Минало време

13

Пати Сандстром с лекота откри задната част на арматурното табло. Оказа се гол пластмасов панел, оребрен за по-голяма здравина, посивял и покрит с мръсотия, а под нея — тънък слой звукоизолация, започнала вече да се отлепва. През таблото минаваха всевъзможни жици, маркучи, тръби. Повечето са свързани с електрическата система, предположи тя. Горещата вода от радиатора на климатика би трябвало да минава през дебел маркуч. С диаметър поне два-три сантиметра, солиден, подсилен. И несъмнено дублиран с идентичен маркуч, който да отвежда водата в обратната посока. Това изискваше принципът на циркулацията. Или по-точно, водната помпа. Която, както бе казал Питър, спира да работи с изключването на двигателя.

Пати замести лъча на фенерчето ту насам, ту натам.

Откри два черни маркуча, свързани с блока на двигателя. Други кандидати нямаше. Пати ги проследи с помощта на фенерчето. Те минаваха ниско долу и влизаха в купето. А после изчезваха зад конзолата в пода, непосредствено до скоростната кутия. Климатикът бе разположен точно над този отвор.

Тръбите на климатика водят към арматурното табло.

Не, не водят, помисли си Пати.

Провери маркучите отново и отново. Изобщо не минаваха покрай арматурното табло, а отдолу, на нивото на педалите. Много по-ниско от арматурното табло. Освен това около тях нямаше нищо друго. Масивни метални части, до една покрити с кал и мръсотия. И никакви жици. Нищо уязвимо. Нищо, което да пострада от висока температура. И никакви черни кутии с електронни чипове.

Пати се изправи. Огледа къщата. Беше потънала в тишина. Призрачният силует на плевнята се открояваше на фона на нощното небе. И деветте атевета бяха паркирани в стройни редици. Пати угаси фенерчето и се върна в стаята. Пристъпи към леглото и събуди Шорти. Той се стресна и се изправи рязко, после се огледа, да не би някой непознат да е влязъл в стаята.

Не видя никого.

— Какво има? — попита Шорти.

— Тръбите на климатика не минават покрай арматурното табло — каза Пати.

— Какво? — повтори Шорти.

— Проверих — обясни му тя. — С едно от фенерчетата, които ни дадоха.

— Кога?

— Току-що!

— Защо?

— Събудих се. Мъчеше ме усещането, че нещо не е наред.

— Свалила си арматурното табло?

— Не, погледнах под капака. От другата страна. Открих тръбите. Но около тях няма никакви чипове.

— Добре, възможно е човекът да се е объркал — каза Шорти. — Да е сгрешил годината. Колата ни е доста стар модел. А може хондите, продавани в Канада, да се различават от тези в Щатите.

— А може този монтьор изобщо да не съществува. Може никой да не е звънял в града.

— Но защо им е да го правят?

— За да ни държат тук.

— Какво?

— Имаш ли друго обяснение?

— Но защо им е да го правят? Сериозно! За да си повишат заетостта? Заради банката? Заради нашите петдесет долара?

— Нямам представа защо.

— Така не се прави бизнес. Можем да се оплачем.

— Само дето не можем да отидем никъде. Нямаме интернет, мобилните не ловят сигнал, в стаята няма телефон…

— Не могат да държат хора против волята им. Все някой ще забележи изчезването им.

— Сами им казахме, че никой не знае за заминаването ни.

— Но освен това казахме, че нямаме пукната пара — каза Шорти. — Колко дълго смятат, че ще им плащаме по петдесет долара?

— Два дни — отвърна Пати. — Закуска, обяд и вечеря. Общо шест хранения.

— Същинска лудост! А после какво? Ще извикат ли монтьор?

— Трябва да се измъкнем от тук. Да използваме атевето, както ти предложи. Ставай и се обличай. Трябва да тръгваме.

— Сега?

— Веднага!

— Посред нощ е.

— Сам предложи да тръгнем посред нощ. Когато спят. Трябва да го направим сега.

— Само защото майсторът може да е сгрешил по телефона?

— Ако изобщо съществува. Трябва да се махнем заради всичко, което се случва тук.

— Защо ни дадоха фенерчета? — зачуди се на глас Шорти.

— Нямам представа — отвърна Пати.

— Сякаш са искали да тръгнем по тъмно.

— Откъде биха могли да знаят?

Шорти стана от леглото и каза:

— Ще вземем част от храната. Не можем да се надяваме, че ще се доберем до цивилизацията преди обед. Със сигурност ще пропуснем закуската.

