Малтийска следа

2

Рицарят свали бинокъла си.

Каква странна гледка. Някакъв мъж е стъпил върху тесен корниз на третия етаж на една вила, а през прозореца се е надвесила мечка и замахва с лапа към него.

Рицарят беше застанал на билото на възвишение, на около четиристотин метра северно от вилата, и гледаше надолу през клоните на дърветата. Видя алфа ромеото, която се изкачваше нагоре по стръмния път, вземайки без усилие острите завои, и забеляза как колата отби по алеята към вилата. Когато фокусира бинокъла си върху шофьора, той забеляза, че е същият, който предишния ден бе видял в Менаджо да задава въпроси на местните жители. Бе успял да го заснеме с телефона си пред едно бистро и вече знаеше самоличността му.

Харолд Ърл „Котън“ Малоун.

Някога служител на Министерството на правосъдието на Съединените щати в специално разузнавателно звено под името отряд „Магелан“. Командир от военноморския флот, пилот на изтребител, с диплома по право от университета „Джорджтаун“, Малоун бе работил известно време за Военната прокуратура, преди да бъде прехвърлен в Министерството на правосъдието, където се бе задържал дванайсет години. Още нямаше петдесет, но се бе оттеглил в ранна пенсия и сега имаше частна фирма. Котън Малоун, антиквар, Хьобро Плац, Копенхаген.

Интересна промяна в кариерата.

Малоун се ползваше с репутацията на опитен разузнавач, който все още предлага услугите си срещу заплащане. Онова, което рицарят все още не бе успял да научи, беше какво търси тук този американец и защо задава въпроси за неща, известни само на шепа хора в целия свят.

Той извърна поглед от безумната сцена и се загледа в собственика на вилата, коленичил на земята с вързани зад гърба ръце и глезени, също омотани с въжета. Парцалът, натъпкан в устата му, пречеше на италианеца да издаде и звук. Един от помощниците на рицаря бе застанал отстрани и го охраняваше зорко.

— Ти се оказа сериозен проблем — каза той на пленника си, който го гледаше с изцъклени от ужас очи.

Бяха дошли във вилата преди два часа. Пазачът се бе появил изневиделица и помощникът го бе застрелял. Лично той предпочиташе да се минава без кръвопролития, но в случая беше неизбежно. Собственикът на вилата беше облечен и тъкмо се готвеше да излиза. Идеята бе да го хванат, докато е още у дома. Той му бе задал няколко въпроса, надявайки се на сговорчивост, но не бе получил отговор. Направиха още опити да го вразумят — напразно. Накрая той и сътрудникът му доведоха дебелия италианец тук, в гората, която се падаше в границите на имението, но мястото между дърветата беше достатъчно усамотено, за да могат да му изложат пределно ясно исканията си. Сякаш двата куршума в тялото на пазача не бяха достатъчен аргумент.

Рицарят пристъпи напред и се наведе до мъжа; в хладното утро сладникава миризма изпълни ноздрите му.

— Допускам, че вече съжаляваш за обаждането до британското посолство в Рим.

Последва кимване.

— Искам само да ми кажеш къде са писмата, които искаше да продадеш.

Говореше се, че след залавянето на Мусолини през 1945 г. италианските партизани преровили съдържанието на две кожени чанти, открити у него. Но никой не вярваше сериозно, че описът, направен от тях, е бил точен. Той го бе чел; в него нямаше практически нищо интересно. Най-вероятно си бяха дали труда да го съставят чисто формално, като истински ценните неща така и не бяха описани. Нито пък нещо от действителния списък се бе появило на бял свят междувременно.

Но този италианец вероятно знаеше защо.

— Искам да ми разкажеш за онези документи на Мусолини.

Разбира се, собственикът на вилата не бе в състояние да му отговори, а и той не бързаше да вади парцала от устата му.

Поне засега.

Той направи знак и помощникът му вдигна от земята едно навито въже. Високо над главите им от близкото дърво се протягаха няколко дебели клона. Рицарят ги огледа и се спря на един на около десет метра от земята. След два неуспешни опита помощникът успя да прехвърли въжето през него, след което повлече собственика на вилата към висящия надолу край. Докато човекът се гърчеше на земята, помощникът промуши и завърза въжето през възела на китките му. След това хвана с две ръце другия край, който висеше от клона, и го изпъна.

Беше ясно какво е намислил.

При силно дръпване въжето щеше да повдигне ръцете на италианеца, вързани на гърба му, под такъв ъгъл, че ставите нямаше да издържат. Болката щеше да е неописуема и в крайна сметка тежестта на тялото щеше да изкълчи раменните му стави.

— Нали разбираш какво мога да ти причиня?

Италианецът закима енергично.

Рицарят бръкна под сакото си и извади револвер.

— Сега ще махна парцала. Ако извикаш или дори само повишиш глас, ще те гръмна в лицето. Ясно ли е?

Мъжът кимна.

Той издърпа парцала от устата му.

Мъжът жадно пое въздух, отново и отново. Той го изчака да се опомни, после се надвеси над него и каза:

— Отдавна се спори за съдържанието на двете чанти на Мусолини. Кажи ми как си се сдобил с нещо от тях.

Италианецът се поколеба, затова рицарят даде знак на помощника си и другият мъж дръпна въжето. От тежестта на тялото ръцете на мъжа се изпънаха назад, затова той побърза да се изправи на крака.

