Малтийска следа

68

Полукс влезе в Сикстинската капела с процесията от кардинали, двама по двама, облечени в червените си одежди, сплели молитвено пръсти. Помещението беше четиресет метра дълго, трийсет широко и разделено на две неравни части от решетка от мрамор и ковано желязо, донякъде наподобяваща византийски иконостас. Между нея и олтара имаше издигнат подиум, на който в дълги редици един до друг щяха да насядат кардиналите. Всеки разполагаше със стол и част от дълго писалище, общо за цялата редица столове. Единственото, от което Полукс имаше нужда в този момент, бяха малко късмет и информацията на флашката, която носеше в джоба на панталона си под расото.

Полукс беше посещавал няколко пъти Сикстинската капела, но във факта, че е дошъл тук, за да участва в конклав, имаше нещо особено вълнуващо. Сградата бе прочута със стенописите си, дело на някои от най-великите майстори на XV в. Погледът му се спря на „Страшният съд“ на Микеланджело върху отсрещната стена. Най-голямото живописно платно в света. На пръв поглед изображението изглеждаше объркано и хаотично, но при по-внимателен оглед зрителят би могъл да оцени мистичното вдъхновение, залегнало в него.

Пеенето спря. Процесията се разпръсна.

Той вдигна поглед нагоре, между двата реда прозорци отстрани, към извития таван. Критиците имаха право. Това категорично беше най-въздействащото произведение на изкуството, създавано някога. Когато папата деспот Юлий II наредил повторното изографисване на капелата, Микеланджело се разбунтувал. Все пак той бил скулптор, а не живописец! Но не след дълго получил вдъхновение и приел с ентусиазъм поръчката. Изпълнението му отнело четири усилни години, но окончателният резултат спираше дъха.

Полукс разглеждаше с любопитство отделните панели, съставляващи творбата. „Опиянението на Ной“, „Потопът“, „Сътворението на Ева“, „Бог витае над водата“, „Разделянето на светлината от тъмнината“. Погледът му се спря върху една конкретна сцена. „Медната змия“. И прати Господ върху народа отровни змии, които хапеха народа, и много свят измря от синовете Израилеви. И направи Мойсей медна змия и коя змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив. Той се успокояваше с текста на Числа, глава 21. Сега някои от кардиналите около него щяха да видят медна змия.

— Братя — провикна се от олтара кардиналът, председателстващ конклава. — Моля, заемете местата си, за да започваме.

Полукс откри отреденото му място до стената отляво, под „Прекосяването на Червено море“ от Росели. Настани се удобно на стола, върху който имаше поставена червена възглавница и по-малка възглавничка отзад за кръста. До момента измамата работеше перфектно. Няколко кардинали го бяха заговорили. Очевидно част от тях бяха приятели на Кастор, други не дотам. Той им бе отговарял кратко и мъгляво, преструвайки се на изцяло погълнат от случващото се наоколо. Слава богу, огромното мнозинство не му обръщаха внимание.

Председателстващият кардинал — италианец, най-старшият от присъстващите — се изправи и обяви пред събралото се множество, че предстои да положат клетва за спазване на нормите, залегнали в различните апостолически конституции и правилници, приети от предишните папи. Процедурата щеше да отнеме известно време, тъй като всеки кардинал по ред на старшинство трябваше да пристъпи напред, да положи ръка върху евангелието и публично да се закълне.

Полукс щеше да се забавлява, наблюдавайки представлението.

Малоун и Стефани разговаряха с кардинал Чарлс Стам — ирландеца, завеждащ Ведомството. Слаб, с хлътнали бузи, надупчено от сипаница лице и закривен като кука нос, той беше облечен в черно расо, а под бялата му якичка едва се подаваше ален нагръдник. Нямаше пръстен с печат. Единственият знак за високия пост, който заемаше, беше месинговият нагръден кръст. Макар Даниел Спаня да бе отговарял за оперативното командване на Ведомството, този човек беше реалният шеф, председателят на управителния съвет, преживял на този пост повече папи, отколкото можеше да преброи. Беше в напреднала възраст, доста над осемдесет, което не му даваше право да участва в конклава.

— Люк се обади — каза Стефани.

И му показа от телефона си снимка на горната половина на труп.

— Това е кардинал Гало — каза Малоун. — Малко вероятно е някой да е убил Полукс Гало, след което да му е обръснал брадата и да го е подстригал, преди да го погребе. Мъжът, който се намира сега в Сикстинската капела, е измамник.

Тримата разговаряха насаме в базиликата, далече от чужди очи и уши. Униформените часовои и младият свещеник, който бе придружил Малоун, се бяха оттеглили от другата страна на вратата.

— Шефът на малтийската служба за сигурност е потвърдил пред Люк, че братята Гало са си разменили местата — продължи Стефани. — Човекът е бил съучастник на Полукс Гало. Сега Гало е в Сикстинската капела и се преструва на брат си.

— Сигурно има план — предположи Малоун.

— Има, да.

И тя им разправи за флашката с компрометираща информация, която Гало бе получил от Спаня.

— Люк е използвал доста ефективни методи, за да принуди пленника си да говори — каза тя. — Накрая го е оставил на дъното на някаква гува. Спомена, че и ти познаваш мястото.

Малоун се позасмя.

— Сигурно никога няма да спре да се хвали с това. Да, бил съм там.

— Знам за вътрешното разследване на архиепископ Спаня — каза Стам. — Извършено бе по изрично желание на папата. Но не съм в течение на резултатите. Спаня ме излъга, че още работи по случая. Аз обаче се досетих, че ме мами. Допускам, че планът му е бил да използва наученото, за да се издигне до кардинал и да ме измести, като поеме и моята длъжност.

