Малтийска следа

5

Кардинал Кастор Гало беше застанал на върха на кулата „Мадлиена“ и се припичаше на слънце. Хладните североизточни ветрове, характерни за януари и февруари, бяха отстъпили място на сироко — горещия сух въздух, нахлуващ от Африка, който премахваше остатъците от пролетната влага на острова. Времето днес бе точно такова, каквото майка му някога наричаше „здравословно“, той си спомняше как като дете бе чакал с нетърпение идването на сироко.

Обожаваше плътния мирис на топла земя, примесен със загатнатия аромат на сол откъм морето. Дразнеше го фактът, че е далече от Рим; интригата преди всеки конклав бе необходимото зло, което трябваше да се изтърпи. Какво бе казал някога един от професорите му? Съмнението разяжда съзнанието. Колко вярно! Но какъв по-добър начин да облекчиш пристъпа на страх и параноя от това да си готов и нащрек. Този път вътрешните боричкания за власт се очертаваха да бъдат по-ожесточени от обикновено.

Каноничните закони изрично забраняваха воденето на изборни кампании за папския пост, но никой не им обръщаше особено внимание. Като кардинал, Кастор бе взел участие в два конклава, но нито веднъж като сериозен претендент за поста. Първия път отпадна заради относителната си младост и липса на опит, а втория — заради голямата си уста. И в двата случая единственият глас в негова подкрепа беше неговият собствен, подаден на първия кръг, когато по традиция се отсяваха онези с нулев шанс някога да станат папа.

Преди четиристотин години на същата тази кула бе стоял рицар, загърнат с червена пелерина с избродиран бял кръст, и бе оглеждал за приближаващи свои и чужди. Не той бе избрал мястото за срещата, решението бе на друг. Но Гало оценяваше символиката.

Свои и чужди. Приятели и врагове. В живота си бе имал предостатъчно и от двата вида. Този конклав щеше да му бъде последен. Над осемдесетгодишна възраст кардиналите нямаха право на глас. И макар да го деляха две дузини години от това ограничение, следващият папа в зависимост от избора можеше да се задържи доста дълго. Така че, ако имаше нещо да се случва в негова полза, следващите няколко дни бяха единственият му шанс.

По стълбището се изкачи някакъв мъж и застана до обляния в слънце парапет. Смугъл, с подобен на клюн нос и непроницаемо изражение. Кожата на лицето, шията и ръцете му беше изгоряла от слънцето и грапава като пясъка в пустинята. Определено беше индиец, но тепърва щеше да си проличи дали е индус, мюсюлманин или християнин. Облечен беше с тъмнозелен камуфлажен панталон, черен пуловер и туристически обувки. Косата му — черна, буйна и неподлежаща на сресване — стърчеше на неравни разрошени от вятъра кичури. Златната му обица проблясваше на слънцето като на някой пират.

— За мен е чест да се запозная с вас — каза мъжът на перфектен малтийски, какъвто Гало не бе чувал от доста време.

Една мазолеста ръка се протегна. Гало я пое и двамата се здрависаха.

Кастор не бе дошъл на срещата с великолепните си одежди на кардинал — черно расо, обточено с червен ширит, и копринен пояс, — а с цивилни дрехи като обикновен турист. За късмет, терасата беше празна, ако не се брояха те двамата.

— Как се казвате? — попита той мъжа, все така на малтийски.

— Да речем, Кардинала.

Отговорът го подразни. Но понеже не знаеше нищо за този пратеник, реши да запази това за себе си. Все пак не се сдържа и подхвърли:

— Бях останал с впечатление, че само аз нося червена шапка.

Мъжът се ухили самодоволно и насочи пръст към него. Пръстът му беше дълъг, леко завит нагоре при средната става.

— Точно така, Ваше преосвещенство. Само че не сте облечен като кардинал. Нямате дори пръстен за целуване. Но аз разбирам нуждата от дискретност. Вие сте, ако мога така да се изразя, скандално известна личност.

Сякаш бе нужно да му го напомня. Преди четири години папата, отскоро покойник, бе решил, че за длъжността префект на Апостолическата сигнатура се изисква по-умерена, не толкова конфликтна личност — някой, способен да вдъхва доверие, а не да сее раздори. Наистина, той бе предупреден за тези публично изречени забележки. Но бе предпочел да ги игнорира. Затова уволнението му не изненада никого. Но случилото се след това го бе накарало да се замисли. Гало бе публично смъмрен от колегите си и насаме изкомандван да се подчинява на Светия отец. Курията му нареди да запази мненията си за себе си. Ах, как ненавиждаше тази пасмина от неблагодарни епископи бюрократи, които администрираха църковните дела така, както евнусите навремето бяха управлявали китайския императорски двор, слепи за лукавство, имунизирани срещу всякакво приличие и емоция. Смяташе се, че така опазват същността на католицизма, разбирана като подчинение пред висшестоящия и почитане на традицията.

За жалост, те бяха всичко друго, но не и истински католици.

По време на преживените изпитания Гало си бе припомнил нещо, чуто отдавна.

Войната не решава кой е прав, а само кой е останал жив.

За пръв път в кариерата си се бе почувствал като пионка, безсилен да спре или да промени случващото се. Беше просто ням свидетел. Какво му бе казал държавният секретар на Ватикана?

И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави.

Исус към фарисеите.

Но те сериозно бяха подценили възмущението, което техните дребнави оправдания не бяха в състояние да потиснат. Слава на небесата — неговата репутация на човек, който дишаше миналото на Католическата църква, бе останала невредима. Схващанията му бяха непоклатими.

Той яростно се противопоставяше на радикалния феминизъм на Църквата, затова бе разкритикувал публично неотдавнашното решение на папата да допуска момичета да помагат в олтара. Бракът според него можеше да бъде само между мъж и жена, а хомосексуализмът не биваше да се толерира. Абортът беше убийство, независимо от обстоятелствата. Изследванията върху стволови клетки от ембриони бяха ерес и извращение. Евтаназията и асистираното самоубийство го отвращаваха. На разведени или повторно женени католици не биваше да се дава причастие.

А пък ислямът…

Нищо добро нямаше да излезе от умилостивяването на тази чума за истинската вяра. Слава богу, той не беше сам в ортодоксалните си схващания. За него, както и за много други божии служители, съществуваха само черно и бяло, а ролята на папата бе да насочва паството към бялото. В последно време обаче папите се бяха хванали с две ръце за сивия свят. Избягваха крайности и избираха средата, защото държаха повече да бъдат обичани, отколкото да всяват страх.

Голяма грешка.

Но той също бе правил грешни ходове, и то неведнъж. И бе платил висока цена. Бе отстранен от длъжност. Изгонен. Обявен за заплаха за всички вярващи. Кардиналите страняха от него, дори прислугата го отбягваше. В състояние на свободно падане, през последните четири години Гало не бе вършил буквално нищо, освен да чака.

Тази несправедливост само подхранваше възмущението му. Но най-много от всичко му се гадеше да вижда как Църквата се е проснала в краката на масите.

И тогава съдбата най-после му изпрати лъч надежда.

Преди тринайсет дни в мозъка на папата се бе спукал капиляр, причинявайки мигновена смърт. Очакванията бяха да се задържи на престола за средно дълъг срок — пет до десет години максимум. Той тъкмо бе започнал петата си година. Гало планираше да използва оставащото време, за да събере тихомълком подкрепа за следващия конклав. Кардиналите бяха отстъпчиви хора. Манипулируеми. Освен това обичаха да се събират на стада. Но беше нужна внимателно преценена смес от сплашване и убеждаване, за да бъдат накарани да свършат нещо смислено. Слава богу, той вече бе натрупал впечатляваща колекция компрометиращи факти за мнозина от тях. Безброй сочни тайни. Но му трябваше още нещо.

— Как е името ви? — попита той мъжа, като се стараеше да не повишава глас.

— Арани Чатърджи.

Гало кимна, загледан в безкрайната морска шир, проблясваща под лазурния небосвод. Вълни се гонеха с глух тътен към брега, както бяха правили през целия му живот. Преброи четирима сърфбордисти, които се носеха по водата с издути платна.

— От много време хората издирват онова, което търся — каза той на Чатърджи.

— Ностра Тринита се оказа неоткриваема, както е и било замислено да бъде.

— Какво знаете за нея?

— Доста. Турците са се опитвали да я открият. Императори на Свещената римска империя са се проваляли в търсенето. Наполеон дошъл с цяла армия, окупирал острова, но и той нищо не намерил.

— А Мусолини?

Чатърджи наклони глава на една страна.

— Това е въпросът, на който сме се събрали да отговорим.

Гало нямаше избор, освен да понася безочието му. Но и самият Гало бе проявявал това качество неведнъж и пред не един висшестоящ сановник.

С папа Франциск беше най-зле. Двамата не се разбираха за нищо. И как биха могли? Побърканият аржентинец държеше много повече хората да го почитат, отколкото да пази вярата. Не е нужно да вярваш в Бог, за да си добър човек. Що за нелепо изказване на Христов наместник! Традиционната представа за Бог е остаряла. Как очакваше да реагират един милиард вярващи на подобна глупост? Не е нужно да ходиш на църква и да даваш пари. Наистина? Що за наивност! За мнозина природата може да бъде църква. Чист идиотизъм. Някои от най-добрите хора в историята не са вярвали в Бог, докато някои от най-големите злодейства са извършени в Негово име. За последното Франциск се бе оказал прав.

— Слава богу — каза Чатърджи, — аз съм тук, за да ви помогна в търсенето. От доста време работя по въпроса.

— И какво установихте?

Гостът му пристъпи към парапета.

— Преди да обсъдим това, има един друг проблем, който трябва да решим. — Той посочи към морето. — Виждате ли яхтата в черно и червено?

Гало проследи с поглед посочената яхта, която пореше водната повърхност, теглейки след себе си един парашутист, понесен от горещия вятър, който се усилваше, свистейки тихо над водата.

Чатърджи размаха ръце над главата си.

— Какво правите? — попита го той.

— Решавам проблема.