Минало време

12

Стивън извика Робърт, който извика Питър, който извика Марк. Всички бяха в различни помещения.

Събраха се в задната стая и впериха погледи в екраните.

— Това е чифт обувки — обяви Стивън. — В случай, че някой се чуди.

— Защо са го направили? — попита Марк. — Споменаха ли?

— Тя иска чист въздух. Бих го определил като последователно поведение. Спомена го и преди. Не мисля, че е проблем.

Марк кимна.

— Разказах й за фотосесията на супермодела. Май ми повярва. Обещах монтьорът да им се притече на помощ още утре сутринта. Дори използвах технически термини, за да опиша потенциален проблем с отоплителната система на автомобила. Надявам се, че ми повярва. Сега е спокойна. Вратата няма значение.

— Много скоро ще трябва да я заключим.

— Но не и тази вечер. Да не ги стряскаме излишно. В момента са спокойни. Не се тревожат за нищо.

Ричър не пропускаше възможност да прекара нощта на ново място, затова намери друга къща за гости, на една пряка от онази, в която се бе настанил предишния ден. Намираше се в тясна тухлена сграда, наскоро боядисана в пастелни тонове. Ричър получи стая на последния етаж, до който се стигаше през ниска врата в началото на стръмни стълби с междинна площадка. Взе дълъг горещ душ и заспа бързо, още топъл и мокър.

Отново се събуди в три часа и една минута. Сутринта. И отново рязко, сякаш бе натиснал някакъв ключ. Причината не беше докосване, вкус, образ или мирис. Следователно звук. Този път веднага стана от леглото, измъкна панталона си изпод матрака, облече се бързо и се обу. Излезе през ниската врата и се озова на улицата.

Нощният въздух бе хладен, а тишината призрачна и крехка. Сред тесните пространства, затворени между тухли и стъкло, се чуваше единствено жуженето на електрическите уреди. Ричър стоеше неподвижен. Минута по-късно чу стъпки по тротоара. Отпред и вдясно. На трийсетина метра от него. Стъпките спряха. Някой пристъпваше на място. А може би бяха двама души. От тук не можеше да види нищо.

Ричър продължи да чака.

Минута по-късно чу приглушен вик. Женски глас. Може би от радост. Или екстаз. А може би не. Може би от възмущение или гняв. Трудно можеше да прецени. Но определено беше приглушен. И то по определен начин. Подобен звук издаваха устни, притиснати с длан.

Той продължаваше да не вижда нищо. Пристъпи наляво и видя процеп между магазин за чанти и магазин за обувки. Оказа се тясна алея, която разделяше двете сгради, с врати в двата края, предназначени за обитателите на апартаментите на втория етаж. До една от вратите стояха двама души. Мъж и жена, вкопчени в клинч. Като борци на тепиха. Бяха полуосветени от крушката над вратата. Мъжът беше млад. Почти хлапе, но едър и силен. Жената бе малко по-възрастна. Имаше руса коса и носеше обувки с висок ток и черни найлонови чорапи под късо черно палто, смачкано и вдигнато нагоре при схватката.

Всичко ли беше наред? Трудно можеше да се прецени.

Ричър не искаше да провали ничия вечер. Затова продължи да наблюдава безмълвно.

Жената извърна лице и каза „не“ с тих задъхан глас, сякаш изплю думата. В същото време обаче бе категорична, все едно говореше на куче. Ричър обаче откри и други чувства, вложени в тази единствена дума — срам, притеснение, отвращение… Тя блъсна младежа в гърдите и направи опит да се измъкне. Той обаче не я пусна.

— Ей! — извика Ричър.

Двамата се извърнаха към него.

— Махни си ръцете от нея, хлапе — каза Ричър.

— Не е твоя работа — отвърна младежът.

— Вече е. Ти ме събуди.

— Разкарай се!

— Чу я да казва „не“. Върви си.

Хлапето се извърна към него. Носеше блуза с име на известен университет. Беше едро момче. Почти метър и деветдесет и поне сто килограма. Може би спортист. Пращеше от сила, енергия и възбуда. Погледът му издаваше, че се смята за неустоим мъжкар.

Ричър погледна жената и попита:

— Добре ли сте, госпожице?

— Полицай ли сте? — попита на свой ред тя.

— Бях едно време, но в армията. В момента съм случаен минувач.