Двамата се облякоха, подскачайки от крак на крак в мрака, тъй като единствената светлина в стаята идваше от луната навън. Събраха багажа си опипом и оставиха саковете си до колата.

— Сигурна ли си? — попита Шорти. — Не е късно да се откажем.

— Предпочитам да си тръгнем — заяви Пати. — Тук има нещо гнило.

Тръгнаха по тревата, а не по застланата с чакъл алея, която водеше към плевнята, защото се надяваха така стъпките им да прозвучат по-тихо. Прекосиха предпазливо последния каменист участък и се озоваха пред паркираните в идеален квадрат девет атевета. Застанаха пред онова, което Марк беше използвал през деня. Двигателят бе запазил макар и малка част от топлината. Шорти бе избрал точно тази машина, защото знаеше, че върви, и бе видял как Марк превключва на нулева, но най-вече защото се намираше най-близо. Кой би искал да върви повече?

Не и Шорти.

Той включи на нулева, хвана дръжките на кормилото и затика четириколесния мотоциклет. Отначало се движеше бавно, но после машината набра инерция, ускори леко и Шорти натисна по-силно.

— Не е толкова зле — обяви той.

Шорти спря атевето, намести се по-удобно и забута отново, описвайки малък полукръг. Извърши идеална маневра, сякаш изваждаше мотора от паркинг, завиваше и потегляше с него. Пати застана от другата страна. Забутаха заедно, набраха скорост и се понесоха към сградата на мотела. Не се чуваше никакъв шум освен стъпките им по отъпканата пръст и потракването на камъчетата под меките гуми на атевето. Продължиха да бутат; вече дишаха тежко, но завиха зад ъгъла на стая № 12 и продължиха към хондата, паркирана пред тяхната стая, № 10. Спряха точно зад колата. Шорти отвори багажника.

— Чакай — каза Пати.

Тя отиде до ъгъла и погледна към къщата. Не забеляза нито светлини, нито движение. Върна се при хондата и обяви:

— Всичко е наред.

Шорти се обърна към отворения багажник и се наведе с широко разперени ръце, след което пъхна пръсти под куфара, обхвана го от двете страни и го вдигна. Подпря го на ръба на багажника, хвана дръжката и дръпна с намерението да го балансира върху ръба, да смени позицията си и да го хване по-удобно, след което да го помъкне към атевето.

Дръжката обаче се откъсна. Шорти се олюля и отстъпи крачка назад.

— По дяволите! — изруга той.

— Това само доказва, че не бихме могли да го носим — отбеляза Пати. — Щеше да се скъса рано или късно.

— Как ще го качим на автобуса?

— Ще трябва да купим въже. Ще го увием два-три пъти и ще получим нещо като дръжка. Трябва ни бензиностанция или железария. За въжето. Ще го купим от първия магазин, който видим.

Шорти отново пристъпи напред, наведе се и пъхна пръсти под куфара. Изпъшка, вдигна го едва-едва, задържа дъх, обърна се и го остави по дължина върху атевето. Горните два ъгъла опряха върху кормилото, а долните върху седалката. Шорти намести куфара, за да го балансира по-правилно. Остана доволен от резултата. Получи се по-добре от очакваното. Да, чудесно се справиха.

Шорти затвори багажника на хондата и двамата с Пати привързаха саковете си към задния кош на атевето. Отново заеха позиции за бутане, Шорти отляво, Пати отдясно. Всеки от тях постави едната си ръка на дръжката на кормилото, встрани от ъгълчетата на куфара, а другата — близо до нея, и да бута, и да държи фенерчето. Така осветяваха пътя пред себе си като с автомобилни фарове, освен това по-лесно бутаха атевето и по-лесно балансираха куфара — Шорти с дясната си ръка, а Пати с лявата, той с дясното бедро, а тя с лявото, стига и двамата да вървяха леко приведени в кръста. А това бе задължително, тъй като тежестта на куфара превръщаше бутането в далеч по-трудна задача от преди. Поне в началото, докато машината набереше инерция, Пати и Шорти трябваше да напрегнат всичките си сили, точно като онези здравеняци по кабелната телевизия, които теглят камиони. После стана малко по-лесно, особено когато колелата на атевето заподскачаха до каменистия паркинг и стъпиха на асфалтовия път, който започваше между дърветата.

Оставаха им повече от три километра. Навлязоха в тунела от надвиснали над главите им дървесни корони. Въздухът бе прохладен, миришеше на гниещи листа и влажна пръст. Пати и Шорти задишаха тежко. Методът проба-грешка им помогна да открият най-добрия начин да поддържат скоростта си максимално висока, за да може инерцията да им помогне да преодолеят плитките долчинки. Бутането на атевето изискваше сериозни усилия, но все пак сега беше по-леко, отколкото в началото, когато колелата се въртяха по чакъла. Продължиха да бутат почти тичешком. Движеха се доста бързо, но скоро останаха без дъх.

