряло на места от слънцето, с бръчици около очите, и отпуснато около очертанията на костите, но кожата му бе лъскава, сякаш някой току-що я беше потупвал с любов.

— Доктор Делауер! — каза той със същия сърдечен глас. Изражението на лицето му обаче не подхождаше на гласа — в него се четеше предпазливост и някакво колебание. — Получих съобщението ви. Джейкъб Хаас.

Докато се ръкувахме, ръката му сякаш някак се съпротивляваше на допира — бегъл контакт, после бърз натиск по пръстите ми, преди да я изтегли и да пристъпи навътре.

— Заповядайте.

Влязох в тясно антре, което водеше към малка кухничка. Вътре тихо бръмчеше климатик. Не беше прохладно, но най-лошата част от горещината бе останала някъде назад. Никакви чворести дреболии от чам, никакви поставени в рамка библейски текстове, никакви клишета. Тъмносив берберски килим покриваше пода. Диван с бяла памучна покривка и две кресла в тон с нея, масичка за кафе от стъкло и месинг, синьо-бяла китайска порцеланова поставка и тъмносиня ваза с жълти нарциси.

На стените, боядисани в бледооранжево, имаше репродукции на гравюри от Пикасо. Черни лакирани полици за книги съдържаха подвързани вестници и списания, там беше поставен и телевизор с тридесет и пет инчов екран и дек със стерео устройство, както и тясна вертикална поставка за компактдискове. „Четирите годишни времена“, Дуейн Еди, „Евърли Брадърс“, Том Джоунс, Петула Кларк.

Рокендролът беше достатъчно стар, за да се пенсионира.

Стаята ухаеше на канелени сладкиши. Жената от дивана се изправи и каза: „Марвъл Хаас, радвам се да се запознаем!“ Носеше тъмносиньо поло, бели панталони, бели сандали и изглеждаше на възрастта на мъжа си. По-сбръчкана от него, но със стройна фигура. Къси вълнисти коси, боядисани в махагонов цвят.

Ръкостискането й беше силно.

— Добре ли пътувахте от Лос Анджелис?

— Много добре. Прекрасна местност.

— Би ви се сторила още, по-прекрасна, ако живеехте тук. Нещо за пиене?

— Не, благодаря ви.

— Добре, тогава ще се разходя навън. — Тя целуна мъжа си по бузата и го прегърна през рамо — в жеста й имаше нещо покровителствено, както ми се стори. — Бъдете добри момчета.

— Е, това не е за забава! — каза Хаас. — Карай внимателно, скъпа.

Тя бързо се отправи към вратата. Бедрата й се залюляха. Преди години е била красива. А и все още беше.

Когато вратата зад нея се затвори, Хаас сякаш се смали. Той махна подканващо към креслата. Двамата седнахме.

— Реши да посети сестра си в Бейкърсфийлд — каза, — защото не желаеше да остане, докато вие сте тук.

— Съжалявам…

— Не, вината не е ваша. Тя не желае да слуша и да научава нищо неприятно. — Хаас кръстоса крака, оправи с ръка косата си и внимателно ме загледа. — Изобщо не съм сигурен, че искам това, но предполагам, че се чувствам задължен да помогна на полицията.

— Високо ценя жеста ви, шерифе. Надявам се, че няма да бъде неприятно.

Хаас се засмя:

— Отдавна не са ме наричали „шериф“! Веднага след смъртта на семейство Ардъло започнах да продавам застрахователни полици за тъста си. След две години вече нямаше нужда от шериф — градът свърши.

— Кой го ликвидира?

— Една група на име Би Си Ей „Свободно време“ купи земята. Едно от онези многонационални предприятия — японци, индонезийци, англичани. Американските партньори са една група за развитие от Денвър. Преди това те бяха почнали да купуват земи наляво и надясно.

— Имаше ли някаква съпротива от страна на местното население?

— Нито гък! — отговори той. — Фермерството винаги е било трудна работа и в Трийдуей само две семейства успяваха да се препитават от него; тези на Ардъло и Криминс. Те двете всъщност притежаваха деветдесет процента от земята. Ние, останалите, се занимавахме само с това да осигуряваме работите им да вървят — бяхме нещо като изполичари. След като те продадоха, останалите нямаше какво да му мислим. В действителност работата ми на шериф беше само на половин работен ден. Вече живеех в Бейкърсфийлд, край семейството на жена си. Занимавах се със счетоводството на тъста си.

— Кога се върнахте тук?

— Преди пет години. — Той отново се засмя. — Както ви казах, аз живеех край семейството на жена си. Съвсем сериозно, бях решил да си събера багажа, когато си дадох сметка, че съм скътал достатъчно полици, за да заживея прилично. А и Бейкърсфийлд беше почнал да заприличва на Лос Анджелис. Мислехме да сменим щата, да идем може би в Невада, после се появи тази къщичка — имахме късмет, защото къщичките в Трийдуей не остават празни за дълго. И ние си казахме: „Защо пък не?“ Въздухът е великолепен, риболовът е страхотен, дават филми, човек може да си напазарува всичко на място. Половината година пътуваме и едно малко местенце като това ни идва много добре. Не се занимавахме с обзавеждане; нещата тук са както във всяка друга къща наоколо. Летим. Във Вегас, когато има нещо, което бихме желали да видим. В Аляска, в Канада. Тази година направихме голямо пътешествие. В Лондон, Англия. Видяхме изложението на цветята в Челси, защото Марвъл обича цветя. Красива страна. Когато те казват „зелено“, значи наистина е зелено.

