Малтийска следа

32

Кастор Гало седеше, свит на две, в дайсата, докато Чатърджи я изкарваше от залива в открито море. Не беше убеден, че това е най-разумният им ход в буря като тази, но реши да не спори. Все пак идеята бе да избягат колкото се може по-далече от мъжете с автоматите. Да стигнат до място, където можеха безопасно да излязат на брега.

Безкрайната шир на Средиземно море тънеше в мрак с надвиснали отгоре гигантски буреносни облаци. Някъде в тях проблясваха светкавици и ги осветяваха отвътре в мъртвешкобяло. Откъм далечния хоризонт се задаваше нов буреносен фронт.

Той познаваше топографията на бреговата ивица. Южното крайбрежие на Малта беше осеяно с високи отвесни скали, някои издигащи се на повече от 250 метра над водата. Бяха напуснали залива и се движеха към нос Делимара. През дъжда се виждаше фарът. Макар и невидим в нощта, някъде там се извисяваше и Форт Делимара, построен от британците през XIX в. В голямата си част крепостта се намираше под земята, а бойниците и амбразурите й бяха вписани в скалите на носа. Още в детството му фортът беше в руини, а доколкото му бе известно, така си оставаше и до днес. Така че не можеше да послужи за убежище.

Дъждът продължаваше да плющи.

Чатърджи зави надясно, за да мине през залива Марсаскала. Носът на лодката подскачаше по вълните. Превъзбуден и преуморен, Гало се бореше със страховете си. Обърна се към Чатърджи и в далечината зад него забеляза бързо приближаващите се очертания на моторница с мигащи червени и зелени светлини.

— Май се задават неприятности — извика той; вятърът го зашлеви със собствените му думи през лицето.

Чатърджи се обърна и също видя преследвача.

— Тези хора са дошли подготвени.

— Защо искат смъртта ми?

— Надценяваш се.

— Смяташ, че гонят теб?

— Бих казал, че да.

Заобиколиха южния край на залива. Наблизо се намираха скалите Дингли с прочутите „коловози“ — причудливи двойки бразди в скалната повърхност, сякаш образувани от колела на праисторически каруци. Той си ги спомняше от детските години. Загадка, която дори монахините не можеха да обяснят.

Както сега. Това беше лудост. Той се намираше в открито море насред бушуваща буря в дайса с пърпорещо моторче от няколко конски сили, а зад него се носеше мощна моторница с бог знае какви хора на борда.

Той се огледа, за да се ориентира. И тогава си спомни за пещерите.

Южният бряг на острова беше изпълнен с пещери с имена, напомнящи за отколешни истории. Котешката. Огледалото. Кръглата. Слонът. Меденият месец. От всички тях може би най-известна беше пещерата Ар Хасан. Според преданието сарацинът Хасан се укривал в нея с една млада девойка, която бил отвлякъл. Гало си спомняше пътеката, която отвеждаше до каменни стъпала, изсечени във варовиковата скала. Вътре имаше плетеница от тунели, не особено уютни, но Хасан се заселил в един от тях. Пещерата беше твърде високо над водата, за да я стигнат от лодката. Но под нея имаше няколко други, където биха могли да се скрият. Например Синята пещера. Той напрегна мозъка си, за да си припомни посоката. Витлото на двигателя пореше водата. Преследвачите им се приближаваха, но дистанцията все още оставаше значителна. Гало посочи с ръка надясно.

— Завий към брега.

— Към пещерите ли имаш предвид?

— То е единственото ни убежище. Ако побързаме, ще можем да се скрием незабелязано в него. Но трябва да се приближим, за да го видим.

Той погледна часовника си със светещи стрелки.

00:20.

Новият ден бе започнал. До конклава оставаха вече по-малко от дванайсет часа.

Това надминаваше всичко, което Гало бе преживял в досегашния си живот. Вярно, беше водил битки със Светия престол заради дръзкото си несъгласие с официалната линия, но да стрелят по него му се случваше за пръв път. Скован бе от истински, неподправен страх — нещо необичайно за него. Никога досега не бе изпитвал боязън нито от папата, нито от Курията. А съжаление? Това, да. Никой не обича да губи.

Но сега беше различно.

Той се взираше в нощта, търсейки пролука между надвисналите скални зъбери. Светкавици продължаваха да проблясват на равномерни интервали, предлагайки кратки мигове на видимост.

— Ето там! — извика той, като сочеше с пръст. — Пещерата! Видях я!

— Аз също — отвърна Чатърджи.

Заобиколиха следващия вдаден в морето нос, лодката навлезе в малко заливче и пое курс към мястото, което бяха видели при последната светкавица. Мощните пориви на вятъра разрошваха до бяло гребените на вълните. Над главите им отново проблесна могъща искра и той видя, че се движат към естествена арка във варовиковата скала, изгладена от хилядолетния сблъсък с морето. Завеси дъждовна вода се стичаха от скалната стена, закривайки входа на пещерата.