— Трябва ми почивка — обяви Пати.

Оставиха атевето да спре само. Натиснаха куфара отляво и отдясно, за да го наместят по-добре. После отстъпиха встрани, изправиха гърбове и опряха длани на кръста. Дишаха тежко и въртяха глави ту в едната, ту в другата посока.

— Колко ни остава? — попита Шорти.

Пати погледна първо назад, после напред.

— Около два километра — прецени тя.

— Колко време ни отне?

— Двайсетина минути.

— По дяволите! Толкова сме бавни!

— Нали каза четири часа? Движим се по график.

Отново заеха позиции и забутаха с всички сили като състезатели по бобслей в горната част на пистата. С всяка стъпка ставаше все по-трудно. Набраха скорост и се опитаха да я поддържат, като в същото време подпират куфара. Тичаха с наведени глави, дишаха дълбоко и само от време на време поглеждаха напред. Така изминаха още осемстотин метра и отново спряха да си починат. После изминаха още толкова и пак спряха. Измина цял час.

— Връщането ще бъде по-лесно — каза Пати. — Без тежестта на куфара.

Прекосиха поляна, на която не видяха нито едно дърво. Над главите им се показа небе, осеяно със звезди.

— Приближаваме — обяви Пати, но след малко извика: — Чакай!

Тя заобиколи отпред, стисна здраво кормилото и заби пети в асфалта, сякаш се опитваше да спре самоделна каруца.

— Какво има? — попита Шорти.

— Имаше въженце или кабел. Като на старите бензиностанции. Което дърпа звънче. Минаваше през пътя. Сигурно звъни в къщата.

Шорти й помогна да спрат атевето. Едва сега се сети. Кабелът беше дебел, гумен, като градински маркуч. Освети с фенерчето пътя пред себе си. Не видя нищо. Продължиха да бутат, но по-бавно, което им създаваше проблеми по дупките в асфалта. Едното фенерче осветяваше шосето пред тях, а другото озаряваше далечината.

След стотина метра го видяха. Дебел, гумен, поставен напречно на пътя.

Спряха на метър пред него.

— Как ли работи? — попита Пати.

— Предполагам, че вътре има две телени жици. На известно разстояние една от друга. Но когато върху тях мине колело, то ги притиска, те влизат в контакт и подават сигнал към звънеца. Като при натискане на бутон.

— Това означава, че не можем да минем отгоре.

— Точно така.

Което беше проблем. Защото Шорти не можеше да повдигне атевето. Дори откъм единия му край. Който и да било. Може би щеше да успее да го повдигне на два-три сантиметра над земята, но само за секунда, а това не беше достатъчно, за да мине тежката машина над кабела, без да задейства звънеца.

— Колко остава? — попита той.

— Около триста метра.

— Аз ще нося куфара — заяви Шорти.

— Почакай — каза отново Пати.

Тя се наведе и пъхна пръсти под гумения кабел. Повдигна го едва-едва. Той не оказа никаква съпротива, затова тя продължи… два сантиметра, три сантиметра… цяла педя… Подръпна го и настрани, първо вляво, после вдясно. Отново не срещна съпротива.

— Приготви се — каза Пати.

Тя хвана кабела леко, внимателно, с отворени длани и широко разперени ръце. Повдигна го на височината на главата си. Шорти се пъхна отдолу и затика атевето. Пати държа кабела, докато той мина отдолу. Имаше чувството, че извършва танцова церемония на хипарска сватба.

— Добре — обяви Шорти.

Пати остави кабела на земята внимателно, сякаш се покланяше. След което двамата с Шорти продължиха да бутат атевето с нови сили. Вече се чувстваха в безопасност. Виждаха финала. Оставаха само няколко крачки.

Фенерчетата им подскачаха нагоре и надолу, наляво и надясно, затова в първия момент не видяха нищо освен дървета и пътя между тях, но после пейзажът се промени.

Появи се двулентовият път. Имаха чувството, че са свърнали от него преди цяла вечност. Шорти бе попитал: „Е?“. А Пати не му бе отговорила.

Сега тя каза:

— Трябва да намерим място, където да скрием куфара. Но да не е прекалено далече от пътя. Трудно ще го качим в колата, когато някой спре.

Оставиха атевето там, където горският път се разширяваше, преди да се влее в двулентовото шосе. Подходящи скривалища не се виждаха. От двете страни на пътя се издигаха масивни дървета. Последните метри от банкета бяха обрасли в храсти, които изглеждаха по-редки на местата, където земята се бе надигнала от последните зимни студове. Един стълб се бе килнал настрани. А може би някой бе копал тук преди години. И храстите се възстановяваха по-бавно. Нищо чудно зад някой от тях да имаше дупка, достатъчно голяма, че да побере куфара им.

Пати отиде да провери. Откри дори две дупки и прецени, че дясната е по-подходяща от лявата. С много пухтене и сумтене добутаха атевето максимално близо до нея. Шорти разпери широко ръце и повдигна куфара, изпъшка, обърна се и го пусна в храстите, където той се плъзна и счупи няколко клонки, преди да спре. Беше добре скрит.

Пати излезе на пътя и използва фенерчето си като автомобилен фар. След няколко секунди тя обяви, че нищо не се вижда. Никой нямаше да забележи куфара, камо ли да спре за него. Виждаше се само тъмен силует, разположен ниско долу, зад основата на стълба. Можеше да бъде труп на някоя кошута например. Пати остана доволна.

В следващия миг гласът й се промени и тя извика:

— Шорти, ела тук!

Той отиде при нея. Двамата застанаха заедно на асфалта и погледнаха назад, към горския път, по който бяха дошли. Пати освети с фенерчето широк участък, в център на който се намираше килнатият стълб, а в основата му лежеше тъмен силует. На който никой не би обърнал внимание. Шорти също остана доволен.

— Какво да търся? — попита той.

— Помисли, Шорти — подкани го Пати. — Какво видяхме, преди да завием?

Шорти се замисли. Дори си представи сцената. Мина две крачки вляво, по-близо до средата на пътя, където се бе намирал воланът на хондата. Дори приклекна леко, за да изравни погледа си с нивото на шофьорската седалка. Какво бе видял? Стълб със закована на него табела с избелели пластмасови букви и стрелка, насочена към гората. Буквите образуваха думата мотел.

Шорти сравни онова, което си спомняше, с това, което виждаше в момента.

Да, определено имаше някаква разлика…

Впери поглед. И се досети. Табелата липсваше. Нямаше нито букви, нито дума, нито стрелка. Само стълб. И нищо на него. Нищичко. Нито от едната страна на пътя, нито от другата.

— Странно — промърмори той.

— Така ли?

— Добре де, това мотел ли е или не? Определено прилича на такъв. Нали ни вземат парите?

— Трябва да се махнем от тук.

— Това и правим. Ще се качим на първата кола, която спре.

— След като върнем атевето пред плевнята.

— Не сме длъжни да го правим — възрази Шорти. — Нищо не им дължим. Вече не. Не и след като играят разни шантави игрички с табелите и всичко останало. Предлагам да зарежем атевето тук и да ги оставяме да се оправят.

— Те стават рано, още по изгрев-слънце — отбеляза Пати. — Веднага ще забележат, ако някоя машина липсва. Но ако я видят на мястото й, може да не се сетят за нас с часове. Ще предположат, че закусваме сами в стаята. Няма да имат причина да идват чак до обед.

— Рисковано е.

— Но може да ни спечели доста време. Усетят ли, че ни няма, веднага ще започнат да ни търсят. Трябва да отложим максимално този момент. За да бъдем далече от тях. Не можем да си позволим да ни заварят тук да махаме на шофьорите. Трябва да спечелим колкото се може повече време.

Шорти не отговори. Огледа тъмния път първо в едната, после в другата посока.

— Знам, че изглежда странно… да се върнем, имам предвид — продължи Пати. — Нали току-що дойдохме тук. Но и бездруго не се виждат никакви коли. Прекалено рано е. По-добре да дойдем по изгрев.

Шорти продължи да мълчи. Накрая отстъпи:

— Добре, ще върнем атевето пред плевнята.

— Колкото се може по-бързо — каза Пати. — Сега най-важна е скоростта.

Свалиха саковете си от багажника на атевето и ги скриха близо до куфара, след което хванаха кормилото на атевето, натиснаха здраво и описаха широк кръг по асфалта. Тук, на открито, въздухът сякаш имаше по-свеж и по-сладък мирис. Отново заеха позиции. И потеглиха. Трябваше да изминат същите три километра и нещо, но в обратна посока. Бутането се оказа по-лесно без куфара. Атевето им се струваше леко като перце. Най-много като лодка, която се носи по водата. Отново се промушиха под кабела, изигравайки същия лимбо танц, и продължиха в същото бързо темпо. Не чувстваха умора и не спряха нито за миг, за да си починат.