Малтийска следа

3

Малоун стоеше на корниза, неподвижен като статуя. Мечката се беше дръпнала от прозореца, но той я чуваше как се движи вътре във вилата. Недалече от мястото, където беше застанал, имаше втори отворен прозорец към друга стая от къщата. За да стигне до него обаче, той трябваше да мине покрай прозореца с мечката, което не му се струваше особено умна идея.

Той пренесе тежестта на тялото си върху пръстите на краката, за да се опре по-стабилно с гръб към стената, като се опитваше да пази равновесие. Долу вляво се падаше покривът на пристройката към първия етаж, увенчан с капандура. Височината беше около два и половина метра, можеше и да успее. Това беше единственият му изход от ситуацията и той запристъпва полека наляво по корниза, като протегна ръка напред, за да се хване за ъгъла на сградата, преди да вземе завоя.

Малоун пое дълбоко дъх няколко пъти. Добре поне, че Касиопея не беше с него. Тя се боеше от височини толкова, колкото той от затворени пространства. Мисълта за нея отвлече за миг вниманието му от сегашната ситуация. Липсваше му. Най-после и двамата бяха успели да се отърсят от старите демони. Тя се намираше във Франция, заета да реставрира замъка си от XIII в. Бяха се разбрали да се видят другата седмица в Ница за няколко разтоварващи дни. Междувременно той се бе нагърбил с тази мисия, която отначало му бе представена като детска игра — едни лесни 50 хиляди за спечелване, — а се бе оказала нещо съвсем друго.

Той се спря на корниза точно над капандурата. Трябваше да внимава само да не падне върху ръба.

Скочи, като се целеше в един от скатовете, и усети под краката си коравите керемиди. Подметките му се плъзнаха надолу, закрепиха се за миг, после продължиха да се плъзгат. Той остърга с нокти топлия камък на фасадата, сграбчи с две ръце ръба на капандурата и се задържа неподвижно. После бавно се спусна към улука. Медното тенеке изскърца под тежестта му и се огъна, но го задържа. Той се провеси на ръце през ръба; с всяко изскърцване на металните скоби тялото му се сгърчваше от напрежение. Накрая се пусна и падна върху меката трева близо до някакви шубраци.

За жалост, налагаше се да се върне във вилата. Малоун можеше да изчака, докато мечката си тръгне, но това щеше да отнеме време. Пък и собственикът можеше да се върне и да завари трупа. След това щеше да дойде полиция и вилата да се превърне в местопрестъпление, проваляйки всичките му усилия да открие писмата.

С мечка или без, сега беше моментът. Но не биваше да върши глупости.

Той изтича зад ъгъла към входната врата на къщата. Предишния път бе забелязал в салона на първия етаж шкаф за оръжия. Влезе отново във вилата; от горния етаж се чуваше как мечката продължава да рови вътре. Намери шкафа, който се оказа заключен. Вътре бяха наредени като войници осем пушки. Той вдигна един стол и разби витрината, после грабна една. В чекмеджето отдолу намери патрони. Зареди пет, после вкара един в цевта; беше готов за повторното изкачване до третия етаж. Не искаше да убива животното, но щеше да го направи, ако се наложеше.

Той се заизкачва по стълбището и стигна до площадката на третия етаж.

Мечката беше все още в спалнята, откъдето бе избягал по корниза. По шума можеше да се заключи, че животното продължава да сее опустошения. Той се приближи до отворената врата. Вниманието на мечката беше насочено другаде, което му позволи да се промъкне покрай нея и да продължи нататък, към отворения прозорец в другия край на коридора. Така си отрязваше пътя за бягство, но това бе единственият начин да прогони звяра надолу по стълбите към входната врата, която бе оставил широко отворена.

Преброи наум до три, пристъпи към вратата на стаята и изстреля един патрон към отсрещната стена. Мечката подскочи и изрева от уплаха. Малоун побягна назад към отворения прозорец. Мечката изскочи от спалнята, хвърли бърз поглед към него, после се обърна и затича тромаво по коридора в обратната посока. Той стреля в тавана. Гипс и парчета дърво се посипаха върху него.

Мечката изчезна надолу по стълбите.

Той я последва до втория етаж и видя как животното избяга през входната врата и продължи да тича нататък.

Номерът проработи.

Но с цената на шум, който едва ли бе останал незабелязан в околността.

Рицарят чу два изстрела.

Собственикът на вилата му бе казал, че онова, което търси, се намира в малка стая на третия етаж, използвана за кабинет. Той бе видял Малоун да се придвижва по корниза, да скача на земята и после да се връща обратно в къщата. Двата изстрела бяха дадени от него, което означаваше, че противникът му вече е въоръжен.

Поне мечката я нямаше.

Избягала бе от вилата и бе изчезнала между дърветата.

Той беше доволен. Със сигурност това бе мястото. Всичко сочеше във вярната посока. В опита си за бягство на север Мусолини бе взел със себе си много документи, които със сигурност бе смятал за ценни и бе възнамерявал да използва за политическа изгода. Търсил бе убежище в неутрална държава, която с цената на големи усилия бе успяла да остане ненамесена във войната. Хитлер бе имал намерение да нахлуе в Швейцария, но на Мусолини беше заслугата, че го беше спрял. И впоследствие Дучето бе разчитал на благодарността на швейцарските власти, за да потърси политическо убежище. Историците бяха единодушни, че най-вероятно бе носил със себе си документи като доказателство за усилията си да спаси швейцарците от германско нападение. Но по всичко личеше, че бе взел и легендарната си кореспонденция с Чърчил, която сега привличаше интереса на британците.

На какво се надяваше той? В скривалището на собственика да има още нещо. Нещо специално. Нещото, което от много време насам търсеше. Появяването на пръстена му бе дало надежда. Може би наистина бе попаднал на вярното място.

Дали?

Имаше само един начин да научи.

Малоун остави пушката и повдигна ъгъла на персийския килим, който покриваше пода на кабинета. Огледа дъските — грапави и протрити от годините, — но на пръв поглед не видя нищо необичайно.

Всичките бяха стабилно заковани.

Той коленичи и започна тихо да ги почуква с кокалчетата на пръстите си, търсейки скривалището, което му бяха казали, че се намира в тази стая. Чу се звук на кухо. Продължи да почуква, докато определи приблизителните очертания на правоъгълна кухина. За да я отвори, предишния ден на път от летището си бе купил доста солидно джобно ножче.

Разгъна острието.

Минаха няколко минути, преди да освободи капака от слепени една за друга дъски. По липсата на прах и мръсотия във фугите можеше да се заключи, че съвсем наскоро е бил отварян. Отдолу се разкри неголяма кухина, в която се намираше кожена чанта — бяха му казали, че е от слонска кожа — със счупена закопчалка, привързана с тънко въже.

Той я издърпа навън. От едната страна имаше щампован орел с разперени крила, стиснал в ноктите си брадва със сноп от пръчки вместо дръжка.

Това беше древен символ от имперски Рим, обозначаващ властта над живота и смъртта. В края на XIX и първите десетилетия на XX в. различни политически организации в Италия го бяха възприемали за емблема, докато накрая се бе появил върху знамето на Националната фашистка партия, чието име произлизаше от фашото — снопа вързани пръчки.

Той разтвори чантата. Вътре имаше дебел топ хартия — документи, грижливо съхранени в мушамена папка. Малоун владееше италиански и няколко други езика — едно от предимствата на фотографската памет — и набързо прелисти пожълтелите, почти разпадащи се листа. Повечето бяха сводки за военните действия, партизанското движение и военни доклади. Имаше и няколко написани на машина писма от Хитлер — оригинали, с прикрепен към тях превод на италиански език, както и индигови копия от писма, изпратени до Германия. Към някои имаше постскриптуми и бележки в полетата, написани на ръка. Най-отдолу откри писмата между Мусолини и Чърчил с дати отпреди войната. Само че бяха повече от пет. Всъщност общо единайсет. По всичко личеше, че продавачът си бе запазил няколко за резерва.

Бинго!

Малоун върна документите в папката и затвори кожената чанта. Във вилата отново се бе възцарила тишина. Мечката беше далече. Скоро и той щеше да я последва. Излезе от кабинета и тръгна към стълбището, подминавайки няколкото отворени врати на третия етаж. Според указанията трябваше да отиде с колата до Милано и там да предаде всичко, което бе открил.

Внезапно той усети удар в тила и залитна напред, в лявото му ухо избухна взрив. Краката му се подгънаха. Бързо си даде сметка, че не е гръмнала бомба, а просто някой го е ударил по главата. Опита се да запази равновесие, но се строполи напред. Пред очите му причерня. Посрещна пода с дясното си рамо.

След което настана мрак.