Минало време

7

Ричър остави Карингтън в градината и се върна в градската служба „Архиви“. Натисна звънеца и минута по-късно от задната врата се появи Елизабет Касъл.

— Нали казахте да ви се обадя… — започна Ричър.

— Открихте ли Картър? — попита тя.

— Стори ми се свестен тип. Не разбирам защо не искате да излезете с него.

— Моля?

— Когато ви попитах дали ви е приятел, вие реагирахте така, сякаш идеята ви се струва абсурдна.

— Не вярвам, че той би излязъл с мен. Картър е най-видният ерген в Лакония. Може да излезе с която жена пожелае. Не мисля, че дори има представа коя съм. Какво ви каза?

— Родителите ми са били или бедни, или крадци, или бедни крадци.

— Сигурна съм, че не е така.

Ричър замълча.

— Макар добре да знам, че това са често срещани причини човек да избегне участие в преброяването — добави Елизабет Касъл.

— Не бива да изключваме нито една възможност — отвърна Ричър. — Не бива да ходим на пръсти от страх да не засегнем някого.

— Нищо чудно да не са се регистрирали и като гласоподаватели. Някой от семейството имал ли е шофьорска книжка?

— Не и ако са били бедни. Нито пък, ако са били крадци. Не и с истинските им имена.

— Баща ви трябва да е имал свидетелство за раждане. Името му все трябва да фигурира в някой документ.

Вратата към коридора се отвори и в стаята влезе Картър Карингтън, все така усмихнат, все така елегантно облечен и леко разрошен. Видя Ричър и каза:

— Здравейте, отново.

Явно не се изненада, че го заварва тук. Той се обърна към гишето, протегна ръка и се усмихна.

— Вие трябва да сте госпожица Касъл.

— Елизабет — отвърна тя.

— Картър Карингтън. Приятно ми е да се запознаем. Благодаря ви, че насочихте този господин към мен. Изложи ми доста интересна ситуация.

— Защото баща му е пропуснал две последователни преброявания?

— Именно.

— Имам чувството, че това е направено съзнателно.

— Ако сме сигурни, че не сме сгрешили града.

— Не сме — обади се Ричър. — Виждал съм го записан десетки пъти. Лакония, Ню Хампшър.

— Интересно — отбеляза Карингтън, погледна Елизабет Касъл в очите и каза: — Трябва да обядваме някой път. Радвам се, че сте забелязали двете пропуснати преброявания. Бих искал да го обсъдим по-подробно.

Тя не отговори.

— Ще ви помоля да ме държите в течение — продължи Картър.

— Решихме, че бащата на господин Ричър би трябвало да има свидетелство за раждане.

— Почти сигурно — каза Картър. — Кога е роден?

Сърцето на Ричър прескочи един удар.

— Обзалагам се, че ще ви се стори странно — отвърна той. — Имам предвид, в контекста на случилото се…

— Защото?

— Понякога не беше сигурен.

— Какво означава това?

— Веднъж казваше, че е роден през юни, друг път — през юли.

— Как си го обяснявате?

— Твърдеше, че не помни, защото не смятал рождените дни за важни. Не разбирал защо трябва да приема поздравления заради това, че се е приближил с една година към смъртта.

— Струва ми се прекалено черногледо.

— Беше морски пехотинец.

— Какво казват документите?

— Юли.

Карингтън замълча.

— Какво има? — попита Ричър.

— Нищо.

— Вече се разбрахме с госпожица Касъл, че не бива да ходим на пръсти от страх да не засегнем някого.

— Ако детето не е сигурно в рождената си дата, това е класически симптом за проблеми в семейството.

— На теория — уточни Ричър.

— Както и да е. Свидетелствата за раждане са подредени в хронологичен ред. Но въпреки това може да отнеме известно време, ако не сте сигурен в датата. По-добре да тръгнем по друг път.

— Например?

— Полицейските архиви. Не искам да ви прозвучи грубо, но съществува и такава възможност. Не откриете ли нищо там, просто ще я изключим. И на мен, както и на вас, не ми се иска баща ви да се окаже беглец от закона. Иска ми се причината да се окаже далеч по-интригуваща. Бързо ще я открием. Полицейското управление отдавна разполага с компютри. Похарчиха цяло състояние, за да го модернизират. Вярно, парите не дойдоха от градския бюджет, а от Министерството на вътрешната сигурност, но все пак. Дори издигнаха статуя на първия началник на полицията.

— С кого мога да се срещна там?

— Ще позвъня предварително. Ще уредя някой да ви посрещне на входа.

— Ще проявят ли желание да сътрудничат?

— Аз съм човекът, който решава дали кметството да им помогне или не. Имам предвид, когато сгазят лука. Така че непременно ще проявят желание да сътрудничат. Но изчакайте до обед. Така ще могат да ви отделят повече време.

Пати Сандстром и Шорти Флек отидоха на обяд в голямата къща. Всички се чувстваха неловко. Шорти ту се правеше на сърдит, ту се усмихваше глуповато. Питър мълчеше. Или се чувстваше обиден, или бе разочарован. Пати не можеше да прецени кое от двете. Робърт и Стивън не проронваха и дума. Единствено Марк разговаряше с тях. Той беше в добро настроение, словоохотлив и остроумен. Държа се много дружелюбно. Сякаш нищо не се бе случило сутринта. Изглеждаше изпълнен с увереност, че ще намери решение на проблемите им. Няколко пъти им се извини за телефона. Дори им подаде слушалката, за да се уверят, че няма сигнал. Сподели и безпокойството си, че липсата на връзка може да разтревожи някого у дома или на мястото, към което са се запътили. Дали не са пропуснали някоя среща вече? Трябва ли да позвънят на някого?

— Никой не знае, че сме заминали — отвърна Пати.

— Наистина ли?

— Ако знаеха, щяха да се опитат да ни разубедят.

— От какво да ви разубедят?

— Там е доста скучно. Двамата с Шорти искаме нещо по-различно.

— Къде възнамерявате да отидете?

— Във Флорида — отвърна Пати. — Искаме да започнем собствен бизнес там.

— Какъв?

— Нещо, свързано с океана. С водни спортове може би. Сърфове под наем например.

— За целта ще ви трябва начален капитал — отбеляза Марк. — За да купите сърфовете.

Пати извърна поглед и се замисли за куфара.

— Колко време ще стоим без телефон? — попита Шорти.

— Да не би да съм ясновидец? — отговори му с въпрос Марк.

— А обикновено колко чакате, докато го оправят? Горе-долу?

— Обикновено отстраняват повредата за половин ден. Телефонният техник е мой добър приятел. Ще го помоля да ни изтегли по-напред в списъка. Предполагам, че ще тръгнете преди вечеря.

— Ами ако отнеме повече от половин ден?

— Тогава ще трябва да чакаме. Не е по силите ми да направя нещо повече.

— Честно казано, мисля, че е най-добре да ни откарате до града. И за нас, и за вас. Ще се отървете от нас.

— Но колата ви ще остане тук.

— Ще изпратим „Пътна помощ“.

— Наистина ли?

— От първия сервиз, който видим.

— Можем ли да ви имаме доверие?

— Обещавам да се погрижа за това.

— Добре, но трябва да признаете, че до този момент не сте се проявили като грижовен собственик на автомобил.

— Обещавам да изпратя репатратор.

— Какво ще стане, ако не го направите? Ние тук си имаме достатъчно работа. Не искаме да се чудим как да се отървем от колата ви. А това, между другото, няма да е никак лесно, защото тя не е наша. Не можем да направим нищо без документите или договора за покупка. Търсенето на различни алтернативи ще ни струва време и пари. Не можем да я държим тук неопределено дълго и да загрозяваме околността. Нищо лично. В нашия бизнес държим на впечатлението, което създаваме у клиентите. Не искам да ви обидя. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Можете да дойдете с нас до „Пътна помощ“ — отвърна Шорти. — Дори можете да ни закарате до там. И можете да проследите сделката, която ще сключа. Като свидетел.

Марк кимна. Наведе глава и доби леко отнесен вид.

— Добро предложение — каза той. — Но истината е, че в момента сме малко притеснени в това отношение. Имам предвид пътуването до града. Инвестицията в този мотел беше огромна. Трима от нас продадоха колите си. Запазихме само тази на Питър, защото тя беше най-старата и съответно най-евтината. Тази сутрин и тя отказа да запали. Също като вашата. Може да е заразно. Но ако трябва да бъда сериозен, опасявам се, че няма измъкване от тук.

Ричър обядва в заведението, което си бе набелязал по-рано. Оказа се, че там поднасят популярни ястия в гурме вариант. Помещението бе уютно, а масите — с покривки. Той си поръча бургер с всевъзможни добавки, парче кайсиев пай и черно кафе. После се отправи към полицейското управление. Откри го точно на мястото, към което го бе упътил Карингтън. Фоайето беше високо, просторно, облицовано с плочки. В него цареше делова и дори строга атмосфера.

Зад махагоновия плот стоеше цивилна служителка. Ричър се представи и добави, че Картър Карингтън би трябвало да се е обадил предварително и да е уредил някой да го посрещне. Жената вдигна слушалката на телефона преди още да е чула името на Карингтън докрай. Явно беше предупредена за идването на Ричър.

Предложи му да седне, но Ричър предпочете да изчака прав. Съвсем за кратко, както се оказа. През двойната врата влязоха двама полицейски служители. Мъж и жена. Изглеждаха опитни професионалисти. В първия момент Ричър предположи, че идват за нещо друго. Той лично очакваше чиновник от архивите. Но двамата се насочиха право към него и когато се озоваха на една крачка, мъжът попита:

— Господин Ричър? Аз съм Джим Шоу, началник на криминалния отдел в местното полицейско управление. Приятно ми е да се запознаем.

Шефът на криминалния отдел. Много добре. Явно полицията наистина щеше да му окаже съдействие, както бе обещал Карингтън. Не се бе пошегувал. Шоу беше едър, петдесетинагодишен, висок около метър и седемдесет и пет, с набраздено от бръчки червендалесто ирландско лице и буйна червена коса. Всеки жител на Бостън мигом би го определил като ченге. Всъщност приличаше на онези полицаи от детските книжки.

— На мен също — отвърна Ричър.

— Аз съм Бренда Еймъс — представи се жената. — С радост ще ви помогнем. Само кажете какво ви трябва.

Акцентът й беше южняшки. Все така провлачен, но вече не толкова мек. Беше загрубял от живота на север. Бренда Еймъс бе с десетина години по-млада от Шоу, висока почти метър и седемдесет, слаба и стройна. Имаше руса коса, високи скули и зелени очи, с натежали в крайчеца клепачи, които обаче сякаш казваха: не ми се изпречвай на пътя.

— Благодаря, госпожо — отвърна Ричър. — Въпросът е съвсем незначителен. Не знам какво точно ви е казал господин Карингтън, но се опитвам да науча малко повече за миналото на семейството си. Може и да не открия нищо. Все пак са минали осемдесет години. Случаят не попада дори в категорията „студени досиета“.

— Господин Карингтън спомена, че сте били военен полицай.

— Това беше отдавна.

— Ще ви осигурим десет минути от времето на компютърната ни система. Би трябвало да е напълно достатъчно.

Двамата го поведоха през ниските махагонови врати, съвсем като в кръчма в Дивия запад, и го въведоха в открита зала, пълна с цивилни служители, които седяха един срещу друг на долепени по двойки бюра. Приличаше на обикновен офис с изключение на тежката напрегната атмосфера, която безпогрешно издаваше всеки полицейски участък. Завиха зад ъгъла и се озоваха в коридор, от двете страни на който също имаше врати. Спряха пред третата отляво. Кабинетът на Еймъс. Тя покани Ричър да влезе, а Шоу се сбогува с тях и продължи по коридора. Явно смяташе, че е проявил нужната любезност, с което задълженията му се изчерпваха. Еймъс последва Ричър и затвори вратата. Кабинетът й изглеждаше традиционен и дори старомоден, но всичко в него бе съвсем ново. Бюро, столове, шкафове, компютър.

— С какво мога да ви помогна? — попита Еймъс.

— Търся името Ричър в старите полицейски доклади от двайсетте, трийсетте и четирийсетте години.

— Роднини?

— Баща ми, дядо ми и баба ми. Карингтън смята, че не са участвали в преброяването, защото са били издирвани от федералните власти.

— Ние сме окръжно управление. Нямаме достъп до федералната база данни.

— Може да са започнали с нещо дребно. Като повечето хора.

Еймъс придърпа клавиатурата и започна да въвежда команда след команда.

— Възможно ли е името Ричър да се е изписвало по друг начин? — попита тя.

— Не мисля.

— Първите им имена?

— Джеймс, Елизабет и Стан.

— Джим, Джими, Джейми, Лиз, Лизи, Бет?

— Нямам представа как са се обръщали един към друг. Никога не съм ги виждал.

— Възможно ли е Стан да е съкращение от Станли или Стенли?

— Никога не съм виждал името му изписано по друг начин. Винаги е било просто Стан.

— Прякори?

— Не, доколкото знам.

Еймъс продължи да пише, накрая въведе команда и зачака. Без да каже нито дума повече.

— Предполагам, че и вие сте били военен полицай — обади се Ричър.

— Какво ме издава?

— Първо, акцентът. Така говорят в армията. По южняшки, но с някои примеси. Освен това повечето цивилни полицаи се интересуват какво сме правили, как сме го правили. Проявяват професионално любопитство. Но не и вие. Вероятно защото знаете с какво се занимават военните полицаи.

— Прав сте.

— Кога напуснахте армията?

— Преди шест години — отвърна тя. — А вие?

— Преди вас.

— В коя част сте служили?

— Предимно в Сто и десета специална.

— Кой беше командир, когато служехте там?

— Аз — отвърна Ричър.

— А сега сте пенсионер и се занимавате с генеалогия.

— Просто видях един пътен знак — каза Ричър. — Нищо повече. Вече започвам да съжалявам за това.

Еймъс погледна екрана.

— Имаме съвпадение — обяви тя. — Отпреди седемдесет и пет години.