Малтийска следа

34

Малоун скочи от хеликоптера. Бяха се приземили точно в центъра на Стадио ди Марми, Мраморния стадион. Отвъд пистата за лекоатлетически състезания се издигаха пейки за двайсет хиляди зрители. В горния край на трибуните различи смътните очертания на гигантски статуи, напомнящи Древна Гърция.

Докато роторите постепенно забавяха ход, тримата се насочиха към изхода. Гало вървеше напред с тежката чанта. Пилотите останаха да чакат в кабината. Тази част от Рим изглеждаше съвършено пуста в ранния сутрешен час; Форо Мусолини — или Форо Италико, както му викаха днес — беше притихнал.

Заизкачваха се по една рампа; по стара традиция стадионът беше вкопан надолу, така че най-горният ред седалки бяха на равнището на земята. Гало ги поведе към фонтан, увенчан с огромна каменна топка, която се въртеше свободно върху подавана под налягане струя вода. Вляво от тях започваше широка алея.

— Пиацале дел’Имперо. Имперската алея — обясни Гало. — Паметник на фашистката пропаганда. Един от малкото, оцелели по света. Брат ми би оценил наглостта на целия замисъл.

Улични лампи обливаха в жълта светлина пътя им между два реда масивни мраморни блокове. Самата алея беше застлана с мозаечни плочки, подредени във вид на карти, лица на хора, спортни сцени и пророчески лозунги. Докато крачеха нататък, Малоун прочете няколко. Dvce. Вожд. Dvce a noi. Вождът с нас. Molti emici molto onore. Много врагове, много чест. Dvce la nostra giovinezza a voi dedichiamo. Дуче, посвещаваме ти нашата младост.

Наглост беше думата.

— Това място е било наполовина спортно съоръжение, наполовина метафора — каза Гало. — Мусолини се надявал, че спортът като предпоставка за физическо здраве ще осигури място на Италия под слънцето. Преплитането на спортната и военната слава е в основата на фашизма. Брат ми също обича метафорите. Той смята, че ако на всички бъде напомняно за миналото на католицизма, това някак си ще гарантира неговото бъдеще. Подобно на фашистите, брат ми е подготвил на Църквата една смесица от страх и невежество.

— Вие двамата определено имате разногласия — каза Стефани.

— Той е мой близнак, двамата сме свързани и аз го обичам. Но, слава богу, винаги съм бил в състояние да разгранича роднинските си чувства от мнението, което имам за него като кардинал.

Малоун не знаеше почти нищо за кардинал Гало. Но тези двамата определено имаха проблеми.

— Нещо от Люк? — попита той Стефани.

— Нищо.

В далечния край на алеята се издигаше обелискът. Нито един прожектор не беше насочен пряко в белия мрамор. Той съществуваше, но никакви усилия не се полагаха за разгласяване на този факт. В радиус от пет-шест метра наоколо бяха разположени в кръг прожектори, насочени право нагоре, към небето. Формата му също беше нетрадиционна — висока централна колона, заобиколена от стъпаловидно заобикалящи я каменни блокове.

— Изсечен е от един-единствен блок — каза Гало. — Триста тона. Опакован в дъски и железни обръчи и превозен по море и нагоре по Тибър до тук. Нужни са били три години, за да го оформят и изправят нагоре. Висок е седемнайсет метра. Всеки етап от процеса е документиран и отразен във фашистката преса, за да се напомпват масите с благоговение.

Интересно как диктаторите изискват подобни демонстрации на величие, за да докажат легитимността на собствената си власт, помисли си Малоун. Демократично избраните лидери никога не изпитват тази необходимост, тъй като получават властта си на избори от народа, а никой не очаква от тях да са безгрешни. Всъщност именно грешките понякога се оказват стъпало към величието. Докато диктаторите никога не си признават провала. Те предпочитат грешките им да бъдат забравени, удавени в показност.

Приближиха се към обелиска. Гало посочи с пръст нагоре.

— Обърнете внимание на надписа.

Малоун се взря през сиянието на прожекторите. Надписът беше ориентиран вертикално, изцяло с главни букви: най-отгоре пишеше MVSSOLINI, малко по-надолу DVX.

— Буквите са изсечени в камъка, а не просто гравирани — поясни Гало. — За да не могат да бъдат изтрити от дъждовете или премахнати. Дучето е мислил далече напред. Направил ги е големи и дълбоки, за да останат завинаги.

Каква ирония, помисли си Малоун. Също като спомените за самия фашизъм, които днес сякаш още витаеха.

Те заобиколиха паметника. По мраморната повърхност нямаше никакви други обозначения, ако не се брояха думите Opera Ballila Anno X, изрязани в един висок панел в основата.

