Малтийска следа

12

Малоун влезе в хотел „Четири сезона“ в Милано, след като бе изминал петдесетината километра на юг от Комо за малко повече от час.

Наближаваше един по обед. Той още не можеше да се опомни след загубата на документите. Не беше в стила му да се проваля.

Преди да излети предишния ден от Копенхаген, Малоун бе прочел някои неща по въпроса. Повечето източници бяха единодушни, че каквато и кореспонденция да е имало между Чърчил и Мусолини, тя е отразявала стремежа на Чърчил да осуети или да развали съюза на Италия с Германия. След завладяването на Етиопия през 1936 г. Мусолини открито се бе опитвал да спечели Великобритания за приятел. Той изпитвал неприязън към Хитлер и не желаел Европа да попадне под диктата на Германия. Но британците бяха решили, че умилостивяването на Хитлер и противодействието на Мусолини са по-мъдрата линия на поведение, и бяха отблъснали ухажванията му. Едва през 1938 г. Великобритания капитулира. Но тогава вече бе късно — Италия бе на страната на Хитлер.

Историческите източници изобилстваха със спекулации какво биха могли да са си писали Чърчил и Мусолини. За жалост, Малоун не бе успял да прочете нито едно от писмата в чантата. Възнамеряваше да стори това в хотела в Менаджо, макар че британците настойчиво го бяха помолили да овладее любопитството си.

Но какво гласеше онази сентенция за най-добре измислените планове?

Той бе успял да смени гумата с малкото резервно колело в багажника и да се добере до града без повече инциденти. Там мъжът, който го бе наел, го очакваше в един изискан слънчев ресторант с изглед към вътрешен двор. Сър Джеймс Грант работеше за МИ-6, легендарното външно разузнаване на Великобритания. До вчера Малоун не го бе срещал, дори не бе чувал за Грант, който се оказа елегантен джентълмен с изискани обноски на възраст около петдесет и пет, с черни очи и с онзи безизразен поглед, характерен за професионалните шпиони. Той забеляза, че британецът е облечен със същия тъмносин вълнен костюм с жилетка, с който беше и вчера. Малоун му се бе обадил предварително, за да му каже, че пътува към Милано с интересна история, като го бе уведомил и за двата трупа във вилата.

Хотелът беше впечатляващ — някогашен манастир, разположен в квартала с луксозни бутици на Милано. Очевидно командировъчните в британското разузнаване бяха доста по-щедри, отколкото в Министерството на правосъдието на САЩ. Той влезе в ресторанта, седна на масата срещу Грант и му разказа за случилото се.

Когато чу за мечката, англичанинът се разсмя.

— Това е новост. От двайсет години съм в професията и никога досега мой агент не се беше натъквал на мечка.

— Чантата от истинска слонска кожа ли е?

— Говори се, че Мусолини лично бил застрелял животното. Според вас колко страници с документи имаше вътре?

— Петдесетина. Но само единайсет писма. Съжалявам, че ги изгубих. Който и да е бил там, много е държал да грабне чантата.

— След като ми се обадихте, изпратих един от хората ми да огледа на място. Открил е вътре трупа, както ми го описахте; изглежда, че е на пазача на вилата. Открил е и убития мъж на горния етаж. Застрелян с два куршума и с разрязана ръка. Моят човек казва, че е било ужасна гледка. След което открил собственика, провесен от едно дърво в гората северно от вилата. — Грант замълча, после добави: — С вързани отзад на гърба ръце, изкълчени рамене и куршум в главата.

Малоун се облегна назад.

— А успяхте ли да идентифицирате убития, който ме нападна?

— Още не. Отпечатъците му не фигурират никъде. Което е, меко казано, необичайно. Но ще разберем кой е. — Грант посочи чинията на масата. — Моля ви, хапнете нещо. Поръчах ги, ако случайно сте гладен.

Малоун усети това като намек да сменят темата. Стефани Нел ползваше същата тактика. Но тъй като наистина беше гладен, той си взе два кроасана. Покрай масата им с плавна стъпка мина сервитьор и Малоун си поръча чаша портокалов сок.

