Малтийска следа

56

Малоун шофираше разсеяно. Наближаваше да се развидели, но той си мечтаеше за малко сън. Предвид напредналия час беше решил да си наеме стая в хотел и да си тръгне по някое време следобед. Последните два дни бяха, меко казано, интересни, пък и му бяха донесли сто хиляди евро, но каквото и да си мислеше за него Джеймс Грант, той не се бе хванал на тази игра за пари. Не че имаше нещо против парите.

Федералните агенти не са сред най-добре платените държавни служители. Към края на кариерата си в Министерството на правосъдието си докарваш, има-няма, шейсет и пет хиляди годишно.

Но пък кой се наема да върши такава работа заради заплащането? Вършиш я, защото трябва да се свърши. И защото я умееш. Слава, признателност — забрави! Малцина изобщо знаят какво работиш. Което си има и добрите страни, защото, ако оплескаш нещо — което бездруго се случва понякога, — пак почти никой не разбира. Единственото ти удовлетворение е, когато си свършиш работата, и то добре.

Той взе поредния остър завой и продължи на юг, между черния като мастило ландшафт от едната страна и безкрайната морска шир от другата. В обикновено подредения му мозък се гонеха безразборно странни мисли и търсеха мястото си. От годините си в Правосъдието бе научил, че най-страшната картина винаги е умозрителна, плод на въображението. Реалността няма значение; въображението е много по-непосредствен дразнител. Затова бе свикнал да разчита на подсъзнанието си да му подскаже, когато нещо не е наред, когато някой елемент от мозайката изглежда не на място.

Нещо наистина не беше наред в тази ситуация. Но това не беше негов проблем. Той бе изпълнил нарежданията на Стефани и всичко, което бе открил, беше в ръцете на малтийските рицари и Католическата църква. Сега братята Гало и силните на деня във Ватикана щяха да се разберат помежду си. Кардиналът щеше да отиде на конклава и да върши каквото там върши един кардинал, а Полукс Гало — да се разтвори в лабиринта от коридори и колонади на своя свят. А пък Тайното братство? Кой би могъл да каже? Първо, дали изобщо съществуваха? И ако да, представляваха ли заплаха? Няма значение, те бяха проблем на властите в Италия и Малта, където бяха извършени всички престъпления.

Той си заповяда да не мисли повече за тях.

Малоун продължаваше да се движи по шосето, което обикаляше северния бряг на острова. Беше идвал няколко пъти в Малта и се бе влюбил в това място. Винаги бе отсядал извън Валета, в хотел „Драгонара“ в курортното градче Сейнт Джулианс. Просторни стаи, добра храна, балкони с изглед към Средиземно море. Чудесен, макар и леко скъп, морски курорт с всички необходими удобства, на които така и не бе успял да се наслади. Но може би днес най-после щеше да навакса пропуснатото в зависимост от разписанията на полетите. Няколко минути край басейна и всичко щеше да изглежда различно.

Той забави ход и се запровира през тесните улички на Сейнт Джулианс, като спря пред хотела точно в шест сутринта. Остави ключовете на пиколото да му паркира колата и се насочи към рецепцията, където с радост научи, че имат свободна стая.

— Видяхте ли взрива? — попита рецепционистът. — Тази нощ беше твърде вълнуваща.

Което си беше вярно, и то до степен, която този човек едва ли можеше да си представи.

— Какво имате предвид?

— Преди около два часа навътре в морето имаше силен взрив. Яхтата горя половин час, преди да потъне. Тук рядко се случват такива неща.

— Имате ли представа какво точно се е случило?

Рецепционистът поклати глава.

— Сигурен съм, че сутринта в „Индипендънт“ ще пише.

Малоун взе ключа от стаята си и тръгна към асансьора. Преди да си легне обаче, трябваше да докладва на Стефани. Извади телефона, набра номера и й разправи за случилото се в катедралата и в параклиса. Тя му каза:

— Люк е взривил някаква яхта край пристанището на Валета. Блъснал е в нея моторна лодка. Има четирима загинали, Люк е в ареста. От пристанищната полиция са го прибрали. За жалост, в нито един от труповете не са открити документи за самоличност, но разполагаме с отпечатъците им и работим по тях. Има и още.

Той слушаше.

— Люк казва, че Лора Прайс е сменила отбора и е работела за Ведомството. Щяла да стреля по теб и братята Гало на излизане от катедралата; лично Спаня я бил вербувал. Членове на Тайното братство се намесили, като убили нея и временно управляващия Ведомството, който бил дошъл до Малта специално за да ръководи покушението.

— Кой е бил целта? Аз или кардиналът?

— Нито единият, нито другият.

Отново онова чувство. Една от онези блуждаещи мисли, които не можеха да си намерят място в мозъка му.

— Ведомството е искало да елиминира Полукс Гало?

— Точно така. Което повдига ред друг въпроси.

Мислите му започнаха да се подреждат. Увъртанията и организираната атака в архива на хоспиталиерите от така нареченото Тайно братство. Внезапната поява на истинския Полукс Гало. Любезното му съдействие. Липсата на външна намеса при обелиска, макар членове на Тайното братство да бяха твърде активни при езерото Комо и онази вила. После странното безгрижие при параклиса. Изолиран и уязвим насред онази пустош, където отвсякъде биха могли да дебнат опасности, Полукс Гало изглеждаше невъзмутимо спокоен.

От къде на къде някакъв си временно заместващ лидера на невинна благотворителна организация би бил по-голяма заплаха от кардинал, който поне на хартия имаше шанса да стане папа?

— Къде е Люк сега? — попита той.

— Във Валета. Работя по въпроса.

— Изкарай го от там.

Той й каза името на църквата и къде се намира, като добави, че уредникът може да й обясни подробно как се стига до там.

— А когато Люк е свободен, го прати при мен — допълни той.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се върна там. Може би съм подценил погрешния Гало.