Малтийска следа

19

Малоун усети с тялото си, когато хеликоптерът започна да се снижава над италианската провинция. Неговият домакин го бе отвел на покрива на Палацо ди Малта, където върху неголяма площадка бе кацнал един Агуста Уестланд AW 139 в черно и бяло с цивилни отличителни знаци. Той бе очаквал да открие временно изпълняващия длъжността Велик магистър в палацото. Вместо това научи, че въпросният човек го очаква във Вила Пагана — една резиденция на брега на морето в Рапало, на 400 километра на север.

Свечеряваше се; късното следобедно слънце плавно се спускаше към хоризонта. При съзнанието, че го откарват толкова далече от Рим, нови червени лампички засвяткаха в и без това подозрителния му мозък. Наистина, песимистът винаги се оказваше прав накрая, но оптимистът поне се забавляваше повече междувременно. Затова той реши да не избързва със заключенията.

Малоун погледна надолу към Рапало, който беше типичен италиански крайморски град. Белосани къщи с червени керемидени покриви бяха накацали амфитеатрално по склоновете, които се спускаха стръмно надолу към ясно очертания пясъчен плаж. Покрай брега минаваше алея за разходки. Лодки и яхти се полюшваха на котвите си в сините води на Лигурско море.

Хеликоптерът прелетя ниско над бреговата ивица и зави към сушата, където на билото на скалист нос сред пинии с гъсти преплетени клони се виждаше внушителна триетажна прилична на крепост вила. Над балюстрадите се вееше червен флаг с бял малтийски кръст.

— Строена е през седемнайсети век — каза неговият придружител. — Но се ползва за лятна резиденция на Великите магистри едва от петдесетте години на миналия век.

Двамата седяха в удобни кожени кресла в задната част на салона, далече от вибрациите на двигателя и шума на роторите.

Малоун хвърли поглед през прозореца към безупречно поддържаните градини, осеяни с кактуси, палмови дървета и лехи с цветя. На самия връх на носа се виждаха руините на древно укрепително съоръжение. Недалече от къщата имаше гола ливада, вероятно площадка за кацане на хеликоптери; пилотът насочи машината натам и меко я спусна на земята.

Извън вихрушката от ротора ги очакваше черен мерцедес и двамата тръгнаха към него. На задната седалка вече се бе настанил широкоплещест мъж с грижливо сресана черна коса. Жилав и върлинест, с правилни черти на безизразното лице, той седеше по войнишки изправен, с издадена напред челюст. Също като придружителя от Рим, и той беше облечен с тъмен костюм и раирана вратовръзка; от горното джобче на сакото му се подаваше светлосиня кърпичка.

— Аз съм Полукс Гало, временно заместващ Великия магистър.

Мъжът не му подаде ръка, но устните му се извиха в едва забележима усмивка за „добре дошъл“.

— Котън Малоун. Сър Джеймс Грант ме изпраща.

Колата прекоси ливадата и излезе на асфалтирана алея, като зави в обратна посока на вилата.

— Къде отиваме?

— Да получим отговорите, които търсите.

Малоун веднага забеляза пръстена на дясната ръка на мъжа. Бръкна в джоба си и извади този, който бе взел от трупа.

— Британците ми разправиха за случилото се с вас днес — каза Гало. — Също и за този пръстен. Мисля, че мога да хвърля известна светлина по въпроса.

— Показаха ли ви снимка на убития?

— Да. Не е от нашите. Но сме виждали и преди имитации на пръстените. Във Франция и Италия е пълно с бижутерийни магазини, където се продават. Палиндромът е известен като Квадрата „Сатор“, по първата от петте думи. Датира още от римско време.

— Защо вътре има малтийски кръст?

— Добър въпрос.

— Бас държа, че и този на пръста ви има същия кръст. Докато при имитациите едва ли е така.

Веждите на Гало леко се повдигнаха като първи знак на раздразнение. Добре. Време беше този мъж да проумее, че няма насреща си аматьор.

Малоун винаги бе мразил погребенията и присъстваше на такива само при крайна нужда. За пръв път видя погребение като юноша, когато почина дядо му. Баща си бе изгубил още когато беше на десет, загинал при катастрофа с военна подводница. Юношеските си години той прекара с майка си в Джорджия, където семейството имаше ферма за лук. С дядо му бяха станали близки и когато видя стареца в ковчег, това му причини по-голяма болка, отколкото би могъл някога да си представи. Освен това бе запомнил директора на погребалния салон. Кисел мъж, не много различен по външен вид и държание от този, който седеше до него сега, говорейки баналности. Каза си, че трябва да бъде нащрек.