— Не, не! Моля ви, недейте!

— Отговори на въпроса ми.

— Дядо ми е бил там, в Донго, когато са заловили Дучето. Помогнал им е да разпределят документите от чантите и е задържал някои от тях.

— Защо?

— Знаел е, че един ден ще може да ги продаде.

— Какво е направил с тях?

— Нищо. Просто ги е пазил. След него баща ми, докато накрая стигнаха до мен.

— Колко документа имаш?

— Петдесет и пет страници. Всичките са били в една от двете чанти, която той също е запазил.

Рицарят бръкна в левия джоб на панталона си и извади пръстена.

— И това ли е открил дядо ти?

Италианецът кимна.

Когато рицарят го бе видял във вилата, гордо изложен в една от витрините със сувенири, се бе почувствал лично оскърбен. И незабавно бе освободил свещения предмет от затвора му.

— Имаш ли някаква представа какво е това?

Италианецът не отговори.

— Говорят ли ти нещо тези пет думи? Този пръстен означава ли нещо за теб?

Той даде знак и помощникът подръпна няколко пъти въжето.

— Нямам представа! — извика уплашен мъжът. — Знам само, че отвътре има малтийски кръст. Дядо ми го намерил в една от чантите. Затова го пазя. За спомен един вид.

Само няколко души на света знаеха истинското значение на пръстена и очевидно този алчен нещастник не беше между тях. Кратка справка бе установила, че мъжът е живял на брега на езерото Комо от раждането си в тази вила, която беше семейно притежание от XVII в. Самата вила не беше нищо особено, приличаше на стотици други наоколо. Мъжът беше търговец на антики, които обикновено купуваше от обеднели наследници, но не се спираше и пред крадени предмети. Нищо чудно, че се бе оказал собственик на документи от Втората световна война.

Рицарят даде знак на помощника си да обтегне още малко въжето. Мъжът все още беше стъпил с два крака на земята, но ръцете му бяха извити назад под ъгъл, който беше на границата на човешките възможности; скоро щяха да започнат раздиращите болки.

— Спомен за какво? — попита той, като размаха пръстена пред лицето му.

— За Дучето. Бил е у него. Но не знам какво означава.

— И никога не си се опитвал да научиш?

— Никога. Все още има много хора, които боготворят Мусолини — каза собственикът на вилата. — Познавам такива. Смятат го за велик човек. Надявах се един ден да се появят почитатели, които да са готови да дават пари за сувенири.

Италианецът говореше задъхано, почти шепнешком.

— А какво мислиш ти за някогашния велик вожд?

— Не се интересувам от политика. Тези неща не значат нищо за мен.

— Предполагам, че твоят бог са парите.

Мъжът не отговори.

— Британците нямат никакво намерение да купят документите ти — продължи той. — Беше глупаво да се свързваш с тях. Те са пратили човек да ги открадне. Дори сега се намира във вилата ти.

За щастие, въпросният агент на британското разузнаване в момента беше твърде зает да опознава местната фауна.

— Къде си скрил чантата с тези петдесет и пет документа?

— Във вилата. На третия етаж.

Най-после. Човекът започваше да съдейства. Италианецът описа скривалището.

— Много умно. Всичко ли е вътре?

— Всичко, с което разполагам.

Рицарят се запита дали и Малоун има същата информация. Направи знак на помощника си и той разхлаби въжето, позволявайки на мъжа да свали ръцете си надолу.

Пленникът въздъхна облекчено.

— А защо не си изложил и писмата? — попита рицарят. — Във витрина като пръстена.

— Според баща ми това би било рисковано. Той ми каза да ги пазя, докато се намери купувач.

— А защо тъкмо сега реши да ги продаваш?

— Трябват ми пари. Четох в някакво списание статия за Чърчил и Мусолини, в която се спекулираше за писмата. И си казах: да сложим край на спекулациите. Аз ги притежавам.

— Колко пари смяташе да искаш?

— Пет милиона.

Право казваше Библията. Рицарят мразеше сребролюбците. Стига толкова. Начинанието отиваше към края си.

Той вдигна пистолета и пръсна черепа на италианеца. Заглушителят на дулото напълно неутрализира трясъка от изстрела. Глухото пукване едва ли се чу на повече от няколко метра. Този глупак трябваше да се досети, че единственият му лост за преговаряне е местонахождението на скривалището. Но страхът замъглява разума и хората винаги си мислят, че с приказки могат да се измъкнат от всяка ситуация.

— Давай! — каза той на помощника си.

Трупът бе издърпан нагоре с извити назад ръце. Чу се изпукване и раменните стави се отделиха от скелета. Въжето бе завързано около дънера на дървото и тялото остана да се полюлява тромаво във въздуха за назидание — както беше обичаят по тези места преди много векове.

Във Второзаконие се казва:

Рицарят грабна бинокъла и се върна на мястото, откъдето се виждаше вилата. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от бриза, който полюляваше клоните на дърветата и подръпваше дрехите му. Вторият му проблем все още се виждаше в далечината, застанал на корниза до прозореца. Мечката се беше скрила.

Той свали бинокъла.

Дивият звяр скоро щеше да бъде най-малкият проблем на Харолд Ърл „Котън“ Малоун.