— Прясно изстискан ли? — попита сервитьорът.

— Разбира се!

Малоун се усмихна. Покрай майка си, която го бе възпитала в трезвеност, той не близваше нито алкохол, нито дори кафе. Но един фреш от онези тръпчиви ароматни испански портокали? Какво по-хубаво от това?

Пръстенът тежеше на дъното на джоба му. Той реши да запази тази подробност за себе си, поне докато не разбере какво повече от него знае този британец. Но преди това реши да сподели още нещо.

— Писмата между Чърчил и Мусолини бяха единайсет. На вас са се опитали да продадат пет. Може би останалите шест са били предлагани на друг купувач? Човекът ви е искал пет милиона евро. На другия вероятно е искал повече. Докато и двамата не сте решили, че ще ви излезе по-лесно да ги задигнете.

— Съгласен съм, че се опитаха да ни изиграят. Това не бива да ни изненадва. Репутацията на продавача стигна до нас преди него.

Малоун си взе още един кроасан и посочи с пръст чинията.

— Ммм, добри са.

— Знаете ли историята на кроасана?

Нова маневра за печелене на време. Той реши да влезе в тон и поклати глава.

— През хиляда шестстотин осемдесет и шеста, по време на турската обсада на Будапеща, някакъв пекар работел през нощта. Чул глух шум под земята и уведомил властите. Те проверили и се оказало, че турците се опитвали да прокопаят тунел под градските стени. Разбира се, тунелът начаса бил разрушен. За награда пекарят поискал да му се разреши единствен той да пече кифлички с формата на полумесец, който е символът на исляма. Хлебчета, с които да се хранят масите, уж като изяждат врага. И така се родил кроасанът, или полумесец на френски.

Малоун намаза с масло четвърти кроасан.

— По време на неотдавнашната гражданска война в Сирия — продължи Грант — ислямските фундаменталисти са забранявали на мюсюлманите да ядат кроасани. Като аргумент са цитирали тъкмо легендата, която току-що ви разказах. Не са искали да имат нищо общо със символа на едно поражение.

— Нали знаете, че тази будапещенска историйка е пълна глупост?

— Без съмнение. Абсолютна измислица. Но пък звучи така забавно! Също като историята за Чърчил, който искал да продаде Великобритания по време на войната. Звучи смешно. Приятна е за разказване. Но не е вярна.

— Тогава защо сте готови да платите цяло състояние за тези писма?

— На роднините на Чърчил им е писнало да слушат лъжи. Надяваме се с това въпросът да приключи веднъж завинаги.

Малоун си припомни какво пише в Евангелието на Матей за наивността:

В Притчите също се съдържаше поука:

Колко добре казано!

— Тези лъжи за Чърчил са на повече от седемдесет години — вметна Малоун.

Сервитьорът се върна със сока му и той отпи няколко глътки. Превъзходен.

— Определено е прясно изстискан.

— Това е „Четири сезона“ — каза Грант. — Какво друго очаквахте?

Сервитьорът се отдалечи.

— Очаквах джентълменът, който ме е наел, да бъде честен с мен. Трима души са мъртви. Писмата ви ги няма. И въпреки това не показвате ни най-малка загриженост. Което може да означава едно от три неща. Първо, писмата нямат никакво значение. Второ, търсите нещо друго. И трето, двете заедно. Аз избирам третото. Вие?

Отговор нямаше. Време беше да изиграе коза, който бе крил досега. Малоун извади пръстена от джоба си и го постави на масата. Грант го погледна втренчено, после се пресегна, вдигна го пред очите си и разгледа буквите.

Малоун се наведе напред.

— Намерих го в убития, който ме нападна във вилата.

— Но досега забравихте да го споменете.

Той си взе пети кроасан.

— Да, и това е вярно.

— Свалили сте го от трупа?

— По природа съм любознателен.

