Малтийска следа

44

Рицарят наблюдаваше сцената в катедралата, доволен от постигнатия напредък. Търпението му най-после щеше да бъде възнаградено.

Думите, написани през 1113 г. в „Най-благочестива молба“, единия от трите документа, съставляващи Ностра Тринита, изведнъж придобиха ново значение. Всеки член на Тайното братство знаеше наизуст свещения текст. Когато папа Паскал II основал Ордена на рицарите хоспиталиери, той написал:

Тези указания бяха нарушени. Турците се бяха опитвали безуспешно, но Наполеон бе задигнал всичко, до което се бе докопал. Хитлер бе сипал бомби и сял хаос, но Мусолини бе убил, за да се добере до заветния трофей. И в документа имаше предвидени последици за всяко от тези действия.

Колко по-ясно от това можеше да се каже?

Всичко беше подготвено отвън. Хората му бяха готови за действие. Дошъл бе часът на най-тежкото възмездие.

Приковал очи в надгробната плоча на Бартоломео Томази ди Кортона, Кастор зачете епитафията на латински.

— „Приставът, син на Николао от рода Кортона, благородник на своя град, напуска земния си път. Приет в Свещената милиция на Рицарите на Йерусалим, от лето 1708-о той посвети живота си в служба на Ордена, изпълнявайки дълга си по суша и море с безкрайна вярност. Живя 79 години, 6 месеца и 18 дни.“

Надписът най-отгоре звучеше пророчески.

Над епитафията се виждаха три символа. Алфа и омега — първият и последният. А между тях — Христовият монограм, образуван от наслагване на Хи и Ро, първите две букви от гръцкия начин на изписване на името Христос. Днес този символ не се ползваше често, за разлика от някога.

Той се досети за връзката. В навечерието на решителна битка, впоследствие определила бъдещето на Римската империя, Константин имал видение. В небето се появил кръст с надпис IN HOC SIGNO VINCES. „С Неговия знак ще победиш.“ Той не знаел как да разбира това послание, но същата нощ сънувал как лично Христос му нарежда да използва знака срещу враговете си. Разбира се, днес никой не можеше да каже със сигурност дали историята с видението е била истина или измислица. Пък и съществуваха толкова много различни версии, че човек не знаеше на коя да вярва. Един факт беше неоспорим: след този момент Константин разпоредил изработването на нов монограм, наречен Хризма и съчетаващ първите две гръцки букви на името Христос. Хи и Ро.

След това заповядал този знак да се гравира върху щитовете на войската и да се постави върху щоковете на новите знамена, с които изтласкал съперника си в Тибър. В крайна сметка Константин победил всеки, дръзнал да оспори властта му, и обединил Римската империя като неин владетел. След което в знак на почит към знака на своето спасение срещу съперници и врагове разпоредил да бъде носен начело на всички армии в империята.

Кастор се усмихна. Приорът бе избрал ясни знаци за посочване на мястото.

Малоун преведе онова, което разбираше от надписа, т.е. почти всичко.

— Това е многозначително — каза кардинал Гало. — Този символ тук, в средата, е знакът на Христос. Създаден от Константин Велики.

— Съгласен — отвърна Полукс. — Това е било намерението на приора. Да ни доведе право тук.

Това е чудесно, помисли си Малоун, само че не решава загадката. Той се загледа в изображенията върху мраморната плоча. Скелет, щит, корона, жезъл, череп с кръстосани кости, котви и маса със счупен часовник върху мраморен постамент, а отгоре арка.

— Часовникът е тук — обади се уредникът, — в катедралата.

Кардинал Гало посочи с пръст към плочата.

— Казва ни да отворим часовника.

— А къде е той?

— В молитвената стая.

Те тръгнаха към една от огромните позлатени арки, водеща към страничния кораб. През великолепен портал с четири мраморни колони, увенчани с фигури на агнец и гълъб, се озоваха в правоъгълно помещение с позлатени стени, чийто под също беше осеян с мраморни надгробни плочи. В отсрещния край на помещението, зад поредната позлатена арка и олтара, беше окачено огромно маслено платно, изобразяващо кървавото убийство на Йоан Кръстител.

— „Обезглавяването на свети Йоан“ от Караваджо — каза уредникът, като сочеше с пръст. — Най-ценното съкровище, което притежаваме.

Малоун хвърли бегъл поглед на картината, после се съсредоточи върху самото помещение. Навсякъде се виждаха малтийски кръстове, а таванът беше покрит с великолепни позлатени орнаменти. Сред оскъдната мебелировка имаше конзолна маса, върху която беше поставен мраморен часовник, същият като изобразения върху надгробната плоча в главния кораб. Но този не беше счупен.

Той пристъпи към него и се опита да го повдигне. Беше висок над половин метър и прекалено тежък.

— Не сме го местили от години — каза уредникът.

Малоун го огледа отвън и полека прокара върховете на пръстите си по мрамора.

— Това е един ценен къс от историята — заяви мъжът с дискретно предупредителен тон.

— Нямам особено положителен опит с подобни предмети.

Малоун вече бе забелязал, че над циферблата има стъклена вратичка, която се отваря, за да се навива пружината, а вероятно и за да осигурява достъп до механизма. Стрелките показваха два без двайсет.

— Работи ли това нещо? — попита той.

— Доколкото знам, не. Тук е от осемнайсети век.

Защо ли не беше изненадан?

— Вие май не обичате много промените.

— Важно е сградата да остане, както е била, господин Малоун. Историята има значение, нали?

Определено беше така. Малоун се сети нещо.

— Наполеон не беше ли оплячкосал всичко ценно от острова?

— Съмнявам се, че един повреден мраморен часовник би го заинтересувал. В него няма нищо особено, ако не броим, че е стар. Оцелял е заедно с още много предмети, поради факта че не е бил особено ценен.

Нямаше как да установи дали вътре не дрънчи нещо, но Малоун допусна, че ако наистина е така, през последните двеста години все някой е щял да забележи. Фотографската му памет бе запечатала изображението върху надгробната плоча.

— Отвън в кораба има един часовник със строшен на две циферблат — каза той. — Ако го възстановим, ще показва същия час, както този тук. Два без двайсет. Този и онзи на изображението са еднакви по размер, форма и големина.

— Не е било необичайно части от интериора на катедралата да бъдат увековечавани върху надгробните плочи — каза уредникът. — Плочата се оформяла или по изричното желание на самия рицар, или в негова чест по поръчка на негов близък или роднина. Всичко зависело от егото и парите на рицаря.

Кардиналът огледа часовника.

— Значи онова, което търсим, е вътре, така ли?

— Определено така изглежда — отвърна Малоун.

Макар почти целият корпус на часовника да беше от мрамор, отгоре завършваше с островръх керамичен капак, циментиран в каменната основа.

Малоун огледа циментовата спойка. Беше стара и солидна.

— Ще ни трябват чук и длето — каза той.