Малтийска следа

61

Полукс излезе от долината Пвалес. Току-що бе убил трима души. Заедно със собственика на вилата и Джеймс Грант това правеше общо петима. Жалко, но неизбежно.

Още на тръгване от църквата той бе позвънил по един от двата телефона, които бе прибрал от труповете на убитите рицари, и бе наредил на човека отсреща да го чака при кулата „Липия“. Масивна двуетажна постройка от XVII в. на около 10 минути с кола, тя гледаше към залива Гнежна на източния бряг. Той допускаше, че по това време на денонощието в кулата няма да има никой, и се оказа прав.

След като паркира, Полукс се пресегна към съседната седалка и грабна лаптопа. Бяха му го купили преди няколко седмици, но до момента не го бе ползвал. Чакаше сгоден случай. Не можеше да ползва собствения си лаптоп, нито каквото и да било от предишния си живот. Полукс Гало се бе освободил от всичко, оттегляйки се от света. Нищо не биваше да го свърза с миналото му. Трансформацията трябваше да е пълна.

Той постави флашката и набра паролата: KASTOR I.

Отвори единствения файл и се зачете, като някои части ги минаваше по диагонал, на други се спираше по-подробно, изумен от огромното количество компрометираща информация. Повече, отколкото би могъл да си представи. С години Полукс бе изучавал кардиналите и знаеше почти всичко за биографиите им. Беше в течение дори на частните разследвания на Кастор, при които и той бе успял да се натъкне на това-онова. Но натрупаното от Спаня беше неизмеримо повече.

Кастор се бе оказал прав. Това беше златна мина.

Зад него се приближаваше автомобил, фаровете му изпълниха огледалото. Той нямаше много време, но този въпрос трябваше да се реши, преди да напусне острова. Остави лаптопа и излезе от колата.

От другия автомобил слезе Кевин Хан и каза:

— Даниълс е освободен от ареста.

Полукс махна пренебрежително.

— Американците вече не би трябвало да са проблем.

— Само че Даниълс уби четирима от нашите.

— Което е ужасна трагедия. Но това само ще ги отведе към рицарите, така че ние ще ги оставим да си решат проблема.

Двамата с Хан бяха отдавнашни приятели. Бяха се запознали още като младежи и бяха служили заедно в казармата, след което постъпиха в Ордена. Хан не беше посветен, но все пак беше рицар. През годините го бе осведомявал за всичко случващо се в Малта. Беше очите и ушите му на острова, издигайки се бавно, но неумолимо в силите за сигурност, докато накрая ги оглави. Когато Полукс набираше екипа си, който трябваше да уподобява нещо като временно възстановено Тайно братство, Хан беше до него от самото начало. От него знаеше за присъствието на американците на острова и за всички ходове на Спаня. С помощта на Хан бе научил за двойната игра на Лора Прайс, съюзяването й със Спаня и за готвеното покушение срещу него самия.

Вярно пишеше в Притчи:

Приятел обича във всяко време и като брат ще се яви във време на злочестина.

И Хан му бе станал повече брат от Кастор.

— Приличаш изцяло на него — каза Хан.

И гласът му звучеше като неговия. Полукс се беше упражнявал с месеци. Което не беше особено трудно, тъй като гласовете им си приличаха по тембър и интонация. Имаше някои различия, но той полагаше усилия да ги изглади. Най-трудни бяха дикцията и синтаксисът. Всеки си имаше любими думи, начини на построяване на изреченията, включително той самият. Но Полукс вече беше друг.

— Имаш ли представа какво би могъл да предприеме Даниълс?

— Нищо не каза. Просто си тръгна.

Даниълс със сигурност щеше да се свърже с Малоун, който щеше да го осведоми, че документите са намерени и върнати на рицарите и Църквата. И с това нещата щяха да приключат. Разбира се, инцидентът с яхтата трябваше да намери решение. Четирима души бяха загинали. Но и там нищо не сочеше към Рим.

— Какво искаш да направя? — попита Хан. — Американците ме помолиха да им помогна за идентифициране на хората на яхтата.

— Помагай им. Това няма значение. Оказвай съдействие. Остави ги да разследват четиримата загинали. Това ще ги отведе до малтийските рицари, а не до Кастор Гало.

Приятелят му закима в знак на съгласие.

— Готов ли си? — попита той.

— Да. — Полукс се пресегна и стисна ръката му. — Ти много ми помогна. Но има проблем при параклиса. Двама от хората ми се полакомиха за повече, отколкото им се полагаше. Наложи се да приключа с тях.

— Неприятно ми е да го чуя.

— Не ми оставиха избор. Искам да се върнеш там и да ги погребеш при Кастор. Той е на дъното на гувата, както и те. Има оставено въже и лопата. Иди да поразчистиш. Не можем да рискуваме да намерят нещо. Досега всичко се нарежда перфектно и никакви следи не водят към Църквата. Така че върви. Да свършва всичко.

Той знаеше, че неговият стар другар няма да възрази. Хан идваше с него във Ватикана, като на по-късен етап щеше да оглави Ведомството. Още една причина Даниел Спаня да бъде отстранен. Да постави този човек начело на най-старото разузнаване в света би било само плюс. Макар че лично той предпочиташе да работи сам, в Притчи отново бе казано най-добре: Желязо остри, а човек изостря погледа на приятеля си.

— Ще бъде изпълнено — каза Хан. — Ти върви да ставаш папа.

— Разполагам с всичката информация на Спаня. Би трябвало да е повече от достатъчна, за да убедя необходимия брой гласуващи.

Той се върна при колата си. Доволен. Оставаше му само да прочете третата част от Ностра Тринита. Константиновия дар.