Малтийска следа

40

Кастор Гало винаги бе харесвал катедралата „Свети Йоан Кръстител“. Солидна, с изчистени форми и дебели стени, внушаващи непоклатимост и сила. От двете страни на главния вход се издигаха две високи осмоъгълни камбанарии. Неслучайно всички останали църкви на острова се опитваха да уподобят стила и формата й.

Рицарите бяха избрали хитро мястото — висока точка и центъра на техния нов град, която да се вижда отвсякъде на острова и далече извън него. Строгата й фасада беше обърната на запад, а олтарът — на изток, според традицията от XVI в. Зад привидно скромната външност се криеше неописуемо разнообразие на бароково изкуство, посветено изцяло на Йоан Кръстител, светеца покровител на рицарите. Всичко беше свързано с Ордена, макар че и Наполеон бе оставил своя отпечатък. Още щом французите бяха завладели острова, епископът на Малта се бе обърнал към него с молба. Той бе искал църквата за своята епархия и виждаше в нашествието удобен повод да я отнеме от рицарите. Наполеон бе изпълнил желанието му и бе издал декрет, според който църквата трябвало да бъде достъпна за всички миряни.

Кастор Гало не знаеше какво да мисли за попълненията в екипа. Но какъв избор имаше? Спаня и Чатърджи бяха мъртви. Слава богу, флашката беше на сигурно място в джоба му. Не бе казал дума за нея и нямаше намерение да я споменава. Тя беше неговият трофей. Но какво ли се бе случило с трупа на Чатърджи? Дали убиецът му се бе върнал да го прибере? И ако да — защо?

Те заобиколиха катедралата и се озоваха на малко площадче пред един от страничните й входове. Паважът беше мокър от дъжда. Въпреки късния час на площада все още тук-там се виждаха хора. По пътя от летището Полукс се бе свързал по телефона с фондацията, която стопанисваше катедралата, за да ги уведоми, че идва. Макар хоспиталиерите вече официално да не бяха собственици на храма, те упражняваха значително влияние върху начина, по който се ползваше. Всъщност това вече не беше точно храм. По-скоро, туристическа атракция. Преди четиресет години нещата бяха изглеждали съвсем различно. Тогава на острова идваха по-малко туристи. Светът тепърва щеше да открива Малта. Той си спомни как с родителите си бе идвал няколко пъти в тази църква и още много пъти, докато живееше в сиропиталището. Тук всичко му беше познато. А защо тогава се чувстваше толкова не на място?

Дървените крила на вратата се разтвориха със скърцане и мъж на средна възраст по джинси им се представи като уредник. Беше блед, с извит нос и очила с дебели рамки; донякъде приличаше на бухал. Косата му беше разрошена, очите уморени — вероятно защото го бяха вдигнали от сън посред нощ.

Полукс пристъпи напред и пое ситуацията в свои ръце.

— Благодаря ви, че се отзовахте в този късен час. Важно е да останем известно време в църквата. Без да бъдем безпокоени.

Уредникът кимна. За Кастор беше странно да види брат си в силна позиция. Досега винаги той бе водил, а Полукс го бе следвал. Но си каза, че Полукс бе оглавил временно рицарите благодарение на него. Каквато и власт да притежаваше брат му, я дължеше на роднинската връзка помежду им. И сега на Кастор му беше неприятно да отстъпи кормилото, макар това да му изглеждаше разумно. Нямаше да спечели нищо, ако се конфронтираше с брат си. Освен това беше любопитен да разбере какво ли биха могли да открият. Но часовникът тиктакаше, конклавът щеше да започне след по-малко от десет часа. Всеки кардинал, който искаше да вземе участие в гласуването, трябваше да бъде в дом „Санта Марта“ не по-късно от десет сутринта. След това вратите се затваряха.

Той последва групата във вътрешността на катедралата. Освен широкия четириъгълен кораб имаше и два по-тесни странични, отделени с колони, които поддържаха оребрен сводест таван. На равни разстояния в страничните кораби имаше богато украсени параклиси. Въздухът тук беше значително по-хладен, отколкото отвън. Пищни каменни фризове и мраморни орнаменти във формата на листа и цветове, ангели и триумфални символи покриваха всеки квадратен сантиметър от стените, пода и тавана. Скрити лампи с дискретна кехлибарена светлина хвърляха отблясъци и причудливи сенки по мраморните стени. Близо петстотин години на непрестанно доизпипване, доукрасяване и полиране бяха произвели истински шедьовър на архитектурата.

— Оставям ви насаме — каза уредникът.

Полукс го спря с жест.

— Моля ви, недейте. Нужна ни е помощта ви.

Малоун бе посещавал базиликата „Свети Петър“ в Рим, църквата „Спасителят на разлята кръв“ в Санкт Петербург и Уестминстърското абатство в Лондон.

Нито една от тях не беше в категорията на този храм. Толкова много неща атакуваха зрението му от всички посоки, че усещането беше потресаващо — невероятна комбинация от помпозност, изкуство, религия и архитектура в дръзка смесица от стилове, които въпреки това се допълваха безпроблемно.