Тя не отговори. Сигурно е към трийсет, помисли си Ричър. Изглеждаше мила и симпатична. Но тъжна.

— Добре ли сте? — повтори той.

Тя се измъкна от обсега на младежа и застана на метър от него. Не каза нито дума, но погледна Ричър по начин, който издаваше, че не би искала той да си тръгне.

— Същото се случи и снощи, нали? — продължи Ричър.

Жената кимна.

— На същото място?

Ново кимване.

— По същото време.

— Когато се прибирах от работа.

— Тук ли живеете?

— Докато си стъпя на краката.

Ричър огледа обувките, косата и чорапите й и заключи:

— Работите в коктейл бар.

— В Манчестър.

— И този младеж ви е проследил до тук?

Тя кимна.

— И го прави две нощи поред?

Жената кимна отново.

— Тя ме помоли, човече — обади се младежът. — Затова се разкарай и остави нещата да последват естествения си ход.

— Не е вярно — възрази жената. — Не съм те молила да ме изпращаш.

— Цяла вечер ме сваляше.

— Просто се държах любезно. Това е обичайно изискване за сервитьорка в коктейл бар.

Ричър погледна момчето.

— Класическо недоразумение — обяви той. — Което лесно може да се разреши. Трябва само да се извиниш искрено, да си тръгнеш и никога да не се връщаш.

— Тя няма да се върне. Не и в този бар. Баща ми е съдружник там. Ще я уволни.

Ричър погледна жената и попита:

— Какво се случи снощи?

— Позволих му да ме изпрати — отвърна тя. — Но само веднъж и той се съгласи. Сега обаче се е върнал за нещо повече.

— Мога да обсъдя проблема с него, ако желаете — предложи Ричър. — А междувременно защо не се приберете у дома? И не се тревожете повече.

— Да не си посмяла да си тръгнеш! — възкликна младежът. — Не и без мен!

Погледът на жената заснова между двамата, като че ли се чудеше какъв избор да направи. Сякаш бе отишла на конни надбягвания само с двайсет долара в джоба и сега се чудеше на кой кон да заложи.

Накрая взе решение. Извади ключовете от джоба си, отключи вратата, влезе в дома си и затвори след себе си.

Младежът впери поглед във вратата, после се обърна към Ричър, който кимна към алеята.

— Изчезвай, хлапе.

Младежът продължи да се взира в него, като очевидно разсъждаваше усърдно. И накрая си тръгна. Прекоси алеята и се скри от погледа на Ричър. Зави надясно. Което означаваше, че е десняк. И възнамеряваше да причака Ричър, да го издебне и да стовари десния си юмрук в лицето му. А това предопределяше мястото. На не повече от метър от ъгъла, помисли си Ричър. До витрината на магазина за чанти. Заради осовата точка или центъра на въртене при дясното кроше. Елементарна геометрия. С предварително зададени пространствени параметри.

Времевият фактор обаче подлежеше на промяна. Защото Ричър контролираше скоростта. Хлапето очакваше той да го приближи с нормална скорост на движение. Вероятно очакваше Ричър да е напрегнат, дори да бърза леко. Или да е малко по-предпазлив. Но без сериозни отклонения от средните стойности. Затова щеше да замахне с юмрук в мига, в който зърнеше Ричър да се появява зад ъгъла. Ако врагът му се движеше с нормална крачка, ударът можеше да го свали на земята. Хлапето не беше глупаво. Нищо чудно да беше спортист. И да притежаваше силен удар и добра координация.

Следователно Ричър не биваше да се движи с нормална или средна скорост.

Затова спря на шест крачки от ъгъла и зачака. Чака дълго… после пристъпи бавно напред, плъзгайки крак по тротоара, след което отново спря и зачака, и пак пристъпи бавно, заплашително. Последваха ново продължително изчакване и нова бавна крачка. Представи си как хлапето зад ъгъла се напряга, стои със свит юмрук, но не смее да помръдне. Цялото му тяло се напряга. Но стои прекалено дълго в тази позиция. И е прекалено напрегнато. Мускулите започват да го болят, крайниците му да треперят.

