Малтийска следа

67

Малоун слезе от служебния самолет, който Стефани му бе осигурила, на пистата на „Фиумичино“. Минаваше обед и той беше гладен. Един сандвич щеше да му дойде добре, но белият хеликоптер на Ватикана го очакваше с въртящ се ротор. Той се затича към него и се качи.

Полетът от Малта бе минал бързо. Нямаше никакви новини нито от Стефани, нито от Люк. Явно нещо се мътеше, след като Стефани бе успяла да му издейства хеликоптер с обозначенията на Светия престол. И слава богу. Да стигне с кола от летището до центъра на Рим щеше да му отнеме поне два часа. Задръстванията в Рим бяха сред най-противните в света — какофония от надути клаксони, писък на спирачки и рев на форсирани двигатели. И, ако трябваше да бъде честен, да летиш високо над всичко това си беше удоволствие.

Люк слушаше как Кевин Хан разкопава отново дъното на гувата. Нещастникът бе оцелял при падането и Люк реши да си спести труда, като го накара да изрови трите трупа. Двата не го интересуваха особено, но този на кардинала трябваше да бъде разкрит, и то по-бързо. Хан работеше усърдно вече близо десет минути и отнякъде там долу се чуваха енергичните загребвания на лопатата.

— Готов ли си? — попита той.

— Да, изрових го — отвърна мъжът.

Време беше.

Той надникна в тъмната яма. На дъното Хан си светеше с телефона вместо с фенерче. В синкавата светлина се виждаше бледа човешка плът.

— Това е рамо — каза Хан.

— Трябва ми лицето.

Светлинката угасна и лопатата заигра отново. Лук седна на ръба и провеси крака в ямата.

— Ти разпореди убийството на Лора, нали? — попита той мрака.

— Гало беше.

— Но и ти помогна.

Копаенето спря.

— Аз се съгласих.

Звуците от лопатата се възобновиха.

— Толкова ли малко значеше тя за теб?

— Нищо не значеше.

Какъв мръсник.

— И какво щеше да получиш в замяна?

— Да стана глава на Ведомството.

— Как си въобразява Полукс Гало, че ще стане папа?

— Разполага с компрометираща информация за кардиналите. Неща, които Спаня е трупал с времето. Ние изпратихме Кастор Гало в Малта, за да получи тази информация от Спаня. Само че не бяхме предвидили теб и Малоун.

— Ние обичаме да бъдем пренебрегвани.

— Оставяте доста трупове след себе си.

— Не се подценявай.

Копаенето престана. Той погледна надолу. Светлинката се включи. В ямата се виждаше лице.

— Това е кардиналът — каза Хан.

— Познаваше ли го?

— Знаехме се от деца. Никога не съм го харесвал.

Люк извади мобилния си телефон и отвори основния екран.

— Дръж.

Пусна телефона в ямата.

— Направи снимка на лицето. — Изчака Хан да изпълни нареждането. — А сега ми го хвърли обратно.

Хан се поколеба.

— Не те съветвам да ме ядосваш — каза той.

Телефонът излетя нагоре. На Люк му се гадеше от всичко в този мъж. Беше предател, изменник, егоист, поставил себе си над дълга. До степен да пожертва един от своите. В това нямаше съмнение. Лора Прайс може да беше нахална и амбициозна, но тя просто нямаше шанс срещу такива хора. Тя беше пионка в една игра, която не разбираше. А онзи мъж долу в ямата бе източникът на всичките й проблеми.

Въжето, паднало в ямата, след като Хан го бе прерязал, излетя навън, навито на топка, и падна на коравата земя.

— Извади ме от тук — чу той гласа му. — Направих каквото искаше.

Люк беше длъжен да се обади, за да докладва, но тук нямаше сигнал. Трябваше да се изкачи на нивото на земята и да излезе на открито. Кевин Хан щеше да бъде главният свидетел по делото срещу Полукс Гало. А какво по-добро място да го остави да отлежава от това тук.

— Даниълс! Извади ме от тук.

Той се обърна и си тръгна. Виковете на Хан го съпровождаха към изхода. Люк излезе от помещението, мина по тесния тунел и стигна до витата стълба, която водеше нагоре. За по-сигурно угаси осветлението и всичко потъна в мрак.

— Даниълс! — викаше Хан след него. — Даниълс!

Люк се заизкачва по стълбата.

Малоун гледаше през прозореца на хеликоптера. Отгоре вече се виждаше триъгълната заградена с крепостни стени цитадела на Ватикана.

Беше с територия малко над четиристотин декара и население около хиляда души. В центъра й се издигаше украсената с колонади фасада на базиликата „Свети Петър“, увенчана с величествен купол, който сияеше на яркото обедно слънце. От едната й страна се протягаха във формата на дълго Н галериите на музеите и библиотеката на Ватикана. Част от този комплекс беше и Сикстинската капела — прост правоъгълник в югозападния ъгъл на двореца, където щяха да заседават кардиналите, едновременно храм и отбранително съоръжение, както личеше от строгата, изчистена фасада с бойници. Останалата купчина сгради, строени в различни епохи, без обща концепция и план, съставляваха административния комплекс на Ватикана. Центърът на християнството.

От високата му наблюдателна позиция се виждаше, че близо половината от заграденото между стените пространство се заема от Ватиканските градини — живописно съчетание на тополи, кленове, акации и дъбове, където някога папи бяха излизали на лов за птици, елени, сръндаци и газели. Машината се спусна над короните на дърветата и пред очите му се разкри многообразие от средновековни укрепления и паметници насред тучната зеленина. В единия ъгъл, до Леонинската стена, имаше правоъгълна бетонна площадка за кацане на хеликоптери.

Отправиха се натам.

Малоун скочи на земята. Към него се приближи свещеник и му се представи, добавяйки, че Стефани Нел го очаква. Той последва младия мъж през градините, покрай зданието на Радио Ватикана, Етиопския колеж и железопътната гара. Навлязоха на площад „Света Марта“. Малоун никога преди не бе влизал в затвореното пространство на Ватикана, макар да бе посещавал откритите за публика части. По време на полета бе видял, че площад „Свети Петър“, с прочутите колонади на Бернини, се изпълва с народ. Свещеникът зави вляво и се насочи право към базиликата и страничната врата, която се охраняваше от часовой. При това въоръжен. Странно за религиозна държава. Но явно времената се променяха.

Влязоха в базиликата. Каквато и религия да изповядва човек или дори да е заклет атеист, е невъзможно да не изпита благоговение пред великолепието на „Свети Петър“. Паметник на свети Петър. Място за коронясване на папи и императори. Главен храм на християнския свят. Навсякъде се виждаха паметници и надгробни плочи, които украсяваха както необозримо грамадния кораб, така и апсидите от двете му страни. Всяка ниша, всяко ъгълче носеше спомена за някой папа или светец. Стените бяха облицовани с красив мрамор, таванът — оребрен и покрит с позлатени елементи. Гигантските размери някак се губеха в ясната симетрия на пропорциите. С малки изключения повечето от изображенията на стените бяха мозайки, изпълнени с такава точност като мащаб и оцветяване, че изглеждаха едва ли не сюрреалистично. Списъкът на художниците, работили по тях, беше умопомрачителен: Рафаело, Микеланджело, Перуци, Виньола, Лигорио, Фонтана, Мадерно. Ярък пример за това какво може да се постигне за петстотин години с неограничени ресурси. Всичко изглеждаше още по-величествено, поради факта че сградата беше празна. Вътре нямаше жива душа.

Те чуваха собствените си стъпки да отекват от цветните мраморни плочи под краката им. Минаха покрай папския олтар с позлатения бронзов балдахин над стълбището, което водеше надолу, към гроба на свети Петър. Олтарът се намираше в пресечната точка на латинския кръст, описан от контурите на сградата. Малоун погледна нагоре към главния купол, дело на Микеланджело. Пространствата между ребрата бяха изпълнени с мозаечни изображения, които сякаш се разтваряха нагоре в небето.

Младият свещеник продължаваше напред, без да се впечатлява от каквото и да било.

Вдясно Малоун забеляза бронзовата статуя в естествен ръст. Свети Петър бе вдигнал едната си ръка за благослов, докато в другата стискаше ключовете към Небесното царство. За нея знаеше, че е на хиляда и шестстотин години. И беше непокътната, ако не се броеше една нейна част. В течение на векове богомолци бяха целували десния й крак. В днешно време се задоволяваха просто да го потъркат с ръка. Едно докосване не оставяше следи. Но хилядите докосвания бяха започнали да изтриват бронза, полирайки пръстите до гладка безформена маса. Сигурно имаше някаква скрита поука в това.

Те се насочиха към един от изходите, до който също имаше въоръжена охрана. Вероятно от частна фирма, наета да помага при овладяване на неразборията, каквато неизменно съпътстваше смъртта на папа или избора на нов. Вратата се отвори и в рамката й се появи Стефани Нел.

— Имаме голям проблем — заяви тя.