Малтийска следа

Бележка на автора

Пътуванията ми покрай написването на този роман ме отведоха до някои от най-интересните и красиви места, които с Елизабет сме посещавали. Най-напред обиколихме езерото Комо и всичко свързано с неуспешния опит за бягство и последвалата екзекуция на Мусолини. Какво живописно кътче! После на два пъти отскочихме до Малта, която е наистина изумително място. В Рим и Ватикана вече бяхме ходили с опознавателна цел няколко пъти преди това.

А сега нека отделим фактите от художествената измислица.

Бягството на Мусолини от Милано и опитът му да се добере до Швейцария, описани в Пролога, са действителни събития. Кларета Петачи е загинала заедно с него при екзекуцията им от партизаните (глава 1 и 40). До ден-днешен никой не знае със сигурност кой точно е дръпнал спусъка, макар мнозина да са претендирали за тази чест. Много от репликите на Мусолини в Пролога са взети от реални цитати на негови изказвания, направени към края на живота му, макар и не във вилата. Присъствието наблизо на представител на малтийските рицари е добавено от мен. Мусолини е носел със себе си злато, валута и две чанти с документи (глава 3).

Незначително количество от пренасяното злато е било открито в езерото Комо от местни рибари. Огромната част от скъпоценностите (включително документите) са изгубени. През 50-те години в Италия пред съда са изправени няколко лица, обвинени в кражба, но делото приключва внезапно, без съдебно решение, като всякакви по-нататъшни разследвания на случая са прекратени (глава 19). Връзката между съдията по делото и собственика на вилата в пролога е моя измислица.

Повествованието се развива на множество очарователни места. Езерото Комо — лобното място на Мусолини — и хотел „Четири сезона“ в Милано са описани достоверно. В Рим Форумът на Мусолини (прекръстен по-късно на Форо Италико), хотел „Д’Ингилтера“, Палацо ди Малта и Вила дел Приорато ди Малта изглеждат точно така, както съм ги описал. Държах този роман да изобразява в подробности забележителностите на Малта, затова съм положил специално усилие да включа колкото се може повече интересни места. Валета, катедралата, дворецът на Великия магистър, Голямото пристанище, кулите „Мадлиена“ и „Липия“, Марсаскала, заливът Сейнт Пол, Мдина, долината Пвалес, естествените и изкуствените пещери по южния бряг, построените от рицари тунели под Валета (глава 17) и хотел „Драгонара“ — всичко това са реални места. Летенето с теглени от лодки парашути е популярен спорт край бреговете на Малта (глава 4), на който, подобно на Люк, с готовност се насладих. Единствено параклисът на света Луиза Магяр (глава 49) е измислица, но свързаната с него легенда за девойката (глава 32) е точно предадена.

Фашото (глава 3) е древноримски символ, от който са почерпили името си италианските фашисти. Мусолини действително е оставил своя отпечатък върху Рим. Много от построените от него комплекси от сгради и широки булеварди още съществуват (глава 29).

Във Форо Италико (някога наричан Форо Мусолини) действително се издига обелискът, описан в тази история. Вярно е, че през 30-те години в него е зазидан Codex Fori Mussolini — манифест за величието на фашизма и неговия вожд (глава 28, 29, 34 и 36). Знаем това, защото текстът на документа е бил отпечатан в италианските вестници от онова време. Противно на написаното в романа обаче, документът си остава вграден в основите. Възпоменателният медал в чест на обелиска, който Люк разглежда в глава 29, съществува в действителност.

Историята за произхода на кроасана (глава 12) е една от онези симпатични градски легенди, за които никой не знае дали са верни. Символът на Карл Велики, описан в глава 12, е бил неговият подпис. Темата е разработена изчерпателно в „Наследството на Карл Велики“. Факт е, че всеки може да бъде избран за папа (глава 10). Часовниците „Тал Лира“ са разпространени навсякъде из Малта (глава 30), както и многоцветните лодки дайса (глава 32). А пък легендата за Одрания Том, която Люк си припомня в глава 60, е популярна в Източен Тенеси.

Хоспиталиерите, известни днес като Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, или по-просто малтийските рицари, съществуват от 900 години. Осмоъгълният малтийски кръст (глава 7) в течение на векове е бил техен символ. Всички исторически събития, свързани с рицарите (глава 4, 12 и 16), както и законите, цитирани в глава 44, отговарят на истината. Днес те са много успешна хуманитарна организация. Някога в техните редици са съществували и членове на т.нар. Тайно братство. Дали единици от тях са оцелели до ден-днешен, е невъзможно да се знае, тъй като вътрешните дела на Ордена се пазят в тайна. Съживените за целите на този роман герои са изцяло измислени.