Ричър направи нова крачка, дълга и бавна. Сега се намираше на по-малко от два метра от ъгъла. И пак зачака. В един миг се втурна рязко с вдигната лява ръка и отворена длан. Пръстите му бяха разперени като бейзболна ръкавица. Изскочи зад ъгъла и видя хлапето да се сепва, объркано от промяната на ритъма, попаднало в капана на бавните движения и продължителното чакане, в резултат на което мощното му кроше се превърна в безсилно замахване. Ричър го парира с лекота с лявата си длан. Юмрукът на младежа беше голям, но отворената длан на Ричър беше още по-голяма, затова той я сви здраво, не достатъчно силно, че да счупи пръстите му, но достатъчно силно, за да стисне противникът зъби, без да изхленчи или да изкрещи от болка. Хлапето очевидно не искаше да се стигне дотам, нали се имаше за голяма работа.

След малко Ричър стисна още по-силно. Нещо като тест за интелигентност. Който хлапето не издържа. Използва свободната си ръка, за да хване китката на Ричър. Грешен ход. Безсмислен. Винаги е по-добре да се насочиш към същината на проблема, да използваш свободната си ръка, за да удариш противника си в главата. Или да забиеш пръст в окото му. Или да направиш нещо друго, което да привлече вниманието му. Младежът обаче не го направи. Така пропусна шанса си. И Ричър добави въртеливо движение към натиска. Все едно въртеше топката на брава. Лакътят на противника му се усука и той наведе рамото си в опит да компенсира, но Ричър продължи да върти, докато накрая младежът се наведе толкова, че трябваше да пусне китката на Ричър, за да запази равновесие.

— Искаш ли да те ударя? — попита Ричър.

Никакъв отговор.

— Въпросът е елементарен — настоя Ричър. — Трябва да ми отговориш с „да“ или „не“.

Младежът продължаваше да се гърчи в опит да намери по-безболезнена позиция. Сумтеше, пухтеше, опитваше се да си поеме въздух, но не хленчеше. Засега. Накрая изохка:

— Добре, добре… Не съм я разбрал правилно. Съжалявам, човече. Ще я оставя на мира.

— Искаш ли да ми кажеш нещо за работата й?

— Шегувах се само.

— А искаш ли да ми кажеш нещо за следващата сервитьорка, която също просто ще си гледа работата?

Младежът не отговори.

Ричър стисна по-силно и попита отново:

— Искаш ли да те ударя?

— Не.

— „Не“ означава „не“, нали? Предполагам, че са те научили на това в твоя баровски университет. Усвоил си го поне на теория, нали?

— Стига, човече!

— Искаш ли да те ударя?

— Не.

Ричър го удари в лицето с максимална сила. Стовари юмрука си в носа му и завъртя. Сякаш товарен влак удари челно младежа. Той мигом изгуби съзнание. Коленете му омекнаха и гравитацията довърши останалото. Лявата ръка на Ричър обаче не помръдна. Цялата тежест на противника му падна върху извития му лакът. Ричър зачака. Вариантите бяха два. Или силата и еластичността на сухожилията щяха да му позволят да се претърколи напред, или нямаше да му позволят.

Не му позволиха. Лакътят му се счупи и ръката му се изви навън. Ричър го остави да падне. Младежът се стовари на тротоара пред магазина за чанти. Едната му ръка се простря напред, а другата се прегъна като свастика. Дишаше тежко. На пресекулки заради кръвта, събрала се в гърлото му. Носът му бе пострадал сериозно. Скулите също. Част от зъбите му липсваха. Зъболекарят му щеше да изкара достатъчно пари, че да плати с тях таксата за колежа на собственото си дете.

Ричър си тръгна. Върна се в къщата за гости, изкачи стръмните стълби, пристъпи приведен през ниската врата на стаята си, взе отново душ и си легна, отново топъл и влажен. Оправи възглавницата си и заспа.

Пати Сандстром се събуди в същия този миг. В три и петнайсет сутринта. Причината отново бе някакво подсъзнателно безпокойство, изплувало на повърхността. За какво бяха фенерчетата? Защо две? Защо не едно или дванайсет?

