Минало време

39

Единият крачол на Шорти беше подгизнал от кръв. Пати не можеше да разкъса плата. Беше прекалено мокър, прекалено тежък, прекалено хлъзгав. Тя изтича назад и се върна със стрелата в ръка. Използва острия й връх, за да разшири дупката в плата. Стрелата беше нова и остра като бръснач. Пати разряза крачола на десетина сантиметра от двете страни на раната. Отметна лепкавата материя. И разгледа раната. Отверстието беше вертикално. Стрелата се бе забила над коляното, на около една трета от дължината на бедрото. Право в средата. Беше разкъсала мускула и заседнала в костта.

Пати не беше лекар, но знаеше съответните медицински термини. Стрелата беше пронизала четириглавия бедрен мускул и бе заседнала във фемура, или бедрената кост. Под ъгъл от деветдесет градуса спрямо феморалната артерия. Доста далече от нея. Следователно Шорти нямаше да умре от загуба на кръв. Бяха извадили късмет.

В същото време обаче Пати не се съмняваше, че силният удар е счупил костта.

Тя опипа с пръсти около раната. Попадна на някаква бучка в задната част на крака. Май имаше фрактура с разместване на счупените фрагменти. Подколенните сухожилия не бяха на обичайното си място. Шорти пъшкаше и охкаше, стиснал зъби, донякъде от болка, донякъде от яд. Изглеждаше бледозелен през обектива на уреда за нощно виждане. Беше изпаднал в шок, но не напълно. Сърдечният му ритъм беше учестен, но стабилен.

Пати огледа стрелата, с която бе разрязала плата. Върхът бе с формата на най-обикновен триъгълник. Двата ръба се събираха при върха. Тялото се разширяваше в средата, за да поеме пръчката. Както и за да добави допълнителна маса и инерция. Ръбовете бяха като бръсначи. Можеха да разрежат абсолютно всичко. Но не бяха назъбени. Бяха напълно гладки, без нито един нарез. Следователно изваждането на стрелата нямаше да доведе до нови разкъсвания. Щеше да излезе по същия начин, по който беше влязла.

Имаше една съществена разлика. Мускулът на Шорти беше в спазъм. И беше стегнал стрелата като в менгеме.

— Шорти, трябва да отпуснеш крака си — каза Пати.

— Не го чувствам — отвърна той.

— Мисля, че е счупен.

— Това не е добре.

— Трябва да те откараме в болница. Но преди това ще извадя стрелата. В момента мускулът ти се е свил около нея, стиснал я е здраво. Трябва да го отпуснеш.

— Не мога да го контролирам. Знам само, че боли ужасно.

— Мисля, че трябва да я извадим на всяка цена — настоя Пати.

— Опитай се да масажираш мускула — предложи Шорти. — Все едно съм получил крампа.

Тя го разтри. Бедрото му беше студено, влажно и лепкаво. Цялото в кръв. Шорти охкаше, стенеше, плачеше…

Пати притисна раната от двете страни с пръсти, плъзна ги все по-близо и по-близо до върха на стрелата, след което натисна малко по-силно и раната зейна. Потече кръв на малки зелени ручейчета, които се изливаха в различни посоки.

— Кажи ми къде отиваме? — попита Пати, за да го накара да забрави болката.

— Във Флорида — отвърна Шорти.

— И какво ще правим, когато пристигнем там?

— Ще даваме сърфове под наем.

— Какво друго?

— Тениски. Парите са в тях.

— С какъв дизайн?

Той се замисли за момент, може би за нещо красиво и оригинално, а тя стисна здраво стрелата и я дръпна рязко, все едно измъкваше дъска, заседнала в триона в дъскорезницата. Стрелата излезе от раната и Шорти изкрещя през стиснатите си зъби — от болка, възмущение и разочарование от нейното предателство.

— Извинявай — успокои го Пати.

Той изохка и задиша тежко.

Тя съблече якето си, взе стрела с чист връх и отряза ръкавите му. Завърза ги един за друг с голям възел. Сгъна няколко пъти останалата част от якето и получи малко, но плътно парче плат. Притисна го към раната и го завърза със сдвоените ръкави. Това беше най-доброто, което можеше да направи в момента. Натиск отпред, за да спре кървенето, и импровизирана шина отзад. Големият възел щеше да държи превръзката на място. Поне за известно време. Или поне така се надяваше Пати.

