Малтийска следа

59

Полукс седеше на сгъваемия метален стол. От пътната чанта неговият помощник бе извадил ножица и го подстригваше. За да го улесни, той държеше нагоре телефона със снимката на Кастор, която бе направил преди броени минути, като целта бе новата му прическа да наподобява тази на брат му. Не помнеше косата му да е била толкова къса от юношеските му години.

Помощникът приключи работа и Полукс се огледа в телефона, като използваше предната камера. Кимна одобрително. Помощникът напълни купа с вода, а Полукс си сложи пяна за бръснене. После извади бръснач и внимателно се залови да отстранява монашеската си брада, като отново ползваше телефона вместо огледало. Трябваше да е гладко избръснат, без порязано, дори без драскотина. Бръснеше се с ловки къси движения, без да натиска, като непрекъснато овлажняваше острието във водата. Когато приключи, Полукс извади хавлиена кърпа от чантата и избърса остатъците от пяна по лицето си.

Помощникът кимна одобрително. Полукс бе съгласен. От юношеските си години не бе приличал толкова на Кастор. Двамата бяха абсолютно еднакви и останаха такива, докато не напуснаха сиропиталището. От тогава бяха изминали близо четиресет години. Сега отново бяха еднакви.

Полукс стана от стола и облече дрехите на брат си. Прибра флашката, портфейла и телефона си, но не и паспорта. Той би трябвало да е в чантата му в Мдина. Накрая си сложи и чифт очила, точно като тези на брат му, но без диоптри.

Кардинал Кастор Гало възкръсна от мъртвите — свободен, изпълнен със сили, готов да стори всичко, което Бог и природата му бяха отредили. Освен това беше отпочинал, здрав и — най-накрая — безгрижен. Опасностите дебнеха, без съмнение. Но той се бе отдал изцяло на момента и всяка секунда бе скъпоценна, живителна, предопределена от съдбата. Дошъл бе и неговият момент.

Той даде знак на помощника си и мъжът изсипа купата с вода на пода, натъпка всичко обратно в пътната чанта заедно с дрехите му и сгъна стола.

— Можем да тръгваме — каза Полукс.

Малоун чу ясно думите му.

Можем да тръгваме.

Това бе гласът на Полукс Гало. Извън съмнение. Не бе успял да се приближи достатъчно, за да види какво се случва зад вратата, а разговор почти нямаше. Той се върна в залата с дупката в пода, като възнамеряваше да излезе през другата врата и по стълбата да се изкачи до нивото на земята. Но когато се приближи до вратата, зърна в тунела друга мъжка фигура, която се приближаваше към него.

Малоун беше попаднал в капан. От двете страни се задаваше опасност. Можеше просто да им се разкрие, но нещо му подсказваше, че това не би било разумно. Поне засега. Имаше само един избор. Той пристъпи към ямата, сграбчи въжето и прекрачи през ръба. Хващайки се с ръце, Малоун се спусна безшумно надолу.

Полукс влезе в залата с ямата, следван от своя подчинен. След малко при тях дойде и вторият помощник.

— Отвън всичко е спокойно — докладва той. — Между другото, качих реликвария и една от лопатите в колата.

— А какво ще стане с нашите братя, които са загинали на яхтата?

— Проверих. Властите са прибрали труповете. Сигурно скоро ще бъдат идентифицирани.

Той бе предвидил тази възможност. Но всички улики щяха да водят към малтийските рицари. Което не представляваше проблем за него, понеже след тази нощ Полукс Гало вече не съществуваше.

— Ще се оправяме в движение — каза той. — В момента нищо не може да се направи по въпроса.

— Самолетът, за който спомена кардинал Гало, го очаква на летището — докладва единият от хората му.

Отлично. Сега Полукс отиваше директно там, за да отлети за Рим.

Кастор му бе казал, че неговият сътрудник вече е натоварил на самолета всичко необходимо за нощувките в „Санта Марта“. Стаята му била готова. Първото му изпитание щеше да бъде да убеди сътрудника в своята автентичност, но той отдавна се упражняваше да имитира Кастор.

— Донесе ли лаптопа? — попита той.

Другият рицар кимна и го извади от пътната чанта. Щеше да му трябва за пътуването до Рим. Искаше да се запознае от първа ръка със съдържанието на флашката.

— А онова другото?

Мъжът отново бръкна в чантата и извади един глок. Полукс пое оръжието от ръката му. Дошъл бе решителният момент. Първоначално бе планирал да запази фалшивите членове на Тайното братство като лична охрана. Тези мъже биха могли да му бъдат от полза, работейки извън рамките на Ведомството и отстранявайки непосредствено възникващи проблеми. Пък и подобна практика не беше без прецедент.

През XVI в., след като се бе добрал с хитрост и маневриране до папския престол, Юлиан II си бе създал лична гвардия от 150 швейцарски наемници, за да брани властта си от съперници сред кардиналите. Оттогава швейцарците служеха като лична охрана на всички папи и бяха известни като Швейцарската гвардия.

Но сега петима от осемте му сътрудници бяха мъртви. Набирането на нови можеше да се окаже проблем, пък и не му трябваха.

— Да коленичим — каза той. — И да кажем една благодарствена молитва.

Полукс остави лаптопа и пистолета на земята и падна на колене, както направиха и двамата рицари.

— Преди векове епископите — основатели на нашата вяра, са провъзгласили онова, в което трябва да вярваме. Великият събор от Никея разрешил всички спорове относно това кое е свято и божествено, а от благодарност император Константин ни удостоил със скъпоценен дар. Тази нощ с Божията помощ ние си го върнахме. Най-после той отново е на сигурно място, в нашите ръце. Нека благодарим с думите на Никейския символ на вярата.

— Амин.

Хората му повтаряха всяка негова дума. Полукс кимна и се изправи; надигащата се в него жажда за власт свали маската на благоприличие, която се чувстваше задължен да носи винаги на лицето си. Той се наведе и вдигна глока от земята. После изстреля два куршума в челата на двамата мъже, поваляйки ги мъртви на земята.

Следите трябваше да бъдат заличени. Оставаше уредникът на катедралата, но новият Кастор Гало щеше да се оправи и с него, пък и там нямаше нищо подозрително. В един момент човекът щеше да получи написано на ръка писмо, носещо неговия подпис като Полукс Гало, с което щеше да го уведоми, че напуска Ордена и се оттегля от света. Едва ли хората му и самият той щяха да липсват на някого. Тъжно, но истина.

Той сложи пистолета на земята и повлече двата трупа към ямата. Коленичи и пребърка джобовете им, като прибра ключовете от входа на църквата и от паркираната отвън кола. После ги бутна с крак през ръба.

Двамата трябваше да бъдат погребани, за да не останат никакви следи от нечиста игра. Самото място би могло да създава проблеми, но доколкото му бе известно, едва шепа рицари знаеха за съществуването на тайния панел в стената, а вътрешният параклис практически никога не се посещаваше. Кастор беше погребан дълбоко под земята, заличен веднъж завинаги. Тези два трупа заслужаваха подобна съдба.

Затова Полукс бе оставил една от лопатите във вътрешното помещение. Той пристъпи към нея, вдигна я от земята и я метна в ямата. Време беше да се върне в Рим. Слава богу, беше останал още един рицар, който да разчисти тази бъркотия.

Малоун чуваше гласа на Гало, докато предлагаше благодарствена молитва, както и когато произнесе Символа на вярата. Чу и двата остри пукота, които можеха да бъдат само изстрели, после влаченето на нещо тежко по сухия грапав под. Той вече бе установил, че ямата е с форма на пресечен конус, като се разширяваше надолу до диаметър, много по-голям от този при горния ръб. Забелязал бе също, че подът не е отъпкан както горе, а по-скоро има консистенция на рохка, прясно разкопана пръст.

Той погледна нагоре. Иззад ръба се подаваше човешка ръка. Притисна се до стената на ямата. Отгоре падна труп на мъж и се удари глухо в земята. После още един.

Малоун си спомни, че дъното не се вижда отгоре. Беше твърде тъмно. Затова вдигна глава и видя не Полукс Гало, а брат му Кастор, който надничаше в ямата с пистолет в ръка. Да му се разкрие сега би било самоубийство. Трябваше просто да го изчака да се махне, за да се изкачи навън.

Гало вече не се виждаше. Нещо друго падна в ямата и се заби в меката пръст. Лопата.

После някой издърпа въжето нагоре. И угаси светлината.

Малоун остана в пълен мрак.