Малтийска следа

36

Малоун вдигна навития лист хартия, който бе изпаднал от цилиндъра. Хвана го внимателно за краищата; псе пак сегашното му поприще го бе приучило да борави с редки и ценни документи.

Той го разви и огледа страницата. Общо шест реда, изписани на машина. Превеждайки си наум от немски, той прочете текста на глас:

— „Съдържанието да се предаде лично на Фон Хомпеш. Това трябва да стане незабавно и с всички евентуални указания. Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. HZPDRSQX“

— Какво означава това? — попита Стефани.

— Да се махаме от тук, преди да са ни открили — каза Гало. — Мога да ви обясня част от написаното, докато пътуваме.

Двамата скочиха от фундамента и върнаха инструментите в брезентовата чанта. Гало нави на руло пергамента и листа хартия и ги пъхна обратно в оловния цилиндър. После тръгнаха по обратния път по широката алея към стадиона. Малоун носеше цилиндъра.

— Рицарят, написал този текст, е бил представител на Великия магистър Фердинанд фон Хомпеш за Малта като приор на la nostra ronti maggiore della sacra religione — каза Гало.

— Нашата главна Църква на светата вяра — преведе Малоун.

— Конвенционалната Църква на малтийските рицари — каза Гало. — Катедралата във Валета. Дълго време мислехме, че тайната се намира в нея, просто заради връзката между приора и Фон Хомпеш.

— Но това не е всичко, така ли? — попита Стефани.

— Има още — отвърна Гало.

Той им разказа за мъжа, изтезаван от Наполеон по време на нашествието в Малта. Чиито китки били приковани с пирони за масата и въпреки това мълчал докрай пред френските нашественици.

— Легендата гласи, че мъртвият е оставил начин да бъде открита Ностра Тринита. Този мъж бил приор на катедралата и член на Тайното братство. След като Наполеон го убил, бил погребан в църковно гробище на източния бряг на Малта. И останал там, необезпокояван от никого, докато гробът му не бил разкопан през хиляда деветстотин и трийсета.

— От Мусолини ли? — предположи Малоун.

— Да. И той очевидно е намерил нещо, което е привлякло вниманието на двама поредни папи. И е било достатъчно, за да ги държи далече от политиката. Винаги сме си мислили, че от този гроб е излязло нещо твърде съществено.

— Дали това е посланието, което току-що прочетохме? — попита Стефани.

— Трябва да е то. А има и още нещо. — Гало се спря и остави тежката брезентова чанта на земята. — Мусолини е убил трима от нашите братя, за да се сдобие с това, което прочетохме. Тези мъже, както и онзи отдавна загинал приор на катедралата са изпълнили дадената клетва за вярност. Ние винаги сме вярвали, а сега вече знаем със сигурност, че Мусолини не е открил нищо. Държал е Ватикана с лъжа. Доста добре скалъпена, наистина, но лъжа.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Много просто — намеси се Малоун. — Ако наистина беше открил заветния документ, сега той щеше да се намира в цилиндъра вместо някакви заплетени указания как може да бъде открит.

— Да. Освен това по всичко личи, че е променил оригиналното послание, защото в Малта през осемнайсети век не е имало пишещи машини. Оригиналът със сигурност е писан на ръка. Да се надяваме, че е преписан правилно. Сега е наша задача да открием онова, което той не е успял, и да го предадем на Ордена за съхранение.

Малоун долови болката в гласа му. Нямаше съмнение, че членуването в което и да било оцеляло през вековете тайно братство изискваше здрава мъжка дружба. Но една общност с ясно изразена религиозна окраска и исторически цели придобиваше напълно различни измерения. Бяха изминали над осемдесет години от смъртта на онези трима рицари, а раната в душата на Полукс Гало беше още прясна.

— Трябва да отидем до Малта — каза Гало.

— Защо смятате така? — попита Малоун.

— Закодирано е в думите, които току-що прочетох. Там, където маслото среща камъка. Онова, което търсим, е там.

Рицарят бе наблюдавал случилото при обелиска с вълнение, но и с тревога. Оказа се, че Codex Fori Mussolini действително се намира точно на мястото, посочено във вестникарските статии от 30-те години. Нещата се развиваха отлично.

За него беше детска игра да овладее ситуацията и да се справи с американците още тук, както бе направил и в онази вила на езерото Комо. Разполагаше с необходимите ресурси. Достатъчен беше един жест с ръка, за да ги задейства. Но това не му се струваше разумен ход. Поне засега.

Никога нищо не е постигано с припряност. Прибързаното мислене почти винаги води до незадоволителни резултати. Той бе стигнал до тук с мъдри решения и хитри ходове, предприети в подходящия момент. Нямаше смисъл сега да прави изключение. Генералният му план съдържаше много променливи. Трябваше да се стиковат много неща в точно зададен момент. Първоначално начертаният път към успеха сега му се виждаше безнадеждно остарял. Твърде много нови и непредвидими играчи се бяха появили на терена. Което изглеждаше тревожно, но същевременно преливаше от нови възможности.

Той бе успял да подслуша разговора при обелиска. Информацията на листа хартия, изпаднал от кодекса, явно отговаряше на откраднатото от Мусолини. Британците бяха убедени в това, или поне така му бе казал Джеймс Грант, а по всичко личеше, че се бе оказал прав.

Най-добре да изчака събитията да се развият от само себе си. И да се възползва от добрия си късмет.