— Чакай ме тук — каза тя.

Тя хукна обратно към първата кошмарна фигура. Онзи, когото Шорти бе ударил. Точно зад ухото. Свали прибора му за нощно виждане. Целият беше в кръв. Извади още една стрела от колчана и се втурна обратно при Шорти. Намести прибора на главата му и сложи стрелата й ръката му. Като последно средство, с което да се защити в случай на необходимост.

— Сега ще потърся някое атеве — обясни му тя.

Пати стисна работещото фенерче в едната ръка и стрелата в другата. Върна се тичешком при мъжа, когото Шорти беше убил. Застана на същото място, на което бе стояла преди. Разигра отново сцената в съзнанието си. Мъжът, изскочил пред нея. Кошмарното видение. Лице в лице.

С други думи, той бе вървял на юг. И бе дошъл от север. Отправната му точка се намираше близо до началото на пътя.

Пати прекрачи тялото му и продължи към мястото, където гласът на втория стрелец ги беше стреснал в мрака.

Напълно си права, малката!

Бяха се обърнали и го бяха видели. Той също бе вървял на юг. И бе дошъл от север. Неговата отправна точка също се намираше близо до началото на пътя. Защото тези двамата бяха партньори, бяха екип. Работеха заедно. Здравият разум подсказваше, че са оставили атеветата някъде зад тях. Бяха спрели на пътя и бяха продължили пеша.

Пати прекрачи и второто тяло и тръгна на север.

Марк я видя да потегля. Реши да я последва, но в последния миг — и то с крайчеца на окото си — забеляза какво всъщност прекрачва Пати. Мъртвец. Двама мъртъвци. А това коренно променяше ситуацията. Подпалването на мотела бе сериозен удар. По ирония на съдбата сградата беше застрахована, но Марк нямаше да рискува с предявяването на иск. Дори най-повърхностният оглед щеше да покаже, че става въпрос за умишлен палеж. Защото именно за това ставаше въпрос. Стивън просто не се бе усетил навреме какво се случва пред очите му. Честно казано, никой от тях не беше разбрал. В онзи момент радиостанциите още работеха и Стивън бе описал купчините кърпи и загадъчното ровичкане на Шорти по колите, но ъгълът, под който бяха разположени камерите, не им позволяваше да видят какво точно прави той. Затова никой не се бе досетил, докато кърпите не бяха лумнали в пламъци и Шорти не бе започнал да ги разхвърля по стаите.

Подобно нещо никога не се бе случвало по време на техните обсъждания, симулации или военни игри. Сега Марк разбираше, че е трябвало да го предвидят. Подобен развой беше просто неизбежен. След като клиентите си плащаха за по-качествени обекти, това трябваше да се случи. Рано или късно. Все някой щеше да прибегне до подобен дързък ход.

Следователно нямаше да получат застраховката. Защото щяха да дойдат ченгета, да започнат да се ровят сред отломките и да открият цял куп съмнителни неща. От друга страна обаче, възстановяването на мотела щеше да погълне половината сума, която бяха спечелили тази нощ. Което щеше да им нанесе сериозен удар. Все пак можеха да се утешат с мисълта, че впоследствие ще си възстановят инвестицията. При това с лихвите.

Загубата си оставаше загуба. Но какви бяха алтернативите? Марк се замисли. Изведнъж му хрумна: защо да възстановяваме мотела? Тази съборетина! Тя не означаваше нищо за него. Беше попаднала в ръцете му благодарение на някакъв стар нотариален акт, наследен от човек, когото никога не бе виждал. Въобще не му пукаше. В този момент Марк взе решение да зареже разрушения мотел. Много по-евтино щеше да излезе да преустрои някоя стая в къщата. И да смени двете табели. От Мотел на Стаи под наем. Нови пластмасови букви и малко златиста боя. Което отново щеше да привлече гости. Би трябвало да се получи. И бездруго не им трябваха повече от двама души. А клиентите можеха да спят на палатки. Като част от цялостното преживяване.