— Младежката фашистка организация „Балила“ също се е обезсмъртила тук — каза Гало. — Отбелязали са десетата си годишнина. Обелискът е открит на четвърти ноември трийсет и втора, в деня, когато са се навършили десет години от Похода на черноризците към Рим и началото на фашисткия режим.

— Истинско чудо е, че това нещо още стои — каза Стефани. — Всички реликви, свързани с Хитлер, са премахнати. Докато с Мусолини сякаш е различно.

— Опитали са се да го взривят през четиресет и първа, но едва са го издраскали. От десетилетия много хора искат да бъде съборен, но италианците не изпитват нужда да заличават историята си. — Гало посочи с ръка обелиска. — Дори когато е пресилено драматична. За тях разрушаването на подобен паметник е признак на слабост и страх, а не на сила.

Той продължаваше да оглежда извисяващата се нагоре конструкция.

— Знаем, че Мусолини е поставил кодекса си вътре — продължи Гало. — Това е ясно казано във вестниците от онова време. Но никой не знае точно къде. Извършено е на церемония в тесен кръг, за която не са оцелели никакви свидетелства. Както виждате, ако не броим самия стълб, на паметника има само един камък с някаква маркировка. Може да се допусне, че кодексът е зад него. Какво ще кажете? Тази мраморна плоча би трябвало да е около пет сантиметра дебела.

— Поне.

Плочата с надпис Opera Ballila Anno X беше с размери приблизително два и половина на метър и нещо. Тежък, солиден мраморен паралелепипед, изваян, за да трае вечно. И досега бе оцелял 80 години. Малоун знаеше какво иска Гало, затова се изкачи върху фундамента и огледа голямата буква X, изсечена в мрамора — цифрата от надписа Anno X, отбелязващ десетгодишнината на фашисткия режим.

— Дали това бележи точното място?

— Ами аз не виждам по-логичен белег.

Гало отвори чантата и извади два тежки чука и електрическо фенерче. Малоун пое единия от чуковете, а Гало грабна другия и се изкачи върху фундамента. Стефани им светеше отдолу с фенерчето.

Малоун се усмихна наум на тази ирония на съдбата. Колко пъти досега беше повреждал обекти от Списъка на световното културно наследство? Твърде много, за да ги преброи — и винаги по случайност. Сега обаче бе дошъл тук, за да унищожи умишлено част от историята.

Той стисна дръжката на чука и замахна. Ударът се стовари право върху цифрата X. Гало нанесе втория удар. Но мраморната плоча не помръдна. Повториха.

— Усетихте ли? — попита Гало. — Като че ли леко поддава. Може би кухината е отзад.

Стефани държеше фенерчето, насочено в десетката, от която радиално бяха започнали да се разпространяват малки пукнатини. Малоун се огледа. Наоколо все още не се виждаше жива душа. Но със сигурност имаше охранителни камери. А досега никой не се бе притекъл в защита на обелиска.

Възобновиха офанзивата. Още няколко удара и мраморът капитулира. Двамата с Гало се дръпнаха назад, за да избегнат падащите отломки и облака прах. Както и очакваха, зад външната облицовка се разкри малка кухина. Той остави чука и зачака прахта да се разнесе. Стефани му подаде фенерчето.

Вътре се виждаше метален цилиндър, дълъг около шейсет сантиметра и петнайсетина в диаметър; върху матовата му повърхност беше гравирано фашо. Гало се пресегна, извади го и го постави върху ръба на фундамента.

— Как ще го отворим? — попита Стефани.

— Направен е от олово и краищата му са запоени — каза Гало. — Би трябвало да можем да счупим шева. Идеята е била един ден запечатаното вътре да може да се извади. Нося чук в чантата.

— Знаете много за тези неща — подметна Малоун.

— Ние отдавна изучаваме Мусолини и фашистите. Надявам се онова, което търсим, да се окаже вътре.

Стефани подаде чука на Гало, който започна леко да почуква единия край на цилиндъра по запоения шев.

— Използвали са нарочно мек метал и съвсем малко калай — каза Гало. — Важното е било контейнерът да запази херметичността си.

Дъното поддаде и Малоун освети с фенерчето вътрешността на цилиндъра, където имаше нещо, навито на руло. Гало го издърпа навън. Не беше хартия. А нещо по-твърдо. И дебело. Пергамент.

Гало разви листа. Едната му страна беше изписана на ръка с черен туш. Най-горе се четяха думите Codex Fori Mussolini. Но вниманието им привлече онова, което изпадна, докато Гало развиваше документа.

Друг лист. По-тънък, пожълтял и крехък. Хартия.