Той попита за произхода й.

— През първите десетилетия интериорът е бил доста скромен — каза уредникът. — След това, през шейсетте години на седемнайсети век, Великите магистри разпоредили мащабно преустройство, с което да засенчи храмовете в Рим. За отговорник бил поставен Матия Прети; той е създал практически всичко, което виждаме наоколо.

Същото име, което Гало бе споменал в самолета на идване.

— Това е може би най-величественият паметник на бароковата архитектура в света — добави мъжът. — Слава богу, преживяла е бомбардировките през Втората световна война.

— Искаме да ви покажем нещо — каза Полукс Гало на уредника и му подаде изписания на машина лист хартия.

— Определено е загадка — каза уредникът. — Една част е ясна обаче. Първите пет думи.

И той посочи с ръка нагоре. Малоун погледна към шедьовъра на Прети. Таванът се състоеше от шест обособени свода, всичките разделени на по три сегмента, по един за осемнайсетте епизода от житието на светеца. Изписаните фигури приличаха повече на триизмерни статуи, отколкото на плоски изображения, като оформяха помежду си плавно повествование, превръщащо някога безличния таван в нещо наистина изумително.

— Масло, нанесено върху камък.

Докато уредникът обясняваше за тавана и се опитваше да разчете посланието на листа, Малоун насочи вниманието си към пода. Също единствен по рода си. Състоеше се от стотици надгробни плочи, всяка от тях уникат, инкрустирани с изящни надписи или изображения от цветен мрамор и подредени в плътни редици и колони, надлъж и нашир, от стена до стена. Всеки квадратен сантиметър от пода беше надгробна плоча; гледката беше невероятна. В далечния край, пред олтара, имаше няколко реда столове за богомолци.

Всичко останало беше открито.

Той обърна внимание на оригиналната иконография от многоцветни мозайки, изобразяващи победата, славата и смъртта. Особено популярни изглеждаха скелетите и черепите и той знаеше защо. Едните символизираха края на земния път; другите — началото на вечния живот. Изобилстваха и ангели, надуващи тръби или държащи лаврови венчета; имаше и гербове, и кръстосани оръжия, и батални сцени, вероятно възпроизвеждащи подвизите на погребания отдолу. Войнственият героичен тон на всичко това отразяваше бурните времена, в които бяха живели тези мъже. В голямата си част епитафиите, написани на латински или на родния език на покойника, звучаха приповдигнато и помпозно. Той забеляза надписи на френски, испански, италиански и немски. Всичките имаха общи черти, но и елементи, които ги отличаваха. Нямаше две еднакви плочи, но всички по някакъв начин си приличаха.

— Има връзка — обади се уредникът — и със следващото изречение от текста: „Смъртта е краят на един тъмен затвор“. Нека ви покажа. — По-възрастният мъж направи няколко крачки и се спря при един от гробовете. — Ето тук.

Те застанаха пред една особено пищна надгробна плоча, в центъра на която беше инкрустиран покрит със саван скелет на фона на желязна решетка. Над решетката се извиваше арка, стъпила върху две колони; макар и двуизмерно, изображението сякаш оживяваше от умело изпълнената оптическа измама. Малоун прочете епитафията; името на рицаря беше Феличе де Ландо, а датата на смъртта — 3 март 1726 г. Върху арката над скелета имаше надпис на италиански език.

Съвпадение? Едва ли.

Кастор винаги бе харесвал пода на катедралата. Никъде другаде по света не можеше да се види подобно нещо. А и тези плочи не бяха кенотафи. Бяха си истински гробове, с кости вътре. Колкото по-знатен бил даден рицар, толкова по-близо бил погребван до олтара. С френското нашествие през 1798-а обаче погребенията били преустановени. След тази дата за рицарски гробове били заделяни далеч по-малко престижни места извън града. С идването на британците през 1815 г. практиката била възобновена само за да прекъсне веднъж завинаги през 1869 г. Той знаеше всичко това благодарение на монахините. Децата от сиропиталището редовно биваха изпращани на работа в катедралата, като той и Полукс не бяха изключение. Той бе обследвал всяко ъгълче, като особено го бе заинтригувал подът. Мозайка от спомени, натежала от думи на утеха, поучения и възхвала. Някои от надписите бяха твърде преувеличени, наистина, но хорската памет се нуждаеше от нещо, за да се възпроизвежда, иначе загиваше.

Римокатолическата църква беше идеалният пример. Както и собственият му живот. На погребението на родителите му бяха дошли само няколко приятели. Гробът им не беше белязан дори с най-прост камък. От съществуването им не бе останало нищо видимо, ако не се брояха двамата им синове. Единият от които скоро можеше да стане папа.

До момента два реда от посланието бяха дешифрирани. Едно нещо изглеждаше несъмнено. Намираха се на правилното място.

Малоун се опитваше да се постави на мястото на приора, който, съзнавайки, че заливът се изпълва с френски кораби, бе успял да се справи със задачата. На това му се викаше работа под напрежение. Той заговори:

— Допускам, че след като членовете на Тайното братство са били активни по време на френското нашествие, а всички рицари са били разквартирувани тук, в Малта, възможните скривалища, които са имали преди това, са се намирали на острова.

Полукс кимна.

— Разумно допускане. Рицарите са се опитвали да вместят всичко в рамките на острова. Тук е било тяхното царство.

— И така, Малта е обсадена — каза Малоун. — Рицарите се разбягват, дори Великият магистър е принуден да я напусне. За всеки случай, преди французите да превземат острова, приорът на катедралата събира документите на Ностра Тринита от местата, където са се намирали до момента, и ги скрива на ново място, за което само той знае. След което съставя указания за откриването им с кодирани знаци, които само Великият магистър би могъл да разгадае, и урежда да му бъдат предадени. Посланието така и не стига до адресата, а се озовава някъде, откъдето попада в ръцете на Мусолини. Може би е било в гроба на приора. Кой знае.

Той забеляза, че Полукс не оспорва логиката му. Посочи с пръст надолу.

— Сигурно е нещо в тези мозайки. Приорът изрично е използвал надписа от тази плоча, предшестван от думите „Там, където маслото среща камъка“. Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Това е точно там. Не е имало време за оригиналничене. Приорът е бил и пазител на сградата, така че се е възползвал от онова, което най-добре е познавал.

— Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони — намеси се Лора Прайс. — И това ли има отношение към този под?

Малоун кимна, като оглеждаше множеството най-различни изображения върху надгробните плочи.

— Да. Тук трябва да е.

— Някаква идея какво би могло да означава „три ръце полагат“? — попита кардинал Гало.

Малоун разсъждаваше точно върху това.

— Преди да навлезем по-дълбоко в темата, да видим какво става навън — обади се Лора. — Ние нямаме представа какво се върши там.

Тя беше права. Малоун се обърна към Люк.

— Защо не отидете двамата да хвърлите един поглед? Проверете за неканени посетители. Тук сме доста уязвими.

Люк кимна.

— Разчитай на нас.

Двамата с Лора изтичаха към изхода. Друго си беше някой като Люк да ти пази гърба. Малоун си спомни предупреждението на Гало от самолета, че от Тайното братство може да са научили за важността на катедралата и за присъствието на временно заместващия Великия магистър на острова. Решаването на загадката щеше да отнеме известно време, а ако отвън дебнеше някой, вероятно щеше да изчака да си свършат работата, преди да направи своя ход.

Или пък заплахата може би вече беше тук. В катедралата. И в момента ги наблюдаваше.

Рицарят се беше върнал в Малта.

От предишната му визита бе изминало време. Благодарение на Джеймс Грант бе изпреварил американците. Най-напред при обелиска, а сега вътре, в катедралата. Беше на правилното място в правилния момент и чуваше всяка дума на Котън Малоун. Който беше прав.

Отговорът беше скрит в пода.

Колко подходящо, като се има предвид, че всяка надгробна плоча разказваше историята на хора, пожертвали богатството, живота и репутацията си в служба на Бог и Църквата. Хора, сражавали се срещу обсадата на Аскалон, в битката за Арсуф, срещу нашествието на отоманците в Гозо, в щурма на Триполи, срещу Великата обсада на Малта. Бяха погребани рамо до рамо, свързани в една непрекъсната гладка повърхност — подходяща метафора за самите тях. Колко жалко, че останките на онзи храбър приор, дръзнал да се опълчи срещу самия Наполеон, не са сред тях. Той определено заслужаваше почетно място близо до олтара. Вместо това беше захвърлен като ненужен в онзи буренясал църковен двор, а гробът му беше осквернен от един отвратителен диктатор. Светотатство. Това беше думата.

Но това зло щеше да бъде поправено. Мусолини бе застрелян като животно, после трупът му бе провесен надолу с главата и замерван с домати, плют, препикаван, стрелян и ритан. Напълно заслужено. И накрая бе погребан в едно миланско гробище. Години по-късно, за да бъде умилостивена консервативната крайна десница, останките му бяха преместени в семейната гробница в Предапио и поставени в каменен саркофаг, украсен с фашистки символи и увенчан с мраморен бюст. Там никога не липсваха венци и букети цветя. Всяка година стотина хиляди души отиваха да му се поклонят. Датата на смъртта му — 28 април — се отбелязваше с неофашистки сборища и тържествено шествие през града до гробището.

Самият той се бе включил веднъж. За да се изплюе на гроба. Това извращение трябваше да приключи. Той лично щеше да се погрижи.

Никой не си спомняше за тримата рицари, които Мусолини бе изтезавал и убил, за да се добере до онова, което търсеше. Никой не бе чувал за приора на катедралата, спазил дадената клетва и убит от Наполеон. Мъже на честта, опитали се да защитят… онова, което съвсем скоро щеше да се разкрие.