— През петдесет и седма — започна Гало, като понижи глас — в Падуа се провежда съдебен процес. Подсъдими са някои от партизаните, замесени в изчезването на златото на Мусолини през четиресет и пета. От години се носят слухове как златото може да е останало при местни хора. След дванайсет години разследвания срещу трийсет и пет души са повдигнати обвинения в кражба. Призовани са триста свидетели. По първоначални очаквания делото трябва да продължи осем месеца, но след показанията на двайсет и шестия свидетел е преустановено от съдията и никога повече не се възобновява. Всякакви разследвания за изчезналото злато също са прекратени. През петдесет и осма съдията излиза в пенсия. Любопитна подробност е, че като пенсионер живее охолно в една вила. Мъжът, убит тази сутрин, е негов внук. Собственикът на вилата край езерото Комо.

— Очевидно съдията е бил подкупен.

— Нямам представа. Мога само да ви кажа какво се е случило. Знаем, че на двайсет и пети април четиресет и пета Съюзническите сили са на по-малко от осемдесет километра от Милано. Мусолини свиква извънредно заседание на кабинета и обявява, че смята да бяга на север, в Швейцария. След това разпорежда всичко, което е останало в хазната, да бъде докарано на заседанието. Златни кюлчета, валута и скъпоценности, сред които короната и останалите символи на кралската власт. Той разпределя валутата и скъпоценностите между министрите си и им нарежда да напуснат града с плячката. За себе си запазва всичкото злато и по малко от останалото. По приблизителни изчисления неговият дял е бил на стойност сто милиона тогавашни долари. Повечето от валутата днес не би имала никаква стойност. Но златото и скъпоценностите са нещо друго. В днешни пари биха стрували над милиард евро.

Това наистина беше впечатляващо съкровище.

— С което отговарям на въпроса ви — каза Гало. — Италианската правосъдна система има много недостатъци. Корупцията е повсеместна. Няма съмнение, че съдията е бил подкупен. Пак казвам: никога няма да научим истината, случаят не е разследван. Но в съдебните протоколи се съдържат показания на свидетели, подробно описващи какво е имало в двете кожени чанти, иззети от Мусолини при ареста му. И двете са били щамповани с партийния символ: орел, стиснал в ноктите си фашо.

Малоун само преди броени часове бе държал едната от двете в ръцете си.

— И двете чанти са изчезнали — продължи Гало. — От четиресет и пета година никой не ги е виждал. До шейсета почти всички лица, имащи отношение към намереното у Мусолини, са починали или са безследно изчезнали. Оттогава двете чанти се издирват. Днес, както изглежда, вие сте открили едната.

Движеха се по двулентов път, който се спускаше с остри завои надолу по склона. Мъжът, който го бе придружил от Рим, седеше отпред, а трети мъж, също с тъмен костюм, шофираше. И двамата мълчаха през цялото време и с нищо не показваха, че осъзнават присъствието им.

— А какво знаете за писмата между Мусолини и Хитлер? — попита той Гало.

— Известни са ми теориите. Британците отдавна смятат, че Мусолини е отнесъл част, ако не и цялата си кореспонденция с Чърчил при бягството на север. Това е възможно. Наш пратеник е присъствал както в Донго, така и във вилата, където са били държани Мусолини и любовницата му в нощта, преди да бъдат разстреляни. Мусолини споменал нещо за документи, с които можел да причини сериозно неудобство на британците. Дори предложил да ги размени срещу разрешение да напусне Италия. Но не дал подробности, а и когато станало дума, вече документите не били у него. Партизаните му ги взели в Донго.

— Защо е трябвало емисар на хоспиталиерите да разговаря с Мусолини?

— Искахме да ни бъде върнато нещо, откраднато от нас. Надявахме се да го е взел със себе си при бягството си на север.

Малоун вдигна пръстена.

— Нещо такова?

— Да. Един от тези пръстени. Взет от посветен рицар, когото Мусолини бил осъдил на смърт. Ние определено искахме да ни се върне.

Малоун зачака да чуе още, но Гало бе приключил. Затова пробва с нещо по-лесно.

— Искам да знам повече за този пръстен.

— Той е отличителният знак на една секта от наши членове, които се наричат Тайното братство. Водят началото си от кръстоносните походи и времената, когато сме владели Йерусалим, но са били част от Ордена и след преместването ни в Родос и Малта. Покана за членство са получавали само малък брой от най-изявените рицари. Дълго време дори Великите магистри не са били посвещавани в тяхната дейност. Това е така, защото Великите магистри са оцелявали само години, понякога дори месеци. Много от тях са били некадърни или корумпирани. Докато Тайното братство е просъществувало векове, като е останало вярно на дадената клетва. Членовете му са живеели по свои закони, не са се доверявали на никого, използвали са свои методи, спазвали са свои правила и са прилагали свое правосъдие, за да опазват тайните на Ордена. Вярвали са единствено в Бог. На практика обаче завладяването на Малта от Наполеон слага край на тяхното съществуване. Рицарите се пръсват по целия свят, като отнасят и тайните ни. Официално са разформировани след края на Втората световна война.