Мъртъвците обаче бяха нещо съвсем друго. Марк се гордееше с реалистичния си подход. Не позволяваше на емоции, чувства или предразсъдъци да повлияят разума му. Преценките му бяха напълно безпристрастни. Умееше да предвижда последиците. Все едно играеше ускорен шах. Но наум. Винаги знаеше какво следва. Първо едно, после друго, след него трето и прочие. И в този момент Марк видя как всичко рухва, следвайки принципа на доминото. Ще започне издирване на гостите, които първоначално ще бъдат обявени за безследно изчезнали. Полицията ще започне да задава въпроси и да събира информация. След като Робърт умееше да открива хора, това се отнасяше и за правителството. То най-вероятно щеше да се справи много по-бързо от Робърт.

Време беше за план Б. Без никакви сантименталности.

Марк се върна при атевето си и подкара бавно към къщата. Мотелът бе изгорял до основи. Беше останала само металната клетка около стая № 10. И тя блестеше в червено. Горещината бе неописуема. Марк усещаше високата температура чак от другия край на паркинга. Нощният бриз разпалваше въглените, които ту припламваха в червено и бяло, ту хвърляха искри в мрака.

Марк подмина плевнята и се насочи право към къщата. Форсира атевето по стъпалата и паркира направо на верандата. Тръгна към стаята отзад. Стивън го поздрави още преди да е прекрачил прага. Без да вдигне поглед. Нали следеше предавателите. Знаеше, че Марк се връща в къщата.

Марк надникна през рамото му. Право към монитора, който показваше джипиес координатите. Видя сигнал само от едно фенерче. Питър и Робърт не бяха помръднали от позициите си по фланговете.

— Изгубихме сърдечния ритъм на четирима — каза Стивън.

— На четирима? — възкликна Марк.

Стивън превключи екраните и му показа данните. Четири отделни графики. Данни за сърдечния ритъм по едната ос и за времето по другата. Всяка графика наподобяваше скица с молив на планински терен. И всичките показваха едно и също. Първоначално покачване на стойностите, което свидетелстваше за силна възбуда, последвано от тясно плато на интензивен стрес, а после… нищо.

— Може да е дефект в оборудването — предположи Стивън.

— He — отвърна Марк. — Видях двама от тях. Бяха мъртви.

— Какво?

— Главите им бяха смазани. От Пати и Шорти, предполагам. Които се оказаха по-добри от очакваното.

— Къде се е случило това?

— Южно от пътя.

— А другите двама?

— Нямам представа — призна Марк.

Стивън превключи на екрана, който показваше данните от джипиесите. Оцелялото фенерче се движеше сред дърветата край пътя. Питър и Робърт бяха по местата си. На отделен прозорец се виждаха данните от учестения, но стабилен сърдечен ритъм на двамата оцелели клиенти. Вълнуваха се. Възбудата от преследването. Но без резки пикове. Не бяха установили контакт. Все още.

— Кои са те? — попита Марк.

— Карел и онзи от Уолстрийт.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намират?

— Знам къде са оставили моторите. Изглежда, че са заели централна позиция.

— Двамата отпред и двамата отзад вече са извън играта. Сега всичко зависи от тях.

— Но кой е убил втората двойка?

— Нямам представа — повтори Марк.

— Това променя всичко, нали разбираш… Вече нищо не е същото.

— Съгласен.

— Какво ще правим?

— План Б. Следи внимателно накъде се движи фенерчето.

Стивън впери поглед в екрана.

Марк извади изпод якето си голям черен пистолет. Вдигна високо ръка, защото пистолетът беше дълъг заради монтирания заглушител. И простреля Стивън в тила.

Веднъж, втори път.

За всеки случай. План Б изискваше куп предпазни мерки.

Марк взе саковете с пари от шкафа и ги остави на пода в коридора. Отвори тайното отделение, монтирано в задната стена на шкафа, и измъкна комплекта си за оцеляване. Пари в брой, кредитни карти, шофьорска книжка, международен паспорт, телефон за еднократна употреба. Цяла нова самоличност, събрана в малък найлонов плик.