Тонът му се беше успокоил. Мразех това, което трябваше да направя, и реших да подходя към целта си по заобиколен път.

— Семействата Ардъло и Криминс. Едно момче на име Дерик Криминс беше споменато в статия. Аз четох за престъплението.

— Синът на Карсън Криминс. По-малкият — той имаше две момчета, Дерик и Клиф Карсън-младши. Да, помня ги и двамата как се въртяха около местопрестъплението заедно с куп други деца. Не си спомням Дерик да е говорил пред пресата, но разбира се, мога да си го представя, той винаги е имал голяма уста. Кажете ми защо полицията изпраща един психолог да разпитва за Изверга? Само не ми казвайте, че това е своего рода преценка, че се канят да го пуснат!

— Не — отговорих аз. — Той си е заключен на мястото и не се очертава никакво освобождаване. Но аз го видях. Много е деградирал.

— Деградирал! — каза той. — Да не би да е станал зеленчук?

— Нещо такова.

— Е, това е добре. Не би трябвало да живее… Деградирал — селският идиот, всички гледаха на него точно по този начин. Включително и аз. С него се отнасяха благо за съжаление, твърдението, че хората от малките градове са пълни с предразсъдъци и са нетолерантни, е лъжа на големите градове. Ние не приличаме на онези слабоумници, които можете да видите в „Джери Спрингър“. Изверга получи повече доброта в Трийдуей, отколкото въобще би могъл да получи в Лос Анджелис. Той и неговата майка. Двамата — пропаднали, без грош в джоба, се появиха един ден и веднага ги приютиха. — Хаас спря, като очакваше да коментирам думите му. Аз кимнах. Той продължи: — Тя не беше особено приятно момиче, тази Норийн. И той определено не беше стока. Но никой не ги остави да гладуват.

— Тя труден човек ли беше?

— Не труден, но и не беше много приятна. Беше прегърбена, някак подпухнала в лицето, сякаш бе плакала цяла нощ. Човек се опитва да я заговори, а тя само клати глава и мърмори нещо под носа си. Не беше луда като Ардис, но ако питате мен, и двамата бяха умствено недоразвити. Той повече от нея, но и тя не беше гений. От страна на Ардъло си беше чиста доброта да ги прибере, нея и Ардис. Тя можеше да готви, но и самата Тери Ардъло беше превъзходна готвачка. Това чисто и просто си беше акт на милосърдие. Направиха го, за да им дадат известно достойнство.

— Значи Скот и Тери са били милосърдни хора.

— Истинско злато. Скот беше добро момче, но Тери бе тази, която имаше идеали. Една такава религиозна, участваше във всички начинания на църквата. Църквата се намираше на земя, притежавана от Бъч Ардъло, бащата на Скот. Презвитерианска. Бъч по рождение беше католик, но Кати, жена му, беше презвитерианка, тъй че и Бъч се покръсти и й построи църква. Тъжно нещо беше това. Да разрушиш такава църква! Бъч и неговите хора сами я построиха — красива малка постройка от бели дъски, с дърворезба и камбанария, която им направи някакъв датчанин в Солванг. И домът на Бъч беше забележителен. На три етажа, също от бели дъски, с голяма каменна покрита веранда, а земята се простираше наоколо във всички посоки. Посадиха орехи и праскови, за да продават плодовете, но отглеждаха и малка цитрусова горичка зад къщата. Човек усещаше аромата на цветовете им чак от главния път. Продаваха по-голямата част от лимоните и портокалите. Мястото на Криминс беше също почти толкова голямо, но не бе поддържано с толкова вкус. Два големи дома в двата срещуположни края на долината. — Очите му се замъглиха. — Спомням си Скот, когато беше малко момче. Бягаше между насажденията, винаги в добро настроение. — Очите му се замъглиха още повече. — Домът им беше щастлив. Бяха богати хора, но земни. — Той стана и си наля чаша вода от хладилника. — Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене?

— Благодаря ви, ще пийна малко вода.

Той постави двете високи чаши на масичката за кафе. Две глътки и неговата се изпразни.

— Време е да се презаредя — подхвърли Хаас. — Не искам да изсъхна като стафида. Имам нужда от повече минерална вода преди обяд. — Още веднъж в кухнята. Пресуши чашата, прокара пръст по ръба и оттам се разнесе остър, пронизителен звук. — Все още не сте ми казали защо сте тук.

Започнах с убийството на Клеър. Името й не предизвика никаква реакция у него. Когато разказах за несвързаните брътвежи на Пийк, той каза:

— Не мога да повярвам, че сте блъскали целия този път заради това!

— Точно в момента нямаше друго кой знае какво, с което да се продължи разследването, мистър Хаас.

— Току-що ми казахте, че е деградирал, тогава кой го е грижа какво говори? И така, с какво мислите, че мога да ви помогна?

— С всичко, което ми разкажете за Пийк. За онази нощ.

Хаас стисна длани и сплете пръсти. Върховете на пръстите му почервеняха от натиска. Ноктите му придобиха цвета на гъст каймак.

— Прекарал съм много дълго време, за да се опитам да забравя онази нощ, и не мисля, че имате някакво приемливо основание да ме карате отново да се върна към нея.

— Съжалявам — отговорих аз. — Ако ви е толкова трудно…

— Дяволска жажда! — каза той, като скочи на крака. — Сигурно имам диабет или нещо подобно.