Малтийска следа

27

Люк размишляваше колко бързо се променят нещата около него.

Първо бе висял във въздуха, после се бе изкъпал в Средиземно море, бяха го хвърлили в тъмница, полицаи го бяха нападнали, а сега се намираше в апартамент в сърцето на Валета, отведен там от началника на разузнаването на Ватикана в компанията на агент от малтийските служби за сигурност. Не знаеше вече кого да слуша и на кого да вярва. Лора Прайс, която го бе предупредила да бяга колкото може по-надалече, сега очевидно работеше за врага.

— Намираме се близо до стария Дворец на Инквизитора — каза Спаня. — Каква длъжност, а? Назначаван от папата и изпращан тук, за да изкоренява ересите и всичко противоречащо на католическата вяра. Имал е последната дума. Ето такава длъжност би ме зарадвала.

Люк огледа тясното жилище. Само три помещения, поосвежени от пъстри завеси, с мебели, изглеждащи твърде големи за размера на стаята. Никакви снимки, поставки за свещи или джунджурии. Нищо лично. Тук не живееше никой, поне не постоянно. Като агент той бе отсядал в достатъчно тайни квартири, за да ги разпознава по вида им.

— Ваше ли е това местенце?

— Нашите хора го ползват.

При пристигането им Люк бе забелязал на фасадата нещо странно — един барелеф, изсечен в ерозиращата каменна фасада, над чифт покрити с капаци прозорци. Изобразяваше човешко око между две брадви. Спаня му обясни кой бе живял преди много време в тази сграда. Палачът.

Едва ли беше съвпадение, че заемащият тази незавидна длъжност е живял в близост до Двореца на Инквизитора.

Чу се избръмчаване. Спаня извади от джоба си телефон и излезе, за да говори спокойно.

— Би ли ми казала какво става тук? — попита Люк Лора.

— Спаня ми каза, че знае за присъствието на кардинал Гало на острова и че ситуацията е под контрол.

— И ти му повярва?

— Когато се качихме в колата, позвъни на шефа ми и той ми нареди да му съдействам. Бас държа, че твоята шефка ще ти нареди същото.

Само че това бе трудно да се докаже, откакто телефонът му беше удобно унищожен.

— Твоят телефон още ли е у теб?

— Спаня го взе.

Естествено.

— Значи ние сме изолирани, докато папският шпионин контролира потока на информацията? Това не е добре. По много причини.

Люк пристъпи до прозорците, вдигна завесите и погледна към пустата улица два етажа по-надолу.

Спаня се върна и затвори вратата след себе си.

— Първо, нека сме наясно. Можете да си тръгнете по всяко време.

— А защо тогава сме в този затвор?

— Както видя, местните нямат добро мнение за теб.

— Благодарение на теб.

— За твое съжаление, така е. Бих желал да не намесвам мои хора. В момента ситуацията е хаотична и времето ми е изключително ценно, а повечето от хората ми подготвят Ватикана за конклав.

— А какво става с Котън Малоун?

— Това бе предметът на обаждането. По всичко личи, че господин Малоун е вън от опасност. Твоята шефка в момента е при него, както и временният началник на хоспиталиерите.

Люк определено се оказваше намесен в нещо далеч по-голямо, отколкото бе очаквал. Това беше очевидно. И трябваше да продължава напред без оглед на рисковете. Някои биха нарекли това глупост. Но за него беше работа.

— Моят човек през последните два часа е с кардинал Гало — каза Спаня. — Исках да го задържи, за да използваме времето за решаване на един по-належащ проблем.

Люк нямаше търпение да чуе какъв.

— Слушайте сега, провеждам ви разузнавателен инструктаж. В разните му там книги и филми с наслада разправят как християни били хвърляни на лъвовете. Леко смешно е, ако питате мен. Да, преследвания е имало. Няма две мнения. Но преди хиляда и седемстотин години християните най-после се озовали на вярното място във верния момент. И въпреки това имали проблем. Новата им религия била раздробена на стотици парченца, имало толкова много версии на християнството и всички били във война помежду си. Константин Велики виждал в тази нова религия политически потенциал, но само ако всички тези фракции бъдат обединени. Ето защо свикал Никейския събор, като призовал епископи от всички краища на империята.

Люк и преди бе чувал за събора, но не знаеше почти нищо по същество.

— Епископите се събрали в Мала Азия — продължи Спаня. — Никой не знае колко са били. Може би триста. Според някои и повече. Това бил първият общохристиянски събор, но те били дълбоко разединени относно божествеността на Христос. Едни твърдели, че Синът е бил заченат от Отца без отделно начало. Други, че Синът е бил създаден от нищото и сам по себе си бил начало. Звучи глупаво. На кого днес му пука? Та това е Христос, за бога! Но за тях това е било много важно. И затова през лятото на триста двайсет и пета епископите разнищвали тази тема. Лично Константин водил дебатите. Накрая с одобрението на императора стигнали до консенсусно решение, че Синът произхожда от Отца и Му е равен. И написали документ в съответния дух, като само двама епископи били „против“. Те били отлъчени от Църквата и изгонени от събора. След което епископите определили в какво да вярват истинските християни. Неща като кога да се празнува Великден, как да служат свещениците, как да бъде устроена Църквата. Всичко, влизащо в противоречие с това, било обявено за ерес, недостойна за доверие. И така възникнала Католическата църква, каквато я познаваме до днес.

— И какво общо има всичко това със случващото се в момента? — попита Лора.

— Много общо — отвърна Спаня. — След като съборът приключил, Константин поканил всички епископи в двореца си на тържество. Официално поводът бил да отбележи двайсетата годишнина от обявяването му за император. Но събитието прераснало в нещо много повече. От малкото разкази на очевидци знаем, че въпросната вечер епископите са си тръгнали, отрупани с дарове за себе си и пари за своите църкви. Но освен това приели и един документ. Подписан от всички, включително от императора. Документът се казва Constitutum Constantini. Константиновият дар. Императорът го запазил при себе си до своята смърт през триста трийсет и седма. От там се озовал в ръцете на папата, но впоследствие се изгубил. После, през Средните векове, рицарите от Родос, които впоследствие се преименували на малтийски рицари, се сдобили с него. Той бил един от трите документа, които те почитали и пазели. Ностра Тринита. Нашето триединство. Наполеон нахлул в Малта в опит да го открие, но не намерил нищо. Всичко потънало в забвение чак до трийсетте години на миналия век, когато Мусолини отново се захванал да търси.

— И защо това трябва да значи нещо сега? — попита Люк. — Това е било толкова отдавна.

— Константиновият дар все още означава много. Днес може би повече от всякога. Кардинал Гало разбира важността му. Аз я разбирам. Ето защо ние трябва да го открием първи.

— Ние? — попита Лора.

— Имам уверенията на съответните ви преки ръководители, че сте на мое разположение за следващите дни.

— Мисля да изчакам, докато не го чуя лично от шефката си — каза Люк.

— Винаги ли си толкова труден?

— Само с хора, които не са ми симпатични.

— Та ние току-що се запознахме. Откъде може да знаеш дали съм ти симпатичен или не?

— Майка ми казва: „Не е нужно да се въргаляш при свинете, за да знаеш, че в кочината смърди“.

— Явно е умна жена.

— Най-умната, която познавам. И бих казал, че и тук смърди.

— Независимо от личните чувства — продължи Спаня — имаме работа за вършене. Но първо в Италия трябва да се случат някои неща.

Люк поклати глава. Нова порция глупости.

— Допускам, че не смяташ да даваш повече обяснения.

Спаня се усмихна, посочи го с пръст и каза:

— Ето тук грешиш.