Той хвърли на пода в коридора комплектите за оцеляване на Питър, Стивън и Робърт. Отнесе саковете с парите навън и ги остави на земята, далече от къщата. Върна се на верандата и отвори широко входната врата.

Направи няколко маневри с атевето, докато го позиционира така, че да може да го обърне настрани. Разви капачката на резервоара и я захвърли. Приклекна като щангист и хвана здраво рамката. Вдигна атевето и го преобърна на една страна. Към къщата. Точно до отворената врата. От резервоара потече бензин. Направи първо локва, а после — миниатюрно езеро.

Марк хвърли запалена клечка кибрит и отстъпи крачка назад. Миг по-късно грабна саковете и хукна. Към плевнята. Измина половината разстояние, спря и погледна назад. Къщата вече гореше. Предната стена и входната врата. А също и верандата. Пламъците пълзяха навътре.

Марк се обърна и продължи да тича. Когато се озова в плевнята, първата му работа бе да прибере саковете в мерцедеса. Изкара го на заден и паркира на значително разстояние от огъня. Върна се тичешком в плевнята. Къщата вдясно бе обхваната от ярки пламъци, които достигаха прозорците на втория етаж. Марк се втурна към косачката за трева. На стелажа над нея стояха тубите с бензин. Общо пет на брой. Пълнеха ги всеки път, когато някой отидеше с пикапа в града.

Защото тревата трябваше да изглежда добре поддържана. Външният вид е важен.

План Б. Нищо повече.

Марк разля тубите по пода. Под мерцедеса на Питър, под мерцедеса на Стивън, под мерцедеса на Робърт. Хвърли клечка кибрит, обърна се и хукна към колата си. Включи аварийните светлини. За да могат Питър и Робърт да ги видят отдалече. Сигнал за тревога. Двамата вече бяха разбрали, че радиостанциите им не работят. И бяха видели двата нови пожара. Но нямаха представа какво става. Затова щяха да хукнат обратно към къщата.

Марк подкара спокойно към асфалтовия път с включени аварийни светлини, подмина отломките от мотела и се озова на поляната. Спря по средата й.

Робърт се появи отдясно, излезе от гората и описа широк полукръг. Дебелите гуми на атевето му мачкаха тревата и забиваха семената дълбоко в пръстта. Той спря в началото на пътя, а следващата му маневра го отведе до дясната врата на Марк. Който свали прозореца.

Робърт го погледна. Марк го простреля в лицето.

След което вдигна прозореца. Питър приближаваше отляво. Описвайки същия широк полукръг през поляната. Напълно симетричен. Спря пред шофьорската врата. Което означаваше, че мерцедесът се намира между него, атевето на Робърт и мъртвото му тяло на земята.

Марк свали прозореца. Питър застана точно пред него. Лице в лице.

Пистолетът обаче се оказа прекалено дълъг. Заради заглушителя. Марк не успя да го извади. Дулото опря във вратата.

Питър изключи двигателя.

— Колко зле е положението? — попита той.

Марк замълча за миг, след което каза:

— Не може да бъде по-зле. Мотелът изгоря. В момента горят къщата и плевнята. Четирима клиенти са мъртви.

Питър замълча на свой ред. Накрая каза:

— Станалото променя всичко.

— Съгласен.

— Това е краят. Разбираш го, нали? Ченгетата ще ни гонят до дупка.

— Не се съмнявам.

— Трябва да изчезнем от тук — продължи Питър. — Още в тази минута. Само ние двамата. Трябва да го направим, Марк. Може да не оцелеем, ако останем.

— Само ние двамата?

— Робърт и Стивън са безполезни. Те са бреме. Знаеш го.

— Трябва да отворя вратата — каза Марк. — Трябва да се поразкърша, да си опъна краката.

Питър погледна в салона.

— Имаш достатъчно място — каза той.

Въпреки това Марк отвори вратата. Но не излезе. Отвори я точно колкото му бе необходимо, за да освободи заглушителя, и когато Питър застана пред него, той го простреля веднъж в гърдите, втори път в гърлото и трети в лицето.

После затвори вратата, вдигна прозореца, изключи аварийните светлини и потегли по пътя, който водеше към гората.