Моторницата се беше скрила от погледа им и те успяха да се доберат незабелязано до отвора в скалата. Чатърджи премина под арката през малкия водопад, който се изливаше отгоре. Дрехите на Гало бяха подгизнали, по дъното на дайсата се плискаше вода. Но вече бяха на сухо, под каменния свод, защитени от бушуващата навън буря. През деня отразена от водата слънчева светлина щеше да проникне в тези кухини и да ги освети в множество най-невероятни нюанси на синьо и зелено; сега обаче тук бе царството на мрака.

— Има нещо като перваз — каза той, като различи очертанията в тъмното.

Чатърджи приближи лодката до него.

— Слизай — каза той.

Той изгледа с почуда индиеца.

— Слизай — повтори Чатърджи. — И се скрий. Аз ще ги отклоня.

— Нека останем заедно.

— Ти ще ставаш папа. Аз съм обслужващ персонал. А сега се разкарай от лодката и ме остави да си върша работата.

Гало скочи върху варовиковия перваз, който едва-едва се подаваше над повърхността на водата. Извънбордният двигател избръмча и дайсата се отдалечи с голяма скорост към изхода на пещерата. Някъде далече, през вятъра и дъжда, се чуваше грохотът на двигателите на моторницата, която неумолимо се приближаваше. Чатърджи бе излязъл обратно навън, сред несекващата буря.

След това към монотонния шум на дъжда се добави нов звук.

Та-та-та-та. Изстрели.

Страхът отново го сграбчи за гърлото. Гало никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Трябваше да се скрие някъде. Той забеляза някакво още по-тъмно петно. Пещера? Внимателно запълзя нататък по грапавата скала, хлъзгава от морската вода. Оказа се донякъде прав. Не точно пещера, по-скоро нещо като тунел. Знаеше, че повечето такива тунели не водеха никъде. Тръгна по него. Този го отведе към малка килия, изсечена в скалата.

Отвън се чуха още изстрели.

Той си спомни пещерите, които бе изследвал като дете, повечето украсени със сталактити и разноцветни петна от метални примеси. Тук-там се намираха и примитивни праисторически рисунки. Дали и в тази тук имаше нещо такова? Нямаше как да знае. Той седна на мокрия варовик и задиша дълбоко. Не биваше да се поддава на паниката. С усилие на волята се опита да дисциплинира съзнанието си.

Какви изпитания за един от ръководителите на Църквата…

Той се облегна на стената; главата му пулсираше. За пореден път се почувства като апостол Павел, който според преданието също се бил укривал в малтийска пещера. Павел не беше от първоначалните дванайсет, но все пак си беше апостол. Павел, слугата Христов, получил внезапно и стряскащо откровение, което го направило различен от останалите. Бил си създал репутация на човек, непризнаващ закона. Съдбата му била решена от писмата до римляните, галатейците и коринтяните. Гало си спомни какво пишеше в Деянията за змията, увиснала на ръката му. Местните казали: Тоя човек е наистина убиец; затова, макар да се е избавил от морето, Божието правосъдие го не оставя да живее. Но Павел, след като се отърсил от змията, останал жив. А те го очакваха да му се яви оток или веднага да падне мъртъв. Но като чакаха дълго време и видяха, че не му ставаше никакво зло, измениха мнение и думаха, че той е бог.

Гало също бе възнамерявал да се отърси от змията, да остане невредим и да бъде смятан за бог. Но, подобно на Павел, и него може би го очакваше ужасна участ. Никой не знаеше кога бе умрял Павел и как точно. Но всички предания описваха някакъв вид насилствена смърт. Чрез обезглавяване. Или разпъване на кръст. Намушкване с нож. Удушаване.

Няколко минути не се бяха чували изстрели. Добър знак ли беше? Дали Чатърджи ги бе пратил в грешна посока?

Откъм изхода на тунела, някъде от вътрешността, се чу плътен равномерен звук. Бучене на двигател. След това на входа на килията се появи човешка фигура.

— Ваше преосвещенство…

Гласът на Чатърджи. Слава богу.

— Отидоха ли си? — попита с надежда той.

Чатърджи пристъпи навътре. Зад него се появи друг силует. В дясната му ръка се виждаха очертанията на пистолет.

— Не — отвърна Чатърджи. — Заловиха ме.

Гало не знаеше какво да каже. Новодошлият не мърдаше.

Той искаше да се изправи, но силите го бяха напуснали. Два изстрела отекнаха от каменните стени и го оглушиха. Чатърджи се олюля и падна по лице. Гало гледаше с изумление черния силует на мъжа. Нима всичко щеше да свърши тук? Да умре сам? В тази кухина в скалата? Без полза и смисъл? И всичко, което бе изтърпял, да е било напразно?

Най-после той се примири със съдбата си, затвори очи и започна да се моли с надеждата, ако Бог съществува, да бъде милостив. Известно време нищо не се случи. Той отвори очи.

В далечината заглъхваха стъпки.