— Сигурно сте забелязали и това, че думите се четат еднакво във всички посоки. Напред. Назад. Нагоре. Надолу. Нарича се палиндром. Sator. Arepo. Tenet. Opera. Rotas.

— Знаете ли какво означават? Моят латински е поръждясал.

— В най-чист вид sator означава „фермер, сеяч, родоначалник“. Arepo? Не се знае. Няма такава дума в латинския. Tenet значи „държа, пазя, съхранявам“. Opera — дело, произведение, творба. Rotas? Колела.

Малоун сглоби изречението.

Фермерът Арепо работи колела.

— Няма никакъв смисъл — каза той.

— Пълното значение е предмет на спорове от векове насам. Все още никой не го е определил със сигурност. Но това, което знаем, е, че въпросният палиндром някога е служил за знак на Константин Велики.

Той си припомни нещо подобно отпреди няколко години.

Монограмът на Карл Велики. Знак на кралска идентичност, обикновено образуван чрез комбиниране на букви, най-често инициали. Когато Карл Велики бил коронясан за император на Свещената римска империя, папата съкратил името му до една дума. Каролус. И с буквите от името му изработили монограм.

Надписът на пръстена изглеждаше доста по-сложен, а предшестваше с четиристотин години монограма на Карл Велики.

— Какво знаете за Константин? — попита Грант.

Фотографската памет на Малоун му помогна да си възстанови някои подробности. Константин управлявал Римската империя през IV в., като успял да победи всички претенденти за трона и да обедини държавата под единна власт. Основал новата си столица на Босфора, където Европа среща Азия, и я нарекъл Константинопол — град, отделен от Рим, — с което положил основите на Византийската империя. Освен това беше единственият римски владетел, добавил към името си титлата Велики.

Малоун вдигна пръстена.

— Вътре има гравирано още нещо.

— Осмоъгълният малтийски кръст.

— Може ли да си поръчаме бекон?

Той се оказа по-гладен, отколкото си мислеше.

— Каквото пожелаете — отвърна Грант.

На Малоун му трябваше време да мисли, така че още малко храна щеше да свърши работа.

— Бекон с яйца би било страхотно. Яйцата добре изпържени, мразя рохки.

— Съгласен. Макар че за мен като англичанин това е странно предпочитание.

Грант направи знак на сервитьора и даде поръчката, след което се обърна към него и го изгледа през масата.

— Е, стига преструвки.

Малоун беше на същото мнение, време бе да свалят маските.

— Вие ми платихте неприлично голям хонорар, след което ме пратихте тук с вързани очи, за да видите какво ще се случи.

— А ако е така?

— Ако все още работех за Министерството на правосъдието, щях да ви тегля един як бой.

— А сега като пенсионер?

— Опцията остава.

Той изчака, докато думите му стигнат до съзнанието на другия мъж, като гледаше замислено през витрината към вътрешния двор. След това се обърна с лице към британеца.

— Ще изям безплатната закуска, ще взема петдесетте хиляди и ще си тръгна от тук. Както казваме по нашия край, моето куче не участва в тази борба.

— Какво знаете за рицарите хоспиталиери? Известни още като малтийските рицари.

— Не много.

— За наш късмет, аз знам.

Някъде около 1070 г. малка група търговци от Амалфи основали приюта „Свети Йоан Милостиви“ в близост до Църквата на Божи гроб в Йерусалим. Това били добрите самаряни — хората, които пренасяли с носилки поклонници, изминали с последни сили пътя до Светите земи. След време те започнали да строят болници във всички територии, завоювани от кръстоносците. През 1113 г. папа Паскал II им дал папска легитимност; характерното им расо представлявало черна туника с качулка с бял осмоъгълен кръст, избродиран от лявата страна на гърдите. Към 1150 г. те вече били прераснали във воини монаси, странстващи рицари на Кръста Господен, и се наименували Орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим.

Техен основен дълг си останала грижата за болните, но наред с това се нагърбили и с tuition fifei. Защита на вярата. Родители, които желаели синът им да стане член на Ордена, го записвали още с раждането му и плащали доста солена такса. Приемът ставал при навършване на 18 години. За да бъде приет, младият мъж трябвало да бъде силен, снажен и в достатъчно добра форма, за да издържи войнишкия живот. И, разбира се, с безупречно родословие.

