Малтийска следа

51

Рицарят видя как обектите излязоха от катедралата и се насочиха към паркирана отсреща кола. Хората му бяха обезвредили Спаня и неговия помощник, а вече сигурно се бяха справили и с Лора Прайс. Той сериозно бе подценил архиепископа, не бе успял да усети в пълна степен амбициите и стремежите на Спаня. Но и този проблем беше вече решен.

Оставаха американците.

Да убие и двамата агенти на терена му се струваше най-лесното решение, но това щеше да доведе до нови разследвания. Малтийските рицари и Римокатолическата църква бяха два гигантски безлични монолитни обекта, като единият не можеше да се спре, а другият — да се помести. Но Съединените щати бяха нещо напълно различно. Той не бе очаквал да се намесят и до момента не можеше да реши как да ги отклони от следата. Котън Малоун изглеждаше твърде способен агент, а и по-младият Люк Даниълс не се справяше зле. Но да ги убие и двамата или единия от тях му се струваше неразумно, особено в критичен момент като този. Ред и хармония бяха целите на живота му. Всичко трябваше да се подчинява на зададени правила, с всяко действие да се постига определена цел. А пътят към целта беше изцяло предначертан в съзнанието му. Той отдавна мислеше за онова, което предстоеше да се случи. Представяше си го. Кроеше планове. Надяваше се.

Вече му се виждаше краят. Не точно такъв, какъвто го бе предвиждал преди няколко дни. Но все пак край.

Кастор пътуваше на задната седалка. Малоун шофираше, а Полукс беше отпред до него. Бяха със същата кола, която ги бе докарала от летището до катедралата.

Двама липсваха обаче: Люк Даниълс и Лора Прайс бяха безследно изчезнали.

Прав им път. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Бяха излезли от Валета по северното крайбрежно шосе и скоро щяха да минат покрай кулата „Мадлиена“, където бе започнало всичко. С дясната си ръка той напипа флашката, скрита в джоба му, докато обмисляше как най-добре да я използва. Вероятно щеше да се върне в Рим малко преди 10 сутринта — крайния срок за участие в конклава. Нямаше да има време за друго, освен да вземе душ и да сложи аленото расо, преди кардиналите да са се събрали за богослужението в „Свети Петър“. Едва ли щеше да намери време да остане насаме с когото и да било за един смислен разговор. След това щяха да се съберат всички в Паолинската капела, преди да се отправят в предавана по телевизията процесия към Сикстинската капела, пеейки в хор Питания на светиите. Всички аспекти на традицията трябваше да се спазват по време на конклав.

И тогава щяха да започнат лицемерията. Още щом се затвореха вратите на Сикстинската капела, докато полагаха клетва да спазват Апостолическата конституция, да пазят тайна, да не допускат нищо освен Светия дух да влияе на избора им и ако бъдат избрани, да защитават Светия престол. За някои от тях тази клетва щеше да бъде неизпълнима, макар никой от виновниците още да не подозираше какво предстои да се случи.

Тогава кардиналът, избран за квестор, щеше да пита дали има неизяснени въпроси по реда на провеждане на конклава. След разпръсването на всякакви съмнения и неясноти щяха да пристъпят към първото отсяване на кандидатите, което да завърши с гласуване. Обикновено някои от второстепенните правила, рядко влизащи в употреба, биха били сметнати за маловажни. Но не и тук. Заболял кардинал щеше да има право да напусне временно конклава и после да бъде допуснат обратно.

Но кардинал, отлъчил се по каквато и да било друга причина, щеше да бъде отстраняван. Не се допускаха придружители освен медицинска сестра с тежко болен участник. Щеше да има свещеници, които да изслушват изповеди, както и двама лекари и крайно ограничен по численост обслужващ персонал, главно за приготвяне на храна. Всички тези хора представляваха потенциален проблем след прилагането на натиска.

Само трима кардинали щяха да бъдат упълномощени да комуникират с външния свят, и то при форсмажорни обстоятелства. Председателят на Апостолическия трибунал. Кардиналът на Римската епархия. Главният викарий на Ватикана. Като нито един от тримата не беше в списъка на жертвите му, слава богу.

Но той трябваше да се погрижи нито един от трийсетте кардинали в списъка да не поиска помощ отвън или да се престори на болен. Всички трябваше да останат на място за времетраенето на конклава.

Първото отсяване минаваше много бързо. И беше напълно безсмислено. Малцина папи са били избирани на първи тур. Повечето кардинали гласуваха или за себе си, или за близък приятел. Можеше няколко души да се обединят в подкрепа на даден фаворит, задавайки посоката на вота. По принцип обаче гласовете биваха разпръснати между много кандидати и едва при втория тур се оформяха някакви закономерности.

Правилата повеляваха, че ако първото отсяване се проведеше следобед на първия ден и не завършеше с излъчване на победител, всеки следващ ден се провеждаха до четири вота — два преди и два след обяд. Ако след три дни гласуване — общо дванайсет вота — не бъдеше избран папа, процесът се прекъсваше за един ден на молитви. След още седем вота процесът се прекъсваше отново. След още седем — още веднъж. Ако и след следващите седем не се стигнеше до резултат, се даваше още един ден за молитви. След последните седем безрезултатни вота се даваше ден почивка, който преминаваше в молитви, размисъл и консултации. След това се провеждаше последен кръг, на който се явяваха на балотаж двамата кандидати, получили най-много гласове до момента.

През модерната епоха процедурата никога не бе продължавала в пълния си сценарий. Но в този конклав нищо не беше нормално.

Критичният момент? След първото отсяване, когато конклавът си дадеше почивка и кардиналите се разотидеха по стаите си, Кастор щеше да разполага с няколко часа между вечерята и времето за лягане, за да ги обиколи и да разговаря с всички, които имаха значение за него. А дотогава те вече щяха да са се разприказвали. Това беше цялата идея в един конклав: кардиналите да бъдат оставени сами сред свои, за да могат да решат всичко помежду си. Той просто щеше да им даде малко допълнителен стимул. Всеки от нарушилите правилата щеше да чуе лично от устата му какво знае за него, какво може да докаже и какво ще се случи, ако Кастор не чуе името си като победител, събрал заветните две трети от гласовете.

Той не се интересуваше как ще се стигне дотам. Стига да се стигне. И то бързо.