Малтийска следа

28

Малоун чакаше отговор на въпроса си как Мусолини се вписва в ситуацията.

— Трябва да разберете — каза Гало, — че двамата с брат ми, макар и еднояйчни близнаци, сме крайно различни един от друг. Аз избрах за себе си военна кариера, след което се посветих в служба на благотворителността заедно с рицарите. Докато той предпочете пътя на религията. И ако в моя свят амбицията не е нещо немислимо, в неговия може да бъде фатална. Аз не се интересувам от конклава, безразлично ми е кой ще стане папа. Но има други, за които не е така. Начело в списъка е брат ми, следван на близко разстояние от архиепископ Спаня.

— Ведомството се опитва да повлияе на конклава ли? — попита Стефани.

— Те са го правили и преди неведнъж. Защо сега да е различно?

— Отговорете на въпроса ми — каза Малоун. — Всичката тази информация за Мусолини. Защо е у вас? Едва ли е просто от историческа любознателност.

— Нищо подобно. — Гало посочи с жест помещението. — Тази колекция е един огромен по мащабите си изследователски проект, който ни отне десетилетия. Нека ви кажа нещо, което се знае само от посветените рицари. Орденът притежава два имота извън Рим. Палацо ди Малта, откъдето тръгнахте, и Вила дел Приорато ди Малта. Има една история за посещение на Мусолини в Приората.

Дучето се любуваше на сградата, осветена през нощта в цялото й великолепие. Тя се намираше на Авентинския хълм, един от знаменитите седем хълма на Рим, с изглед към Тибър. Някога бенедиктински манастир, впоследствие крепост на тамплиерите, сега тя принадлежеше на хоспиталиерите. Суверенитетът им върху имота бе белязан с червено знаме, извезано с бял осмоъгълен кръст.

Беше отминал един приказен ден. Той току-що се бе върнал от оперен спектакъл, поставен в чест на посещението на германския канцлер Адолф Хитлер, във Форо Мусолини — неговия форум, на Стадио дел Чипрези, където десетки хиляди се бяха отзовали на призива му да присъстват. Всичко бе старателно репетирано, включително триумфалният завършек на представлението, когато стотици младежи с факли се бяха строили в огромна свастика и бяха скандирали „Хайл Хитлер!“ с лица, осветени от пламъците. Австриецът бе впечатлен. До такава степен, че бе обявил Римската държава за възродена от стародавната традиция за нов живот. Щедра похвала.

Когато Хитлер си бе легнал, Мусолини бе решил да се върне в Рим и да се заеме с един друг въпрос, който изискваше личната му намеса. Затова се бе явил без предизвестие във Вила дел Приорато ди Малта.

Великият магистър беше застанал до него. Лудовико Киджи делла Ровере-Албани. Седемдесет и шестият, заемал тази длъжност. Този поне беше италианец. Роден в благородническа фамилия, чиито корени стигаха до XV в., Киджи бе избран за предводител на малтийските рицари през 1931 г. и през изминалите от тогава седем години се бе старал да не привлича внимание. Но не бе успял напълно.

— Знам, че се опитвате да осуетите усилията ми пред папата — каза му Мусолини. — Като действате зад гърба ми, пречите на преговорите.

— Правя само онова, което иска от мен Светият отец.

— Наистина ли? А бихте ли убили, ако Светият отец поиска това от вас?

— Това никога няма да се случи.

— Не бъдете толкова сигурен. Вашият знатен орден е изклал хиляди през вековете. Все в името на разни папи. Защо сега да сте нещо различно?

— И ние, и светът сме се променили.

— Ами членовете на Тайното братство? Те променили ли са се?

Лицето на по-възрастния мъж запази стоическото си изражение. Мусолини се беше надявал да го хване натясно, но уловката му не сработи. Бяха се усамотили в градината на резиденцията между подстриганите зелени храсти и високите кипариси.

— Аз притежавам документите — обяви той.

— Нищо не притежавате.

— Не бъдете толкова сигурен. Вашите рицари не стояха със затворени усти.

— Но въпреки това ги убихте.

— Никого не съм убивал.

— Сякаш сам си вярвате…

Мусолини посочи с пръст отвъд градината, към главния портал.

— Вярно ли е онова, което се разправя?

— Вижте сам.

Той се отправи с маршова стъпка към високата каменна решетка. Зад сводестата централна порта се виждаха две заключени железни врати. Едната водеше към Il Buco della Serratura. Такова дълго название за нещо толкова просто. Ключалката.