Двете вили в Рим — Палацо ди Малта и Вила дел Приорато ди Малта — заедно образуват най-малката суверенна държава в света (глава 16). Вила Пагана в Рапало се използва за лятна резиденция на Великия магистър (глава 19). Разположеният наблизо архив (глава 21) е измислен от мен. Някога цяла Малта е била осеяна с дупки гува — подземни затвори, уникални за рицарите (глава 14). Оцеляла е една-единствена, във Форт Сант Анджело във Валета. Аз създадох още две. През ключалката на Авентинския хълм в двора на Вила дел Приорато ди Малта наистина се разкрива изумителна гледка към базиликата „Свети Петър“ (глава 28). Дали това е съзнателно търсен ефект или щастлива случайност, не се знае.

Ностра Тринита — Нашето триединство — е плод на въображението ми, но два от елементите му — Pie Postulatio Voluntaris и Ad Providam — са реални документи. Constitutum Constantini — Константиновият дар (глава 48), е изцяло мое творение, както и неговата предистория (глава 48), макар залегналите в него тези — религията е човешко творение и Католическата църква е формулирала основополагащата си доктрина с цел собственото си оцеляване — да са реалност (глава 62, 63 и 64). Историци, изследователи на религията, отдавна разучават тази материя в най-големи подробности.

Катедралата във Валета (глава 40) е величествена сграда, особено подът, почти изцяло покрит от над 400 мраморни надгробни плочи. Всяка от тях е уникална и великолепна. Всички използвани в романа съществуват (глава 41, 43 и 44), включително тази на Бартоломео Томази ди Кортона (глава 45), съдържаща трите символа, след които и монограмът Хи-Ро, свързван с Константин. На плочата наистина има изобразен часовник, но онзи „истинският“ в катедралата е изцяло мое творение.

Малта е обсадена от турците през 1565 г. (глава 8), но рицарите отблъскват нашествието. Всъщност тяхната победа спира турското настъпление през Средиземно море и спасява Европа. След обсадата островът е бил заобиколен от тринайсет наблюдателни кули, които стоят до ден-днешен. Всички споменати в романа съществуват в действителност. Беше забавно да ги включа като мизансцен в търсенето на съкровището, още повече че четири от тях, ако бъдат съединени, наистина образуват кръст (глава 47 и 48). Апостол Павел действително е посещавал Малта, донасяйки християнството на острова, като подвизите му са подробно описани в Библията (глава 13).

Всички места и сгради във Ватикана са обрисувани достоверно, включително Сикстинската капела, Апостолическият дворец, музеите, дом „Санта Марта“ и железопътната гара (глава 65, 67, 68, 69, 70 и 71). Длъжността префект на Апостолическата сигнатура (глава 5), заемана от Кастор Гало, съществува от векове.

Правното и политическото разграничение между Ватикана като град-държава и Светия престол (глава 13) се появява благодарение на Латеранските договори от 1929 г. И двете се управляват от Курията (глава 15), като техен единствен и върховен глава е папата. Проблемът с нуждата от ограничаване властта на Курията не е от вчера. За голямо съжаление, всички примери за корупция, описани подробно на флашката на Спаня (глава 15 и 18), са почерпени от скандали, разтърсили Светия престол през последното десетилетие. Темата е добре разработена в „Търговци в храма“ и „Рацингер се боеше“ — две книги от Джанлуиджи Нуци. Ватиканът упорито продължава да отрича наличието на скандали и вътрешни проблеми, но Нуци по убедителен начин доказва обратното.

Ведомството съществува. На петстотин години, то е най-старата разузнавателна агенция в света. Ватиканът никога не е признавал официално за неговото съществуване, но историята му е дълга и пребогата на събития (глава 20). Папата има и началник на разузнаването, чиято самоличност се пази в тайна. Прякорът Domino Suo е моя измислица. Страхотен източник по темата е книгата „Ведомството“ на Ерик Фратини.

За писмата между Чърчил и Мусолини, споменати в повествованието, се носят слухове и легенди, но никой не ги е виждал. Твърдението, че Мусолини ги е носил със себе си при опита си за бягство от Италия, е моя добавка. Писмата, цитирани в глава 9, са съчинени от мен, но като материал съм черпил щедро от изказвания и на двамата. Подписът на Чърчил е автентичен. При встъпването си в длъжност като министър-председател той възнамерявал да използва Малта като разменна монета срещу отказ на Италия от съюз с Германия. Но военновременният кабинет отхвърлил тази идея. В крайна сметка Малта се оказала критично важна за изхода на войната, удържайки многогодишна съвместна обсада на Италия и Германия, за което е наградена като държава с Кръста на свети Георги (глава 9).

Съглашение между Мусолини и папите Пий XI и Пий XII (глава 38) наистина е имало. И двамата папи били ретроградни и в много отношения споделяли консерватизма на Мусолини. Факт е, че Дучето е успял да натика Католическата църква в ъгъла. Нито веднъж Ватиканът не посмял публично да заклейми фашизма. През 1939 г. Пий XI бил готов да обърне посоката и да излезе с нещо като порицание, но починал, преди да го стори. Пий XII така и не се решил на такъв ход. Отношението на Пий XII към Германия, Холокоста, нацистите и Мусолини вероятно никога няма да стане изцяло известно. За повече информация по въпроса прегледайте „Папата и Мусолини“ на Дейвид Кърцър.

