Малоун забеляза увереността на всички, че именно това е мястото.
— Какъв е този параклис? — попита той.
— Един от най-старите на острова — отвърна Полукс. — Построен е през шестнайсети век, малко след пристигането на рицарите.
Той се заслуша в разказа на Гало. Легендата гласяла, че през XII в. местна девойка работела на полето, когато видяла няколко турци да се приближават към нея. Тя побягнала, а натрапниците я гонели по петите. Останала без дъх, девойката намерила убежище в една пещера, чийто вход бил закрит от паяжини. След като се озовала вътре, тя паднала на колене и замолила Богородица да й помогне. Корсарите продължили да я търсят, дори намерили пещерата и погледнали вътре, но като видели завесата от паяжини, се отказали да влязат.
— След като минала през паяжините, те отново се затворили зад нея. Станало чудо — каза Полукс. — Затова построили параклис пред пещерата в чест на девойката, който била провъзгласена за света Луиза Магяр.
— Всяка църква тук има подобна история — добави уредникът. — Островът е буквално осеян с църкви. При последното преброяване бяха триста петдесет и девет, което е малко повече от една на квадратен километър. Имаме шейсет и три енории. Този тук е просто крайпътен параклис, затворен за богомолци.
— И е собственост на Ордена — уточни Полукс.
Интересно.
— Първоначално съществувалата на това място каменна църква била възстановена от рицарите през шестнайсети век — продължи той. — Остава си все така затворена, но ние я поддържаме. Мога да се обадя на нашия представител и да уредя да я отворят за нас.
— Направи го — каза кардиналът.
Очевидно на Полукс не му беше приятно да получава нареждания от брат си, но не каза нищо и излезе от кабинета, за да проведе разговора.
Някаква мисъл тормозеше Малоун.
— Какво има около тази църква, което не споделяте? — попита той уредника и кардинала.
— Когато Наполеон опустошил острова — отвърна уредникът, — параклисът бил пощаден. Бил прост, без пищна украса. Вътре не е имало нищо за крадене. Затова е останал непокътнат. Точно както е изглеждал тогава.
— Освен това е частен параклис на Тайното братство — добави Гало.
Ето, това вече беше нещо. Гало обясни, че те винаги са се държали на разстояние от останалите рицари. Цялата идея на тяхната организация от посветени била да стоят настрана от останалата членска маса. Така, след като Орденът получил Малта в дар, те построили църква, която да се ползва само от тях, като и църквата, и земята около нея били обявени за забранена зона за всеки, който не носел пръстена с палиндрома от букви. Знакът на Константин.
— Църквата се е ползвала редовно до Наполеоновото нашествие — каза уредникът. — Има данни, че френски войници са посещавали мястото, но както казах, там нямало нищо ценно за плячкосване.
Очевидно французите са допуснали грешка. Малоун реши да смени тактиката и се обърна към Гало:
— Е, сега можете да се приберете в Рим.
— Веднага след като приключим тук.
— Простете ми, Ваше преосвещенство, но какъв интерес може да има един кардинал към всичко това? Доколкото разбирам, каквото и да има скрито, то принадлежи на малтийските рицари.
— Това е спорен въпрос. А пък аз съм представителят на папата към техния орден. Мой дълг е да доведа нещата докрай.
— Ние можем да ви докладваме какво сме намерили. Защо е необходимо да участвате лично?
Той забеляза как кардиналът настръхна от прямотата му. Но имаше причина да настоява.
— Не съм длъжен да ви давам обяснения — сопна се Гало.
— Не сте, така е. Но по собствените ви думи на острова има хора, които се опитват да ви убият. Конклавът започва след броени часове. А вие държите да останете докрай. Някои биха нарекли това поведение безразсъдно. — Той помълча, после добави: — Или преднамерено.
В очите на Гало проблеснаха ледени кристали.
— Аз съм кардинал на Римокатолическата църква, господин Малоун, и съм свикнал да ми се оказва уважение. Дори от хора, непринадлежащи към Църквата.
— Дори когато лъжете?
Преди кардиналът да бе успял да отговори, Полукс се върна в кабинета и прекъсна разговора им.
— В църквата ще ни чака наш човек с ключ от вратата. Сградата е електрифицирана. Той ще донесе и инструменти, тъй като нямаме представа какво търсим и как да стигнем до него.
Полукс замълча, после каза:
— Господин Малоун, оттук нататък можем да се справим и сами.
— Съгласен съм — каза кардиналът. — Вървете си.
Вече бяха екип. Интересно.
— Имам нареждания да докарам нещата докрай — заяви Малоун. — А това не е краят.
— Вие ни помогнахте неимоверно — отвърна Полукс. — Виртуозно разгадахте посланието на приора. Но съм длъжен да се съглася с брат ми, което е рядкост за мен. Това е църковен проблем, можем да го решим помежду си.
— Ръководителят на Ведомството е мъртъв. Това вече далеч не е само религиозен проблем.
— Разбирам и ще се заемем с Тайното братство — каза Полукс. — Всички виновници за проявеното насилие ще бъдат подобаващо наказани. Но Ностра Тринита е деликатен вътрешен въпрос, който бихме желали да си остане между нас.
— Какво ще кажете да се разберем така — заяви Малоун. — Нека идем до там, да хвърлим един поглед и да видим какво има. След това изчезвам. За мен историята свършва там.
— Нямаме нужда от вас — каза кардиналът с нетърпящ възражение тон.
Но Полукс кимна одобрително.
— Звучи разумно — отбеляза той.