— Имам чувството, че не сте се разбирали особено — каза Малоун. — А защо сте го държали на работа?

— Защото беше изключително добър в онова, което вършеше. Пък и покойният папа го харесваше. — Стам вдигна рамене. — Тук не е демокрация. Нищо не можех да направя. Освен да го търпя… и да го наблюдавам.

— Кардинал Стам е причината отряд „Магелан“ да е намесен в случая — каза Стефани.

— Знаели сте, че Спаня играе някаква своя игра, така ли?

— Подозирах го. Когато неколцина мои подчинени потвърдиха, че е в Малта, разбрах, че имаме проблем. Но понеже научих, че и кардинал Гало е тръгнал натам, реших да поискам помощ отвън.

— Той ме помоли да изпратя един от моите агенти да наглежда кардинала — обясни Стефани. — Разбира се, нямах представа за истинските мащаби на онова, което ще се разрази.

— Да го кажем най-меко, загубих оперативния командващ и свой пръв заместник.

— Радвам се, че си тук — каза Стефани на Малоун. — Ситуацията изисква внимание, умения и опит.

— Трябва да заловим Гало — каза той. — Веднага.

Стам поклати глава.

— Не можем да нарушим светостта на конклава.

— Тя вече е нарушена — отвърна Стефани. — Всичко е измама. На която трябва да се сложи край.

— Можем просто да изчакаме, докато приключат за днес, и тогава да действаме — предложи Стам.

Но Малоун знаеше някои неща за конклавите.

— А какво ще правите, ако го изберат още днес следобед? Ще има гласуване, нали?

Стам замълча за момент.

— Да. Ще има. Вероятно през следващия един час.

— Нямаме представа какво е направил Гало — каза Малоун. — Ако информацията е толкова опасна, колкото казвате, може вече да е упражнил натиск. От няколко часа е в Рим. Този конклав трябва да бъде прекратен. Съжалявам, ако това ще бъде морална катастрофа за вас, но този човек е убиец. Затворени ли са вече вратите на Сикстинската капела?

— Всеки момент ще ги затворят.

— Трябва да действаме.

Полукс наблюдаваше как кардиналите се приближават един по един към катедрата, за да положат клетва. Когато дойде неговият ред, той стана, постави ръка върху евангелието и се закле да спазва Апостолическата конституция. И този път никой не му обърна внимание. Не го забелязваха. Но утре вечер щяха да го забележат.

След като и последният кардинал положи клетва, церемониалмайсторът произнесе заветната фраза:

— Extra omnes.

Всички вън.

Публичната част от конклава бе приключила и всички служебни лица отвъд мраморната решетка — фотографи, дошли да заснемат клетвата, чиновници от службите на Ватикана, както и всякакви архиепископи, свещеници и монсеньори, участвали в подготовката на събитието — си тръгнаха. След което високите дървени порти се затвориха за фотоапаратите и бяха залостени отвътре. В предишни векове практиката била обратната. По онова време кардиналите били далеч по-малобройни, всеки глас тежал много повече и усилвал ефекта от корупцията. Конклавите продължавали понякога с месеци, дори с години. Пазарлъците между електорите били всичко друго, но не и дискретни. Докато накрая, през 1274 г., папа Григорий X не разпоредил да бъдат заключвани в усамотение и дажбите им храна да бъдат строго ограничени, докато стигнат до консенсус. Едва ли е нужно да се казва, че оттогава нещата започнали да се случват по-бързо.

Сегашният конклав също щеше да бъде кратък. В най-добрия случай, два дни. Изборът му трябваше да се разглежда като плод на Божествено вдъхновение, тъй като репутацията на Кастор едва ли можеше да мине за papabile. Той се запита дали някой от прегрешилите кардинали би оказал съпротива. Може би. Но Полукс щеше да им обясни, че службата им ще завърши безславно, вероятно дори зад решетките, а световните медии ще научат точно с какви опущения са заслужили наказанието си от новоизбрания папа. Така че защо да нямат приятел на Светия престол? Макар и такъв, който ги изнудва. Но все пак приятел.

Всеки от тях разбираше рисковете, които бе поел, нарушавайки не само Божия закон, но и законите на която и да било цивилизована държава. Последното нещо, което биха желали, бе да бъдат публично разкрити, но ако предпочитаха това, той щеше да им го даде. Вместо папа щеше да стане Божият будител. Това щеше да стори чудеса за опетнения образ на Кастор Гало. Но той се съмняваше, че ще се стигне дотам.

От тях се искаше просто един глас, подаден тайно, от който можеха да се отрекат после, ако толкова държаха, и всичко щеше да си остане постарому. Ако не друго, кардиналите бяха практични хора.

Вратите на Сикстинската капела бяха затворени и заключени. Конклавът бе започнал. След още една проповед щеше да се пристъпи към първото гласуване. Пред него на застланата с покривка масичка имаше няколко молива, лист хартия, на който да си записва резултата от всеки вот, екземпляр от Ordo Rituum — сборника от правила за провеждане на конклава, както и пачка бюлетини, на всяка от които бяха отпечатани думите ELIGO IN SUMMUM PONTIFICEM. Избирам Върховния понтифекс.

Полукс възнамеряваше да напише собственото си име на първата бюлетина. Никой друг нямаше да посочи него. И никой нямаше да си помисли нищо лошо, тъй като мнозина щяха да гласуват или за себе си, или за някой приятел. В съвременната епоха нито един папа не бе събирал две трети от гласовете на първи тур. Вероятно с това се целеше да не се поддават на смъртния грях гордост. Но поне името му щеше да се включи в надпреварата.

А още преди свечеряване няколко от мъжете около него щяха да разберат важността на този факт.