Стаята бе приятно прохладна. Свежият нощен въздух бе нежен като кадифе. Но защо бяха поставили двете фенерчета редом с дванайсет пакета храна? Защо изобщо си бяха направили труда да пакетират храната? И какво общо имаха фенерчетата с нея? Те не вървяха в комплект. Никой нямаше да попита някого дали иска фенерче с храната. Предположението на Шорти беше пълна глупост. Никой не обядваше на тъмно. Защото съдържанието на кашона бе предназначено именно за обяд. Обяд за богаташи от Бостън, които искаха да поживеят сред природата за не повече от седмица. Никой, дошъл по време на активния сезон, нямаше да приеме зърнени блокчета за вечеря. Или за закуска. Само за обяд, и то като част от неговата представа за туристически преход сред дивата природа. Какво тогава търсеха фенерчетата в кашона? Хората обядваха по светло. Когато слънцето се издигаше високо над хоризонта. Освен ако въпросните бостънски богаташи не бяха спелеолози. Но тогава щяха да разполагат със свои собствени фенерчета. Скъпи, специализирани фенерчета, привързани най-вероятно за каските им.

Защо някой ще слага фенерчета в кашон с храна, сякаш двете вървят ръка за ръка като сребърните прибори и ленените салфетки например?

Защо бяха сложени заедно? Всъщност… бяха ли?

Може някой да ги е пъхнал в кашона по-късно. Пати затвори очи и си представи сцената на отваряне на кашона. Тя бе разрязала тиксото с нокът, а Шорти бе отворил кашона. Какво беше първото й впечатление?

Между храната бяха пъхнати и две фенерчета, изправени нагоре.

Пъхнати.

Следователно не са били пакетирани заедно с храната. Били са добавени впоследствие.

Защо?

Две фенерчета за двама души.

Всеки от тях бе получил по едно фенерче и шест пакета храна.

Защо?

Донесохме ви малко продукти. Ако желаете, присъединете се към нас, ако желаете, останете тук. Изборът е изцяло ваш.

Думите на Марк бяха прозвучали неискрено. Определено нямаше намерение да ги кани на вечеря.

Каква бе целта му тогава? Какво криеше от тях?

Пати отметна завивката и стана от леглото. Отиде до скрина с телевизора, където стоеше кашонът. Отвори го и пъхна ръка вътре. Едното фенерче бе паднало в дупката, образувала се след изваждането на първите два пакета храна.

Пати го извади. Беше голямо, масивно, тежко. Студено и твърдо. Тя го притисна към дланта си и го включи. Завъртя леко ръка и позволи на част от светлината да озари стаята. Лъчът бе порозовял от близостта с дланта й. Фенерчето беше от известен производител. Пати имаше чувството, че е направено от солиден блок самолетен алуминий. В предната му част бяха разположени множество светодиоди, които наподобяваха око на насекомо.

Тя отново надзърна в кашона. Второто фенерче бе на мястото си, притиснато между пакети номер девет, десет, единайсет и дванайсет. Част от зърнените блокчета около него се бяха начупили и разронили. Една от кутийките със стафиди беше смачкана. Фенерчето несъмнено бе поставено впоследствие. Тя огледа внимателно лентата тиксо, която бе разрязала. Откри всъщност две ленти. Първата, поставена от производителя, а втората — от Марк или някой друг, когато бяха запечатали кашона, след като бяха поставили фенерчетата в него.

Какво още криеше Марк от тях?

Пати тръгна към вратата, изрита сгънатата обувка на Шорти и открехна вратата, колкото да се промъкне навън. Махна дланта си от предната част на фенерчето и то хвърли ярък сноп светлина. Пати тръгна към хондата, пристъпвайки боса по камъните. Отвори предната дясна врата. Лостът за отваряне на предния капак се намираше до левия й крак. Беше го виждала милион пъти. Широк черен лост. Дръпна го. Капакът подскочи рязко на два-три сантиметра над шасито, а в тихата нощ изщракването на пружината прозвуча като сблъсък на магистралата.

Пати изключи фенерчето и зачака. Никой не се появи. Не светнаха и прозорците на къщата. Тя отново включи фенерчето. Мина пред колата и вдигна капака. Подпря го с металната пръчка, предназначена за целта. Пати работеше в дъскорезница и разбираше от машини. Погледна наляво, надясно, наведе глава и откри това, което търсеше.

Моментът на истината.

Той знае какъв е проблемът. И преди е попадал на подобни случаи. Тръбите на климатика, които водят към арматурното табло, минавали близо до някакъв чип.

Пати се приведе напред. Държеше фенерчето, насочено право напред като медицинска сонда. Насочи го първо в едната, после в другата посока.