Наполеон нахлул в Малта през 1798 г. и превзел острова почти без да срещне съпротива (глава 11 и 15). По онова време Орденът бил отслабен до почти пълно изчезване. Наполеон още не бил провъзгласен за император, но определено имал такива планове. Част от замисъла били премахването на Католическата църква и създаването на религия, оглавена лично от него (глава 26). За да постигне целите си, той на два пъти обсаждал и плячкосвал Ватикана. По същия начин постъпил и с Малта, като отнесъл плячката със себе си в Египет, но в крайна сметка тя се озовала на дъното на морето.

Малтийските рицари били във висша степен ненавиждани на острова (глава 25). Властта си упражнявали с надменна жестокост. Но французите си навлекли още по-жестока омраза, като били принудени да се изтеглят през 1800 г., след само две години окупация. Така те освободили терена за англичаните, които завладели Малта през 1814 г. Макар и част от Британската общност, днес тя се ползва със статут на независима държава.

Квадратът Sator (глава 12) от доста дълго време вълнува въображението ми. Той съществува от римско време и наистина е свързан с Константин, но не по начина, който измислих аз. Какво означава този палиндром от пет думи, остава неизвестно до днес, но явно има някаква връзка с ранните християни, защото буквите в него са анаграма на Pater Noster — молитвата „Отче наш“, като останалите четири означават алфа и омега (глава 26). Това едва ли е съвпадение. Петте думи могат да се видят издълбани на много места из Европа, като се продават и пръстени, гравирани с тях (глава 19).

Основна тема в романа са корените на християнството. Съборът в Никея е първият голям екуменически форум, свикан от самия Константин Велики (глава 27 и 63). Начинът на протичане и темите на разискванията му са забулени в тайна, ако не се брои един-единствен документ, който може да се опише, в най-добрия случай, като откъслечен. Дори броят на участвалите епископи е под съмнение, но списъкът с имената в глава 54 е точен, макар и непълен. Онова, което се знае, е, че са били изгладени някои разногласия по църковната доктрина и е приета декларация за вярата като такава — Никейският символ на вярата, цитиран буквално в глава 59. Той с много малки изменения остава до днес основната прокламация за целите на Католическата църква.

Константин се радва на преклонение от страна на Римокатолическата църква. Към IV в. християнството вече е било утвърдена религия, макар и жертва на преследване и погроми. Вземайки го под крилото си, императорът е допринесъл неимоверно много за нейното развитие, включително чрез височайша санкция, привилегии, пари и сгради. Сред безбройните църкви, построени от него, е тази на Божи гроб в Йерусалим, както и първообразът на базиликата „Свети Петър“ в Рим.

Исторически факт е, че след закриването на Никейския събор се е провел банкет, на който императорът раздал подаръци на епископите, които да отнесат в съответните си църкви. Що се отнася до документа, който им бил представен за подпис — измисления от мен Константинов дар, — нищо подобно не е имало. Религията е понятие, създадено от хората в търсене на политическа изгода. Това е факт. Истина е, че идеите за първородния грях, рая, ада и дявола са творения на Църквата. И преди да отхвърлите това твърдение като фантазия, припомнете си какво каза папа Франциск през март 2018 г.:

Силно изказване от главата на повече от милиард католици. Малко след поместването на този цитат в „Ла Република“, водещ италиански ежедневник, Ватиканът направи изявление, че статията „не предавала вярно“ думите на папата, при това казани на лична среща между него и автора на статията, а не в официално интервю.

Липсваше обаче категорично отричане подобни думи да са били изричани.

Онова, което за мнозина е свещена църковна догма с божествен произход, има твърде конкретни основания. Проблемът е, че ние не знаем практически нищо за ранната Католическа църква и с какво всъщност са се занимавали нейните основатели. Онова, което знаем, го дължим най-вече на един човек, Евзебий, живял по времето на Константин. Евзебий е автор на толкова много трактати, че се смята за бащата на църковната история. Освен това бил доверен съветник на императора. Много от трудовете му са оцелели. Неговата „Църковна история“ си остава жизненоважен източник на информация за ранната Църква. „Житието на Константин“, също от него, се смята за важен труд, макар и силно пристрастен поради любовта му към императора.

Каква част от неговите разкази са истина? Никой не знае.

Същите съмнения се отнасят и до друго изказване, приписвано на папа Франциск, което е изведено като епиграф на книгата и се споменава и в глава 5. Съществуват много различни негови версии, което е разбираемо предвид спорното му естество. Някои от вариациите са дело на Ватикана след първоначалното изказване, като целят да смекчат очевидните последици от него и да посеят съмнение в неговата автентичност. И тук никой не е сигурен. Но все пак такива коментари, в каквато и да било форма, са необичайни за един папа. В заключение нека ги прочетем отново и да помислим върху тях: