Малтийска следа

13

Кастор слезе от колата.

С Чатърджи бяха пътували заедно от кулата „Мадлиена“ по крайбрежната магистрала до град Сейнт Поле Бей. Някога заспало рибарско селище, градът се намираше на едно от най-удобните за пристанище места в Малта и вече се беше разраснал като туристическа дестинация. Грозните бетонни сгради по крайбрежния булевард гъмжаха от скъпи ресторанти, кафенета и бутици, а непретенциозните хотели и невзрачните жилищни блокове с апартаменти за гости бяха претъпкани целогодишно.

Той зърна една от отбранителните кули, охраняващи брега с гордата си непристъпност. Още едно творение на Велик магистър, в случая Винякур, тя датираше от 1610 г. и беше една от пет еднакви кули, всичките гледащи към морето. Той поназнайваше това-онова за знаменития французин. Прекарал живота си като рицар, включително по времето на Великата обсада, той бил популярна фигура сред малтийците — нещо рядко за Велик магистър. Построеният от него виадукт снабдявал Валета с вода чак до началото на XX в.

Притихналият залив беше пълен със закотвени съдове — толкова нагъсто, че покриваха водата като килим. Малко по-нататък се виждаше островчето, където според легендата апостол Павел бе стъпил на сушата. Интересна история! През 60 г. след Христа двеста седемдесет и пет затворници били откарани в Рим, за да бъдат съдени. Сред тях бил и Павел. Корабът им бил повреден от ужасна буря и две седмици дрейфувал в морето, докато не се разпаднал недалече от тези брегове. Макар да не умеели да плуват, всички затворници благополучно се добрали до брега. Събитието бе описано в Библията, където се казваше:

Историята продължава нататък: на брега Павел бил ухапан от отровна змия, но оживял, което местните приели като знак, че не е обикновен човек. Не, определено не бил. По-скоро, блестящ бунтар. Като него самия.

Кастор стоеше пред величествената църква — една от общо 360-те, разпръснати из острова, като тази беше висока сграда в цвят охра с камбанария, увенчана с изящен шпил, и красив купол, ярко открояваща се на фона на безличните сгради по сенчестата улица. За трийсет години не се бе променило кой знае какво. Като млад свещеник в първата си енория той бе отслужил много литургии в тази църква. И още тогава бе забелязал, че на камбанарията има два часовника — единият истински, другият изкусно нарисувана оптическа измама, поставена там от суеверните малтийци, уж за да заблуждава дявола, когато дойде да прибира човешки души.

Двамата с Чатърджи влязоха през главния вход. Вътре си беше все същият нисък сводест таван; църквата беше спартански обзаведена и единствената й украса бяха сенките. До пейката на първия ред стоеше изправена самотна фигура.

— Влизай, приятелю. Имаме много да говорим.

Висок и едър, по-възрастен от Кастор, мъжът тръгна с твърда стъпка към тях по пътеката между пейките. Беше здравеняк, с гъста посивяла коса и редки бели бакенбарди. Лицето му беше кръгло, с меки черти, през кожата прозираха лилави и жълтеникави капиляри — вероятно в резултат от дълги години пушене.

Даниел Спаня.

Кастор го беше виждал само няколко пъти във Ватикана, с неизменното му черно расо, лилава шапчица на темето и сребърен нагръден архиепископски кръст. Днес обаче беше облечен с цивилни дрехи; нищо не издаваше църковния му сан.

Кастор всъщност не познаваше лично Спаня, само бе чувал легендите, които се носеха за него. Медиите наричаха всичко Ватикана, но Светият престол не беше държавата. Като град-държава със своя суверенна територия Ватиканът съществуваше от 1929 г. благодарение на Латеранските договори, като представляваше комплекс от параклиси, зали, галерии, градини, кабинети, апартаменти и музеи. Светият престол — седалището на папата — датираше от времето на Христос и беше самостоятелен, суверенен юридически субект, чието съществуване не се прекратяваше със смъртта на Светия отец. Светият престол функционираше като официален представител и говорител на Църквата, като в момента поддържаше дипломатически отношения със 180 държави. От друга страна, чуждите посланици биваха акредитирани не към Ватикана, а към Светия престол. Негов неоспорим глава беше папата, но се администрираше от Курията и от държавен секретар, който изпълняваше функциите на министър-председател и буфер между близо двете хиляди служители и папата. Запитан колко души работят във Ватикана, папа Йоан XXIII бе отговорил на шега: около половината.

