Малтийска следа

46

Малоун пое чука и длетото от ръцете на уредника. Докато чакаше, бе огледал сантиметър по сантиметър обшивката на часовника и бе констатирал, че няма други циментови спойки освен при ъглите, нито скрити лостчета и бутони, никакъв таен начин за проникване във вътрешността на уреда. Каквото и да имаше скрито в него, е било вкарано вътре само през капака. Той почука леко с инструмента по повърхността; камъкът издаваше плътен глух звук.

— Като че ли няма скрити кухини — каза Малоун.

Останалите го наблюдаваха с любопитство, а уредникът — и с немалка доза загриженост. Но той нямаше избор, освен предпазливо да счупи циментовата спойка между капака и корпуса на часовника.

— Колко е старо това нещо?

— На четиристотин години — отвърна уредникът. — Творба на един от големите майстори от началото на седемнайсети век.

Преди да приложи сила, Малоун реши да отвори кръглата стъклена вратичка. Циферблатът на часовника се държеше на три винта и ако успееше да го свали, със сигурност щеше да стигне до механизма вътре.

— Искам да сме сигурни — каза той.

Уредникът му подаде отвертка с плоска глава и той разхлаби трите винта. Но отзад имаше само пружини и зъбни колелца, които движеха стрелките; през тях не можеше да се стигне до основната кухина на часовника.

— Хайде, направете го — каза Полукс Гало, усетил колебанието му.

Малоун притисна металния връх на длетото към циментовата стойка и започна да почуква с чука. Не бързаше — важното беше да не повреди капака, за да може лесно да се постави обратно. Циментът беше много твърд и бяха необходими няколко удара на едно и също място, за да има видим резултат.

— Господин Малоун — обади се кардинал Гало.

Той спря работа.

— Мисля, че забелязах нещо. Бихте ли ми подали чука за момент?

Малоун винаги беше готов за нови идеи и изпълни желанието му. Кардиналът огледа часовника, после замахна и стовари чука право в керамичния похлупак. От гърлото на уредника се изтръгна сподавен вик на ужас. Похлупакът се пръсна на парчета, но циментовата спойка остана невредима. И така става, призна мислено Малоун.

— Нямаме време за деликатности — каза кардиналът. — Имам седем часа да се прибера в Рим.

Полукс Гало не бе издал звук, но нищо в изражението на лицето му не показваше, че протестира срещу оскверняването на реликвата.

— Може ли? — попита Малоун, като протегна ръка за чука.

Гало му го подаде и той отстрани керамичните останки, полепнали по циментовата спойка, колкото да може да бръкне с ръка вътре.

— Донесете онзи стол — каза той на уредника.

Столът беше поставен до входа на молитвената стая, вероятно за разпоредителя, когато катедралата е пълна с посетители. Уредникът го донесе и Малоун стъпи върху него, за да надникне отвисоко в часовника.

— Пълен е с нещо като пясък — каза той.

По пръстите му полепнаха лъскави зрънца.

— Или по-скоро счукани на ситно стъкълца.

— Защитна мярка — обясни Полукс. — Използвана от Ордена през отдавна минали векове. Виждал съм и други хранилища, натъпкани със счукано стъкло.

Определено вършеше работа — Малоун не можеше да бръкне с ръка и да провери какво има вътре. Стъклените парчета бяха натъпкани плътно в кухината, което обясняваше плътния глух звук, когато бе почукал корпуса отвън.

— Ще трябва да внимаваме с изваждането — каза Полукс. — Стъклото може да повреди всичко, което се съдържа вътре.

— Ностра Тринита — намеси се кардиналът — най-вероятно е древен пергамент, устойчив на такива влияния.

Полукс поклати глава.

— Не е вътре. Двете папски були не могат да се съберат в кухината. И двамата сме виждали копията във Ватикана. Свитъците са много по-дълги.

— Сега ли се сетихте да ни го кажете? — сопна се Малоун.

— Константиновият дар може да е по-малък — каза кардиналът. — Не знаем в какъв формат е написан.

Полукс поклати глава.

— Те никога не биха нарушили целостта на Ностра Тринита. Или всичко е вътре, или нищо. Аз предполагам, че в часовника се намират допълнителни указания как да се доберем до него.

Малоун нямаше представа кой от двамата е прав, но му хрумна как да разреши спора. Обърна се към уредника:

— Имате ли по-мощна прахосмукачка?

Кастор едва сдържаше раздразнението си. Тези хора явно не бързаха, докато той се състезаваше с часовника. Трябваха му минимум три часа, за да стигне до Рим, ако се смяташе и пътят до и от летищата. Би могъл обаче да съкрати това време наполовина с няколко телефонни разговора. Имаше приятели в частния сектор, които разполагаха с фирмени самолети. Може би един такъв щеше да го очаква, когато всичко това тук приключеше.

— Трябва ми телефон — каза той.

— В кабинета ми — отвърна уредникът. — Можете да си проведете разговора, докато намеря прахосмукачката.