Неговите шпиони му бяха докладвали какво се виждало през отвора. Той се приближи към вратата, наведе се и надникна. В далечината, към края на градинската алея, между два подстригани кипариса видя купола на базиликата „Свети Петър“. Той се усмихна на загадъчната символика и се обърна към Великия магистър:

— Случайност ли е, или е нарочно това, че хоспиталиерите виждат центъра на Римокатолическата църква през собствената си ключалка?

— Това не мога да кажа. Но ние дълги векове сме пазили Църквата.

— Като сте искали много в замяна на службата си.

— Ние сме добри, лоялни и верни. За разлика от вас.

— Аз съм вашият лидер.

— Не е вярно. Това място не принадлежи на Италия. Ние сме отделна нация. Тук аз съм лидерът.

— На моите черноризци ще им трябват няколко минути, за да ви превземат. И тогава можем да опожарим тази нация, докато не остане нищо от нея. След което мога да превзема Палацо ди Малта и да повторя същото и там. Не ме изкушавайте.

— Правете каквото знаете. Ние и преди сме били бездомни, а сме оцелели.

— Кажете на Пий да ме остави на мира. Направете го и Константиновият дар остава у мен. Аз дори му направих услуга и го скрих там, където никой да не може да го намери. Безценната му вяра няма да бъде застрашена. Виждате ли, о възвишений, кралю на суверенна нация, сега аз съм Пазител на Църквата. Не вие. Аз. И Църквата ще прави каквото аз й наредя.

— Срещата била през май трийсет и осма година, а ключалката си е все там — каза Гало. — Всеки ден хора се редят на опашка, за да зърнат през нея купола на „Свети Петър“, който е на повече от три километра в далечината.

— А откъде знаете какво точно е казал Мусолини онази вечер? — попита Стефани.

— По време на войната работехме с американското и британското разузнаване — каза Гало. — Статутът ни на суверенна нация ни позволяваше да поддържаме дипломатическо присъствие навсякъде по света. Предоставяхме медицинско обслужване на воюващите страни, но наред с това предавахме на Съюзниците разузнавателна информация. Бяхме и връзката с двамата папи. Междувременно научихме, че Мусолини с изнудване е принудил Светия престол да стои настрана, убеждавайки Ватикана, че притежава древните документи. И двамата папи искаха от нас доказателства, че те са у нас. Разбира се, ние не бяхме в състояние да им ги дадем. Затова те капитулираха и запазиха мълчание за фашистките зверства. Пий Единайсети бе възнамерявал да наруши мълчанието си, но почина, преди да го направи. Пий Дванайсети остана верен на поетия ангажимент. В течение на десетилетия историците спорят защо Ватиканът не е сторил повече, за да спре злото в Италия и Германия. Но Църквата беше заплашена с нещо достатъчно важно, за да погълне цялото й внимание.

— А дали Мусолини наистина е притежавал документите?

— Нямаме представа. Дучето уби трима рицари, единият от които член на Тайното братство, за да се сдобие с онова, което търсеше. Това го знаем със сигурност. Затова през последните седем десетилетия събирахме всичко, което можехме. — Той отново обгърна с жест помещението. — И това тук е резултатът от нашите усилия. Питахте, господин Малоун, с какво е важен Мусолини. Ето с какво.

— А Църквата в течение ли е?

— Архиепископ Спаня определено е. Може би няколко кардинали знаят. В редиците на Ордена малцина са посветени в тази история. Аз съм един от тях. Но това не се знае от всички. Явно внезапната смърт на папата е възродила амбициите на архиепископа, Тайното братство и Кастор. И трите страни искат да се възползват от ситуацията.

— Вие не станахте ли временно заместващ благодарение именно на брат си? — попита Малоун.

— Съгласих се да поема поста като начин да преодолеем разделението в нашите редици. Но дребнавите раздори и абсурдно напомпаното его на голяма част от ръководството подлагат на изпитание търпението ми. Въпреки това аз съм лоялен към братята си. Само и единствено на тях.

— За сметка на родния ви брат?

— Дори за негова сметка. — Гало се поколеба, после добави: — Наивно си мислех, че аз съм единственият, който може да обуздае Кастор. Познавам го. Може би дори по-добре, отколкото той сам се познава. Още веднъж ви се извинявам за случилото се, господин Малоун. Старая се да коригирам ситуацията.

— Приемете и вие моите извинения. Просто се опитвам да се ориентирам в обстановката.

— Разбирам. И така, онова, което ще ви разкажа, е пазено като наша съкровена тайна в течение на много векове. Но ми е нужна помощта ви, затова ще наруша устава и ще я споделя и с двама ви.