Малтийска следа

65

Малоун беше застанал на пистата на международното летище. Двамата с Люк бяха дошли до тук с колите си само за да установят, че частният самолет е напуснал острова преди три часа и вече е пристигнал в Рим. На борда му бил Кастор Гало.

Малоун извади телефона си, за да позвъни на Стефани, като я пусна на високоговорител. Сутрешното слънце вече прежуряше.

— Гало е във Ватикана — каза Стефани.

— Поне знаем точното му местоположение — отбеляза Малоун.

— Има ли нещо за четиримата, които елиминирах? — попита Люк.

— Все още ги издирваме. Отпечатъците им не са в системата.

— Със сигурност са били наемници, които Полукс Гало е убедил да му свършат черната работа — каза Малоун. — Мислели са си, че помагат на бъдещия папа. Гало няма пари, така че ги е привлякъл с нещо друго. За жалост, са излезли в ранна пенсия.

Той погледна часовника си.

8:45.

— Служебният самолет е още в Малта — каза Стефани. — Мога да разпоредя да го приготвят за излитане до един час.

— Направи го — помоли той.

— Ами кардиналът? — попита Люк.

— Дръж го на дълга каишка. Не прави нищо, което да го подплаши. Трябва да бъдем сигурни, преди да предприемем каквото и да било. — Малоун помълча, после добави: — Абсолютно сигурни.

— В такъв случай ще ви разделя — каза тя. — Люк, ти се връщаш и прибираш трупа на Гало, както и другите двама, от онази яма. Котън, ти тръгваш за Рим. Докато стигнеш до там, ще сме сигурни.

Полукс слезе от колата и се изправи пред дом „Санта Марта“. Пететажната сграда от бледожълт камък, която се намираше в сянката на базиликата „Свети Петър“, обичайно се ползваше като общежитие за пътуващи свещеници. Папа Франциск дори бе живял вътре, предпочитайки блъсканицата и спартанското обзавеждане пред изолираността и лукса на папските покои. По време на конклав сградата приютяваше участващите кардинали. Наброяваше общо 128 стаи, стопанисвани от Дъщерите на благотворителната организация „Сан Висенте“. Разполагаше с трапезария и два параклиса. В никакъв случай не можеше да мине за луксозна. Място за сън, хранене и молитва. Но за предпочитане пред големи помещения с нарове, отделени един от друг с провесени чаршафи, в каквито били наблъсквани кардиналите при предишни конклави.

Множеството прозорци бяха със затворени капаци.

Той знаеше, че интернет и сигналът на мобилните оператори ще бъдат блокирани, за да може кардиналите да са изолирани от света, както повеляваха правилата. Двама швейцарски гвардейци с колоритните си униформи, пелерини и лъснати шлемове стояха на пост от двете страни на входа. Намираше се в самия Ватикан, в заграденото пространство, далече от тълпите на площад „Свети Петър“. Хиляди хора вече се бяха събрали отвън. Щяха да останат там денонощно в очакване от комина над Сикстинската капела да излезе белият дим — знак, че има избран папа.

Той се окопити и с твърда стъпка тръгна към входа. Зад стъклените врати го очакваше личният асистент на Кастор. Първото му изпитание.

— Ваше преосвещенство — каза свещеникът, като се поклони леко. — Добре дошли. Стаята ви е готова. Позволете да ви отведа.

Полукс кимна в знак на благодарност и последва младежа навътре в сградата.

Люк тръгна обратно към параклиса. Трудно беше човек да се загуби на този остров, който беше по-малък от родния му окръг Блаунт в щата Тенеси.

Запита се какво ли прави майка му. Тя живееше сама, баща му отдавна беше починал. Двама от братята му живееха наблизо и я наглеждаха. Майка му вземаше социални помощи и част от пенсията на съпруга си, но и Люк се грижеше да не й липсват пари. Не че беше лесно да се наглежда човек като нея. Тя беше горда жена, която не искаше да бъде в тежест. Но той се бе споразумял с банката да превежда пари по нейната сметка с телефонно обаждане. И то така, че тя да не може да му ги преведе обратно. Не че не се бе опитвала.

Люк навлизаше в някакъв град и намали скоростта. Къщите и търговските сгради бяха заобиколени от лозя и ниви, които очевидно осигуряваха основния поминък на местните хора. Най-после знаеше къде отива. И беше готов. Той спря на кръстовището, после завъртя волана и пое към долината Пвалес.

Полукс гледаше възхитено одеждите, сложени върху леглото. Дългото расо, късата пелерина, която се носеше отгоре, кръглата копринена шапчица, покриваща само темето, и четириъгълната кардиналска шапка с помпон — всичките в аленочервено, символизиращо кръвта, която кардиналът уж бил готов да пролее за вярата си. Имаше и роба в традиционно бяло, като неговата беше с проста дантела, обозначаваща липсата на заеман официален пост или епархия. Останалите кардинали носеха роби с по-сложни мотиви, приготвени от съответните конгрегации. Но всичките в бяло. Той вече носеше кардиналския си пръстен, но на леглото беше поставено и разпятие на златна верига. Асистентът на Кастор, когото познаваше от преди, като Полукс, не проявяваше никакво колебание, убеден, че насреща му стои лично кардиналът.

— Всичко ли е наред? — попита младият свещеник на италиански.

Той вдигна поглед от леглото.

— Да. Перфектно.

Спалнята беше олицетворение на спартанска простота. Легло, нощно шкафче и дървено разпятие върху кремавата стена. В единия ъгъл имаше закачалка, а подът беше от полиран паркет, без килим. Дневната беше също толкова семпло обзаведена: маса, три стола и една конзолна масичка. Нищо по стените. Нищо на пода, който също беше от паркет. И в двете стаи се усещаше лека миризма на мъжка пот.

— Преоблечете се бързо — каза асистентът. — Програмата е натоварена. Литургията в „Свети Петър“ започва след по-малко от час. След това, противно на обичайното, кардиналите ще отидат направо в Паолинската капела, откъдето ще започне процесията към Сикстинската.

Пергаментите бяха прибрани на сигурно място в реликвария, който се намираше в пътната му чанта, междувременно внесена в стаята. Щяха засега да си останат там. Константиновият дар може би щеше да потрябва по-късно, когато всички се завърнеха по стаите си за през нощта. Лаптопът му също беше в чантата, а флашката — в джоба, откъдето нямаше да я вади цял ден. Тя щеше да му влезе в работа вечерта.

— А сега ме оставете — каза той.

Асистентът се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Полукс стоеше и гледаше алените одежди. Кардинал! Някога титла, давана на вторите синове и личните изповедници на амбициозни монарси, сега с нея най-често се удостояваха членове на Курията. Подобен пост също не се споменаваше никъде в Библията, нито в учението Христово. Беше изцяло измислен от Църквата. Идваше от латинската дума cardo. Ключ. Защото кардиналите държаха ключа към Престола на свети Петър. Както днес.

Той се усмихна. Време бе да завърши трансформацията си.