И той поведе кардинала нанякъде, а Малоун и Полукс останаха сами при часовника. Кабинетът беше точно зад сувенирния магазин в дъното на катедралата. Кастор събуди един свой стар поддръжник, президент на корпорация, който се съгласи да му изпрати личния си самолет на летището в Малта, за да го откара до Рим. Стана му приятно, че все още не всички го мразят. Всъщност си беше създал много приятели сред висшия ешелон на държавната администрация, банкери и индустриалци. Мъже и жени, които също като него смятаха, че Католическата църква е отишла твърде наляво. Всички желаеха промяна, но бяха достатъчно умни, за да не избързват. Как гласеше онази поговорка? Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат. Наистина ли? Неговият опит показваше, че онези, които чакат, накрая си остават с чакането.

Слава богу, неговото чакане скоро щеше да приключи. Той затвори телефона.

Обикновено група хора са много по-силни от един отделен човек. Това се отнасяше с особена сила за конклава. Той бе запланувал да впрегне силата на тази група чрез няколко добре подбрани нейни членове. Идеята беше колкото проста, толкова и доказана във времето. Внедри свои хора в редиците на противника, научи всичко възможно, после използвай наученото срещу него.

Което му напомни за флашката в джоба му. Той я извади и огледа компютъра върху бюрото. Защо не? Нямаше търпение да узнае дали в нея наистина се крие неговото спасение. Зад вратата на кабинета не се чуваха стъпки и гласове и той мушна флашката в юесби порта. На екрана се появи запитване за парола и той написа KASTOR I. Появи се меню с един-единствен файл. Наречен ДОКАЗАТЕЛСТВА. Добър знак.

Той отвори файла и на екрана се появи копие от резюмето, което вече бе прочел, изложено в същия стил и последователност, само че този път бяха посочени поименно корумпираните кардинали с препратки към допълнения. Той кликна върху няколко линка и се отвориха сканирани финансови извлечения, договори, записки от разследвания и всякакви други улики. Към три от тях имаше вградени аудио файлове със записи на инкриминиращи телефонни разговори между кардинали. Той веднага разпозна гласовете им. Разполагаше с достатъчно доказателства, за да ги изнудва. Кастор затвори файла, извади флашката от компютъра и я стисна в юмрука си.

Спаня вече го нямаше. Но, слава богу, делото му беше живо.

Малоун извади мобилния си телефон и позвъни на Стефани. За радост, имаше сигнал в катедралата. Беше се извинил на Полукс Гало и беше излязъл от молитвената стая в главния кораб, като бе оставил вратата отворена, за да наблюдава Гало при часовника. Видя го как на свой ред изважда телефон и набира номер, отдалечавайки се към олтара и картината на Караваджо в отсрещния край. Когато се свърза със Стефани, Малоун й обясни какво са открили.

— До час ще знаем повече — каза той. — Изсипването на стъклата от часовника трябва да се извърши внимателно.

— Къде е Лора Прайс?

— Отвън, с Люк.

— Лора е проблем. От малтийската служба за сигурност ми казаха, че тя вече действа без тяхно разрешение. Предполагат, че работи за Ведомството. След смъртта на Спаня са решили да ме уведомят за ситуацията.

— Колко великодушно от тяхна страна.

— Така е. Аз също съм бясна. В началото си мислех, че би могла да ни бъде от помощ. Но Спаня ме изпързаля. Малтийската служба за сигурност ме изпързаля. Нямах представа какво, по дяволите, става там. Трябва да информирам Люк, но той няма телефон. Спаня го унищожи.

— Аз ще се заема с това веднага след като приключа тук.

— Във Ватикана е настанала ужасна олелия след смъртта на Спаня. Много кардинали са в паника от случващото се. Слава богу, там поне знаят как да пазят тайна.

Той продължаваше да наблюдава Гало, застанал на трийсетина метра от него в далечния край на молитвената стая.

— Аз пък се разправям с двама близнаци, които видимо не се понасят. На моменти става лудница. Все едно гледаш филм за Бързоходеца и Уили Койота. Единият е като котка с горящ парцал, вързан за опашката, не знаеш накъде ще хукне. Другият сякаш е на антидепресанти, в полусъзнание, непроницаем като сфинкс. И двамата се мразят, така че, ако открием нещо, не се знае накъде ще тръгнат нещата.

— От Ватикана казват, че каквото и да откриете, си е техен частен проблем. Искат в този момент да се оттеглим и да ги оставим да го решават. Аз лично нямам нищо против. Искам само да се убедя, че каквото е имало за намиране, е намерено.

Той знаеше правилния отговор.

— Разбрано.

— И предай на Люк каквото ти казах.

Откъм отсрещната страна на кораба се задаваха кардинал Гало и уредникът, който влачеше голяма прахосмукачка, а в ръката си държеше разклонител.

— Трябва да затварям — каза й Малоун.