Както във всички останали държави, националната сигурност беше първостепенна грижа. Най-секретната служба в системата на Светия престол съществуваше от XVI в., създадена от Пий V с конкретна цел: премахване на протестантката Елизабет I и заменянето й на английския трон с нейната братовчедка, католичката Мария Стюарт, кралица на Шотландия. Макар да се бе провалила в тази конкретна мисия, оттогава службата изпълняваше важната функция да пази папите във времена на разколи, революции, диктатури, преследвания, нападения, световни войни, дори атентати. Наричана първоначално Върховна свещена конгрегация на Римската и Вселенската инквизиция, впоследствие тя бе преименувана на много по-краткото Свещен съюз, а през XX в. — просто на Ведомството.

Мотото беше: „С кръста и с меча“.

Светият престол никога не бе признавал официално съществуването на Ведомството, но посветените знаеха, че то е най-старата и една от най-добрите разузнавателни служби в света. Образец на секретност и ефикасност. Вдъхваща уважение. И страх. Като последните трийсет и шест години за нея отговаряше архиепископ Даниел Спаня. Главният папски шпионин.

Белгиец по рождение, Спаня бе привлякъл вниманието на папа Йоан Павел II, когато като млад свещеник бе разбрал, че Ватиканът се подслушва. И наистина, в Апостолическия дворец бяха открити осем подслушвателни устройства, всичките съветски. Светът така и не разбра, но благодарният папа удостои Спаня с титлата монсеньор и го назначи във Ведомството. На този пост той го ползваше за личен пратеник, топла връзка между Рим и Варшава, като го изпращаше и на много тайни мисии в Източна Европа. Според някои източници Спаня бе човекът, работил тайно с американците за разпада на Съветския съюз, предавайки информация до и от Вашингтон. Но и тук нищо не бе нито потвърдено, нито отречено. А след рухването на Съветския съюз Спаня бе отново повишен, вече в архиепископ, като му бе поверено оперативното ръководство на Ведомството. Всъщност разузнавателната служба се оглавяваше от кардинал, но Спаня наблюдаваше изпълнението на текущите задачи. Той избягваше публичността. Не се замесваше в скандали. Не беше конфликтен. Около Йоан Павел II се задържаха само най-силните, а Спаня беше може би най-коравият от всички. Бяха му измислили и прякор.

Domino Suo. Човека на Бог.

— Какво искате от мен? — попита Кастор. — Дълги години работих във Ватикана, а нито веднъж не сме разговаряли.

— Не се обиждай — каза Спаня; старческите му очи бяха с цвят на олово. — Разговарям с червени лешояди само при крайна необходимост. Те не си падат по мен, нито пък аз по тях. Теб обаче съм те проучил в подробности. Роден си и си израсъл на тази гола скала. Истински малтиец. Останали са малцина като теб. Служил си света литургия в тази църква още по времето, когато си бил млад и зелен… и си знаел да си затваряш устата.

Кастор долови подигравката.

— Получил си образование в най-добрите учебни заведения. Което е атестат за превъзходен интелект. Комбинация от качества, рядко срещана сред червените лешояди. В много отношения всичко около теб е твърде добро, за да е истина. Светнаха ми червени лампички. Затова отделих време да се поровя по-надълбоко. — Спаня насочи показалец към гърдите му. — Това е начинът да опознаеш някого.

Така си беше.

— Разговарях с една от монахините, която те е отгледала. Тя е вече старица, живее в Португалия, но те помни. Изумително е как някои неща се запечатват в съзнанието. Ти определено си оставил спомени в нея. Разправи ми една история за празника на Мадоната с лилията. Всеки град тук има поне по един голям религиозен празник годишно. Чувам, че били важни събития. Чудесна традиция. По онова време, мисля, си бил на тринайсет. Монахинята те видяла да крадеш три пасти от уличен търговец. Човекът така и не забелязал, но тя те нарекла halliel ftit. Малък крадец.

Кастор не отговори.

— Жената ми разказа как си грабнал пастите и си побягнал, после си ги изгълтал като плъх. За мое изумление, всички монахини от сиропиталището знаели, че обичаш да крадеш. Някои искали да те накажат. Но игуменката им забранила. Монахинята ми обясни, че игуменката държала да види докъде ще стигнеш — продължи Спаня. — И ти си й показал. Дрехи, книги, пари, дрънкулки, като нито веднъж не си проявил грам разкаяние. Според старата монахиня игуменката искала да се самоунищожиш. Да бъдеш заловен, засрамен, подиграван. Искала да си наложиш сам наказанието. Но нищо подобно не се случило. Вместо това си напуснал сиропиталището и си отишъл да учиш за свещеник. Игуменката си казала, че може би Бог е решил да се намеси лично, затова те оставила да си тръгнеш и не казала дума повече. И ето те тук, решен да откраднеш и папския престол.

Интересът на този човек към личността му го плашеше. Затова Кастор реши по изключение да си замълчи.

— Игуменката е била права — продължи другият мъж. — Ти наистина се оказа най-злият си враг. Като пълнолетен успя да постигнеш онова, което не беше по силите ти като дете. Наказа сам себе си. За твоя чест, добра се до длъжност, която е по силата на малцина червени лешояди. Префект на Апостолическата сигнатура. Това е много висок пост. Даващ всякакви възможности. Само че устата ти те погуби. Тази твоя мръсна злобна уста ти докара уволнението. Не знам защо си беше наумил, че на хората им пука какво имаш да кажеш.

— Може пък на мен да ми е пукало.

— Никога не съм се съмнявал. Убеден съм, че на теб ти пукаше, и то много. Което, драги ми Кастор Гало, е другият ти проблем.

— Ваше преосвещенство. Така се обръщат към мен, архиепископе.

По-възрастният мъж махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

— Ти си глупак. Нищо повече, нищо по-малко. Обикновен, с нищо незабележим глупак.

Кастор не бе рискувал да дойде до тук чак от Рим, за да търпи обидите на свой подчинен. Но беше любопитен да знае какво, по дяволите, се случва. Бяха му казали да тръгне незабавно за Малта и да се срещне с някого в кулата „Мадлиена“. И тъй като човекът, предал посланието, по принцип се ползваше с доверието му и разбираше залога, той не се бе усъмнил в това искане. Но последният човек, когото бе очаквал да види, беше Спаня.

— Казвай каквото имаш да казваш — подкани го той.

— Искам да открия Ностра Тринита. Ти вече от доста време се опитваш. Нека я търсим заедно. Знам неща, които ти не знаеш.

Кастор не се съмняваше, че е така, но искането на Спаня го изненада. Все пак този мъж бе пазил дълго тайните на Ватикана. Твърде дълго, ако можеше да се вярва на слуховете, които се носеха из Курията.

— Защо ти е нужно?

— Това е най-ревниво пазената тайна на Църквата, а от векове ни убягва. Всяка организация си има своите тайни. Нашата е отпреди седемнайсет века. Преди да умра или да бъда уволнен като теб, искам да открия тази тайна.

— На мен тя ми трябва, за да стана папа.

— Знам. Искаш да станеш папа. Аз също искам да станеш папа.

— Защо?

— Важно ли е? Просто бъди благодарен, че го искам.

Това не стигаше като отговор.

— Защо да ми помагаш?

— Защото всъщност имаш шанс.

— Как така? Ти току-що ме нарече крадец и глупак.

— И двете са често срещани характеристики сред червените лешояди, така че не бива да се смятат за пречка. Освен това знам, че твоите ортодоксални възгледи се споделят от мнозина. Не се съмнявам, че като префект на Апостолическата сигнатура си натрупал достатъчно компрометираща информация за колегите си.

Това беше вярно и Кастор кимна.

— Така си и мислех. Аз разполагам с, кажи-речи, същата информация.

Това не го изненада.

— Йоан Павел Втори искаше светът да го възприема като реформатор, но не беше такъв. В него никога не е имало нищо прогресивно — каза Спаня. — Съветите се опитаха да го убият, но той оцеля и продължи да държи линията, не се отклони от курса и постави Москва на колене. Аз го харесвах. Обичаше да казва публично едно, после да върши точно обратното. Беше страхотен в това отношение, много съм научил от него. Тогава Църквата беше по-силна. Всички се бояха от нас. Освен това бяхме много по-ефективни на световната арена. Ние съборихме Желязната завеса и унищожихме Съветския съюз. Бяхме сила. Но вече не. Сега сме нищо. И макар наистина да те смятам за глупак, Кастор, ти ще си моят глупак.

Това не звучеше никак добре.

— Съмнявам се.

— Не бързай толкова. Аз имам нещо, което ти нямаш.

Той наостри уши.

— Разполагам с начини да привлека колебаещите се кардинали на твоя страна. Достатъчно, за да събереш заветните две трети от гласовете.

— Ностра Тринита може да свърши работа.

— Може би. Но не се знае. Пък и всичко зависи от това дали ще я откриеш. Аз мога да ти дам нещо по-конкретно. Нещо, което можеш да ползваш в допълнение към или вместо онова, което търсиш.

Чутото му допадаше. И все пак…

— А какво искаш ти?

— Онзи спукан капиляр в мозъка на папата е шанс и за двама ни — каза Спаня.

Това не беше отговор. Той трябваше да проведе един телефонен разговор. Очевидно го бяха държали на тъмно по много линии. Защо? Не можеше да каже със сигурност. Но да има Спаня за свой съюзник? Това наистина би променило много неща. В някои отношения двамата си приличаха. И двамата бяха нежелани. Всички избягваха контакти с Ведомството, с изключение на папата и държавния секретар, които нямаха избор.

— Какво е да си сам? — попита той Спаня.

— Ти ми кажи.

— Аз не съм. Имам приятели. Поддръжници. Както сам каза, много хора са съгласни с мен. Докато ти нямаш никого.