В началото от кандидата се изисквало единствено да е законен син на благородник. До XIV в. изискванията се разширили, като вече и двамата родители трябвало да са благородници и да притежават земи. Към XV в. кандидатите били длъжни да доказват благороден произход по мъжка линия до четвърто коляно. И накрая, през XVI в. вече се изисквало и четиримата прадеди да са благородници. Таксата за приемане в Ордена била определена като сумата, достатъчна за едногодишна издръжка на рицаря в Светите земи. Веднъж ръкоположен, всеки рицар трябвало да премине едногодишно обучение, след което полагал клетва, че вярва в Бог, покайва се за греховете си, задължава се да живее скромно, да бъде милостив, беззаветно предан на Ордена и достатъчно храбър, за да не се бои от преследване.

Със завладяването на Светите земи от мамелюците през 1291 г. приключила и ерата на воините монаси. Рицарите тамплиери така и не осъзнали тази промяна и до 1307 г. минали в забвение. Хоспиталиерите се адаптирали, запазили милосърдието като основна своя мисия, но от кавалерия еволюирали в морска сила, превземайки Родос през 1310 г. Тогава се преименували на Орден на рицарите от Родос и си поставили нова цел. Да държат под контрол както отоманците, така и корсарите.

След падането на Константинопол през 1453 г. Родос останал последната крепост на християнството в Ориента. Хоспиталиерите служели за буфер между западния латино-християнски свят и неверниците от Изток. Бойните им кораби и галери владеели Средиземно море, а белият кръст върху черно кадифе всявал ужас сред враговете им.

Членовете на Ордена се организирали в осем балии — групи по езиков принцип, по една съответно за Прованс, Оверн, Франция, Италия, Кастилия, Англия, Германия и Арагон, — отразяващи политическото разделение на Европа по онова време. Въпросните балии били разквартирувани в ханове, където членовете им живеели и се хранели заедно. Традиционните национални вражди не секвали нито за момент, често водейки до конфликти между отделните балии, но налаганата строга дисциплина и силната ръка в крайна сметка успели да обединят членовете в сплотена единна бойна сила.

През 1522 г. турците най-после успели да си възвърнат Родос. Рицарите се натоварили на корабите и вдигнали котва, след което седем години се скитали по моретата без цел и посока. През 1530 г. Карлос V Испански им дал Малта заедно с дванайсетте й хиляди жители в замяна на един-единствен сокол, който трябвало да даряват на вицекраля на Сицилия всяка година в деня на Вси светии.

Като придобивка островът не бил нищо особено. Парче варовик с дължина седем левги и ширина четири. Каменистата му почва ставала за отглеждане само на памук, смокини, пъпеши и други плодове. Медът бил основно износно перо и гордост на местните жители. Всичката прясна вода идвала от няколко извора в средата на острова, които се захранвали от дъждовете. Дървеният материал бил такава рядкост, че местните използвали сушен кравешки тор, за да си готвят. По южното крайбрежие нямало никакви заливи и естествени пристани; брегът бил висок и скалист. Северното крайбрежие било пълна противоположност, нарязано от много удобни места за акостиране на кораби, включително два големи залива, способни да поберат всякаква флотилия. Това било идеално за нуждите на рицарите, които били значителна морска сила. Но Карлос не им бил подарил острова срещу нищо. Той възнамерявал да ги използва като възпираща сила срещу коварните врагове на Светата вяра.

Както и станало. Те се превърнали в Суверенен военен орден на малтийските рицари, освободени от граждански задължения и данъци, подчинени единствено на папата. И останали такива до 1798 г.

— Понастоящем се наричат Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта — каза Грант. — Най-старият все още съществуващ рицарски орден в света. Седалището им е в Рим. Осмоъгълният кръст на свети Йоан си остава тяхна емблема. Четири остриета на стрели, съединени във върховете си. Осемте остри ъгъла символизират осемте блаженства, а четирите рамене на кръста — добродетелите бдителност, умереност, твърдост и справедливост. Белият цвят означава чистота.

Пържените яйца с бекон на Малоун пристигнаха. Той посочи пръстена в ръката на Грант.

— Това има ли връзка с хоспиталиерите?

— Мисля, че да.

Малоун започна да се храни, мислено отбелязвайки си, че яйцата са изпържени перфектно.

— Значи убитият може да е бил рицар?

— Това е и моето предположение. — Грант отпи от кафето си. — Може да не ви се вярва, но искрено се надявах, че цялата история ще се ограничи до писмата. Част от мен искаше нещата да са толкова прости. Но в нашата професия никога нищо не е такова. Хоспиталиерите притежават най-голямата колекция от документи и лични вещи на Мусолини в света. Събират я тайно от десетилетия. Странна обсебеност, не мислите ли? Само че отказват да потвърдят или да отрекат каквото и да било. Както самите те казват: какво притежаваме или не притежаваме, си е наша работа.

— Сякаш това би спряло МИ-6… — подхвърли Малоун, но картинката вече се оформяше в съзнанието му. — Смятате, че хоспиталиерите са тези, които издирват писмата на Чърчил ли?

Грант бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади смартфон. Докосна дисплея и му го подаде. Малоун видя мъж, увиснал на въже, с неестествено извити назад ръце и наклонена настрани глава. Мъртъв. Върна му телефона.

— Собственикът на вилата?

— Да. Когато кръстоносците нахлуват в Светите земи, се изявяват като брутални воини. Срещу себе си имат враг, какъвто не са виждали преди. Арабите се оказват жилави, непреклонни и безмилостни. За да покажат на противника, че не му отстъпват по нищо, те измислят нови методи на изтезание и наказание. — Грант размаха телефона във въздуха. — Един от тях е обесване на осъдения по този особен начин. Превръща се в тяхна запазена марка. Затова, да, мисля, че тук са замесени малтийските рицари.

Малоун се хранеше с апетит в очакване на офертата.

— Искаме някой, който да не принадлежи към нас, да разрови тази история — каза накрая Грант. — Затова наех един от най-добрите разузнавачи в света.

— Минахме на четки, значи.

— Просто казвам истината. Вие сигурно знаете, че в МИ-6 има хора, които все още ви имат зъб.

Той се досети какво имаше предвид Грант. Онзи инцидент с участието на сина му Гари и един бивш ръководител на британското разузнаване.

— Постъпих така, както бе редно.

— Точно затова се спрях на вас и сега. Тук възниква ситуация, Малоун. Която може и да се окаже по-сериозна, отколкото първоначално си мислех. Трябва ми помощта ви. Ще удвоя хонорара.

Музика за ушите му; за щастие, разполагаше с няколко свободни дни.

Но той искаше да знае повече.

— Какво точно искате от мен?

— Да се свържете с малтийските рицари. — Грант постави пръстена на масата. — За начало разпитайте защо убитият във вилата е носил този пръстен. После се опитайте да откриете колкото се може повече за връзката с Мусолини. Нямам претенции как точно ще изпълните задачата.

Това в превод означаваше: няма нужда да се съобразяваш с тукашните наказателни закони. Но бе длъжен да попита:

— Само това ли ще ми кажете? Доста мъгляво звучи.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите лукса да задържа останалата информация за себе си, докато направя някои проверки. Може да се окаже нищо. Да сме тръгнали по грешна следа.

— И какво търсим?

Грант не отговори. Малоун вдигна рамене.

— Е, добре. Срещу сто хиляди евро мога да бъда добро ловно куче. Ще подуша наоколо и ще видим накъде води следата.

— Чудесно. Да се надяваме, че скоро ще имам повече яснота, която ще мога да споделя с вас.

— Мога ли поне да попитам какво очаквате?

— Очаквам една ситуация, свързана с Малта, да се разреши от само себе си.