— И все пак вие, човекът на предната седалка и убитият в Комо все още носите пръстени.

Гало се усмихна. Това очевидно му струваше болезнено усилие.

— По-скоро, заради традицията, господин Малоун. От носталгия по отминалите времена. Ние, хоспиталиерите, ценим миналото. Обичаме да си го припомняме. И за да отговоря на предишния ви въпрос, отвътре на пръстена ми има гравиран малтийски кръст. Но Тайното братство вече не съществува. Нашите пръстени са копия, изработени от римски бижутер. Ако искате, мога да ви дам името и адреса му.

Всичко звучеше правдоподобно и напълно невинно, но нищо около този мъж не беше такова, каквото изглеждаше. Особено дразнещ беше тихият му глас, с който сякаш се опитваше да контролира разговора, да унижи събеседника си и да наложи собственото си превъзходство.

— Вие сте временният лидер на хоспиталиерите, така ли? — попита той.

— Бях посочен за заместник на Великия магистър, след като той бе принуден да се оттегли. Планирахме да проведем избори за титуляр преди две седмици, но смъртта на папата промени всичко. Ще се съберем след конклава, за да излъчим своя нов лидер.

Любопитството му надделя.

— Фамилията ви е Гало. Случайно да имате роднинска връзка с кардинал Гало?

— Той е мой брат.

Колко удобно. От медиите знаеше, че кардиналът бе сял раздори сред хоспиталиерите, довели до отстраняването на Великия магистър. След което за заместник бе назначен брат му. Съвпадение, нали? Той си припомни и какво го бе помолил да провери Джеймс Грант.

— Чувам, че рицарите били почти обсебени от личността на Мусолини.

— Не сме обсебени. Проявяваме по-скоро научен интерес. Но това е личен въпрос, който не обсъждаме с хора извън нашите редици.

Точно отговорът, който Грант го бе предупредил, че ще получи.

Домакинът му леко се размърда на кожената седалка и Малоун забеляза под сакото му очертанията на нещо, което приличаше на кобур с пистолет. Интересно. Защо му трябваше на един посветен Божи служител да носи оръжие? Вярно, че някога хоспиталиерите са били воини монаси, защитавали честта на Христос и Църквата. Но това бе отдавна.

Изкачваха се по склона на друг хълм. Лигурско море се простираше на запад до хоризонта, бледо и уморено в мътната светлина на залязващото слънце. В далечината се виждаха светлините на Портофино. Право напред Малоун забеляза няколко сгради с неправилна форма, накацали върху отвесна скала над водата. С кулите и бойниците си напомняха руини на древна крепост или може би скално образувание, изваяно от дъждовете и вятъра.

— В този манастир ли отиваме? — попита той Гало.

— Някога е бил такъв. Но ние го купихме преди около шейсет години.

Колата продължаваше да се изкачва.

— След като Наполеон ни прогонил от Малта — каза Гало, — ние сме отнесли части от архива си. Били са съхранявани на различни места из Европа, понякога не особено грижливо. Накрая сме купили този имот, ремонтирали сме старите сгради и сме събрали всичко на едно място. В Малта все още има едно малко хранилище на документи, но огромната част от нашите архиви и движимо наследство се съхраняват тук.

Колата зави по къса алея, мина през отворената порта и влезе във вътрешен двор. В осветените с прожектори павета беше оформен друг огромен малтийски кръст. Мерцедесът спря.

— Трябва да се чувствате поласкан — каза Гало.

— Защо?

— Малцина освен рицарите са допускани да влизат тук.

Но оказаната чест не действаше особено успокояващо на Малоун.

Рицарят свали бинокъла от очите си.

От позицията му в сенките на дърветата се разкриваше безпрепятствен изглед към стария манастир, служещ за хранилище на рицарския архив. Той видя как колата влиза във вътрешния двор и от нея слиза Котън Малоун.

Беше пристигнал от Комо, без да бърза, с чантата от слонска кожа и цялото й съдържание, заключени на сигурно място в багажника на колата. Преди да отпътува от Менаджо, той бе прочел всичките единайсет писма между Чърчил и Мусолини, като бе научил достатъчно подробности, за да може да обсъжда компетентно съдържанието им. Както и бе направил.

В телефонния си разговор с британците, при който ги бе информирал какво притежава, какво иска от тях и бе чул какво искат те в замяна. Последното го учуди. Но беше изпълнимо. Той погледна часовника си.

Време беше да тръгва. Имаше среща.