— Има мен — обади се Чатърджи.

— А ти какъв си?

— Подпомагам архиепископа от време на време по въпроси, по които имам известен опит.

Кастор си припомни разговора им горе на кулата.

— Например като ровиш и крадеш от архиви, библиотеки и хранилища за вестници. Както и всичко останало, което е нужно, за да се свърши работа.

— Точно така.

— Значи имаме късмет, че си с нас. А какво става с онзи парашутист? Американците са знаели какво вършим.

— Не, Кастор — каза Спаня. — Знаели са какво вършиш ти. Заради това съм и аз тук. Самото Ведомство е донякъде в криза. Много от хората ми смятат, че е време да се оттегля. Имам подчинени, които ламтят за поста ми. Червеният лешояд, който е шеф, ме презира. Но покойният папа ме харесваше, така че нищо не могат да ми сторят. Което може и да се промени след предстоящия конклав според това кой ще стане папа. Аз не желая да се оттеглям. Не желая да бъда принуден да го направя.

Кастор гледаше едрия, приличащ на мечка мъж, изглеждащ донякъде неловко в цивилни дрехи, но уверен в силата си.

— Проблемът ти — каза Спаня — е, че винаги си държал нещата да се случват твърде бързо. Още от детство търпението е било непознато понятие. Затова се задоволяваш със съмнителната титла „патрон на Суверенния военен орден на Малта“, вместо да си префект на Апостолическата сигнатура. През последните шейсет години седем кардинали са заемали поста патрон. Седем неудачници. Ти си осмият. След като бе уволнен, аз се изненадах, когато поиска тази толкова невзрачна длъжност, а папата на драго сърце удовлетвори молбата ти. Но явно си искал да се озовеш точно тук. Тогава за пръв път се заинтригувах какво всъщност си намислил. Но както винаги ти беше нетърпелив. Предизвика хаос сред хоспиталиерите. В момента те са в състояние на гражданска война, борят се един с друг, защото не знаят какво се случва. Всичко това заради теб.

— Което ми дава голяма свобода на движение. Аз започнах този хаос. Аз го контролирам. Следователно знам и как да го избегна.

Спаня се изсмя дрезгаво.

— Виж се само. Един лъжец и крадец се представя в цялото си величие. Тъкмо затова от теб ще излезе страхотен папа. Поне за мен. Аз мога да работя с теб, Кастор, както работих и с онзи поляк. Ние се разбираме. Преди малко те отървах от онзи американски парашутист като демонстрация на добра воля.

— Ами ако нямам нужда от помощта ти?

— Тогава ще се пробвам с друг кандидат. Някой, способен да оцени моята подкрепа.

— Е, слушам те.

Спаня направи крачка назад до първата пейка, пресегна се и вдигна от седалката тънка папка. После отново пристъпи към него и му я подаде. Най-горният лист, който се виждаше през прозрачната корица, беше празен.

— Документът няма заглавие. Може би ти би могъл да му измислиш някое, след като го прочетеш.

Той пое папката и понечи да я отгърне.

— Чакай! — нареди Спаня.

Кастор вдигна глава; не беше свикнал да му се заповядва.

— Давам ти това като втора демонстрация на добра воля — каза шпионинът. — С прочитането му обаче ти приемаш да работиш за мен при условия, които аз ще определя. Ако не си склонен да го направиш, върни ми папката и няма да ме видиш повече.

Време бе да се вземе решение. Кастор Гало имаше малко съюзници на този свят. Като дете бе чувствал брат си по-близък от всеки друг. И с право. Двамата се бяха родили от една утроба, едновременно. Бяха еднояйчни близнаци, Полукс беше по-стар от него с минути. Като малки никой не можеше да ги различи. Приликата помежду им бе продължила и в зряла възраст, макар че вече и двамата се опитваха да изглеждат различно. Кестенявата коса на Кастор беше късо подстригана, докато на Полукс висеше под ушите. Той беше гладко избръснат, докато брат му отглеждаше някаква рядка монашеска брада. Макар че като ръст, физика и черти на лицето двамата бяха огледални образи, Кастор носеше очила за късогледство и ален пояс на кардинал, докато Полукс бе запазил силното си зрение и никога не се бе изкушавал от кариерата на свещенослужител. Техният баща ги бе кръстил на двете най-ярки звезди от съзвездието Близнаци. Като рибар звездите му бяха служили за ориентир. Но баща му го нямаше вече и сега решението си беше лично негово.

Как гласеше онази стара поговорка? На харизан кон зъбите не се броят.

— Ще я задържа.

Спаня се усмихна.

— Ще се чуем преди свечеряване.

— Откъде ще знаеш къде съм?

— Моля те, Кастор. С такива смешни въпроси само издаваш невежеството си.