Минало време

14

Пати и Шорти изминаха трите километра за малко повече от половин час. Спряха за миг на мястото, където пътят излизаше от гората. Той продължаваше пред тях, призрачносив на лунната светлина, прекосяваше обширната поляна и завиваше пред сградите в далечината. Мотелът бе потънал в мрак и тишина. Плевнята бе потънала в мрак и тишина. Къщата бе потънала в мрак и тишина. Беше пет и половина сутринта според часовника на Пати. До изгрева на слънцето оставаше цял час.

Чудесно!

Продължиха да бутат атевето колкото се може по-тихо. Единствените звуци, които се чуваха, бяха свистенето на гумите и шляпането на обувките им по асфалта. Когато стъпиха на паркинга, шумът се усили, чакълът започна да проскърцва, а стъпките им да отекват по-гръмко. Минаха покрай стая № 1, после покрай № 2 и така стигнаха до повредената хонда, след което завиха покрай стая № 12 и се насочиха право към плевнята. Вече можеха да видят осемте призрачни силуета на останалите машини, наредени в стройни редици, и празното място на деветата, което се открояваше като паднал зъб на двайсет и четири каратова усмивка. Шорти посочи мястото на Пати и вдигна палец. Един поглед през прозореца и онези типове щяха да вдигнат тревога.

Двамата минаха напряко през тревата и забутаха атевето бавно-бавно по чакъла на паркинга. Лесно го върнаха на мястото му. Наложи се да направят няколко маневри, за да го изравнят с останалите машини, първо напред, после назад. Накрая отстъпиха крачка назад и го огледаха. Останаха доволни. Бяха се справили отлично. Никой нямаше да забележи. Прекосиха паркинга на пръсти, прекосиха и моравата, след което стъпиха отново на асфалта. Там спряха за секунда, колкото да си поемат дъх. Очакваха ги същите три километра и нещо. Отново. Но този път нямаше да бутат нищо. Щяха да вървят. Спокойно, без да се напрягат. И да оставят това място зад гърба си. Завинаги.

Зад гърба им се отвори врата. Вратата на къщата. Сравнително далече от тях. Един познат глас се провикна:

— Ей, вие ли сте?

Марк.

Пати и Шорти не помръднаха.

— Ей?

По гърбовете им затанцува лъч на фенерче. Явно Марк ги осветяваше отзад.

— Вие ли сте? — попита той отново.

Двамата се обърнаха.

Марк вървеше към тях в тъмнината. Беше напълно облечен. Явно денят му вече бе започнал. Държеше фенерчето ниско, както правеха Шорти и Пати. И тримата се опитваха да осветят, а не да заслепят някого.

Пати и Шорти го изчакаха на място. Марк застана пред тях.

— Какво удивително съвпадение — заяви той.

Освен фенерчето носеше лист хартия и молив.

— Така ли? — отвърна Пати.

— Съжалявам. Първо трябваше да попитам дали всичко е наред.

— Добре сме, благодаря.

— На разходка ли сте тръгнали?

— За какво съвпадение става въпрос?

— Току-що разговарях по телефона с автомонтьора. Започва работа, за да е готов за сутрешния час пик. Тъкмо се събудил, когато му хрумнало нещо. Сетил се — всъщност ние му споменахме, — че идвате от Канада. Осъзнал, че по време на разговора ни предположил, че сте американци, които се връщат у дома. Едва тази сутрин му минало през ума, че може да сте канадци, които идват в Щатите. В такъв случай колата ви трябва да бъде канадска версия и техническата й спецификация да се различава от нашата. Хондите, предназначени за Канада, имат задължителен зимен пакет, който включва парно, но не и климатик. В такъв случай диагнозата му е погрешна. Този проблем се среща при хондите в американско изпълнение. В Канада обикновено се поврежда релето на стартера. Човекът иска да бъде сигурен каква част да вземе от автоморгата. В момента пътува насам. Изпрати ме да взема номера на шасито на вашата хонда.

В подкрепа на думите си Марк вдигна листа и молива.

— За всички ще бъде много по-лесно и по-бързо, ако дойдете с мен и сами отговорите на въпросите му.

Той изигра импровизирана пантомима, с която — като първо събра длани, а после ги раздалечи — сравни дългия път до хондата и още по-дългия път обратно срещу краткото разстояние до къщата, в която се намираше телефонът. Очебийна разлика. Неоспорима логика. Шорти погледна Пати. Пати погледна Шорти. Между тях премина вълна от неизречени въпроси.

— Ще приготвим кафе — продължи Марк. — И ще помолим човека да ни звънне, когато открие нужните части. После пак ще му звъннем, когато вече пътува насам. Искам да разговаряте с него, да го чуете с ушите си. Мисля, че това ще ви вдъхне известна увереност. Смятам, че това е най-малкото, което можем да направим за вас. И бездруго ви се събраха достатъчно неприятности.

Марк протегна ръка в жест, който означаваше: след вас, моля.

Пати и Шорти закрачиха към къщата. Марк тръгна с тях. Трите фенерчета заподскачаха в една и съща посока. Малко преди да стигнат, Марк ускори крачка, отвори вратата на кухнята и ги покани с жест. Светна лампата и посочи коридора, в който предишния ден им бе показал неработещия телефон. Сега слушалката стоеше на един стол, а кабелът бе преметнат през облегалката. Телефонът бе оставен на изчакване по възможно най-старомодния начин.

— Казва се Карол — заяви Марк. — Или нещо подобно. Роден е в Македония.

Той протегна ръка и посочи телефона, сякаш искаше да ги подкани да се обадят.

Пати взе слушалката. Поднесе я към ухото си. Чу далечен шум. Мобилна връзка на голямо разстояние.

— Карол? — попита тя.

— Марк? — отвърна й непознат глас.

— Не. Казвам се Пати Сандстром. С приятеля ми имаме хонда…

— О, боже! Марк не трябваше да ви буди. Това не е никак любезно.

Мъжът говореше с акцент, който спокойно би могъл да идва от страна с име като Македония. Във всеки случай, гласът принадлежеше на човек от Източна Европа, помисли си Пати. Или от Централна. Във всеки случай, от някоя страна, разположена между Гърция и Русия. Пати си представи мъжа като някой от онези типове, които трябва да се бръснат по два пъти на ден, но не го правят. И които играят все престъпници по филмите. Гласът на Карол обаче звучеше дружелюбно. Предразполагащо. Загрижен, готов да помогне. Освен това изпълнен с енергия. И то толкова рано сутринта.

— И бездруго бяхме станали — отвърна тя.

— Така ли?

— Всъщност се разхождахме из гората.

— Ако съдя по гласа ви, предполагам, че сте канадци.

— Колата ни също.

— Да — отвърна гласът, — отначало предположих, че сте американци, и сгреших. Учил съм занаята в някогашната югославска армия. Както във всички армии по света, и там ни втълпяваха, че не бива да приемаме нищо за даденост, ако не искаме да се изложим или да се провалим. В случая аз се изложих. Извинявам се. Но искам да бъда сигурен каква част ви трябва. Сменяли ли сте някога маркучите на парното?

— Знам само, че минават ниско долу — отвърна Пати.

— Ясно, това е канадската спецификация. Добре е да го знам. Ще взема реле за стартера. После ще платя едни сметки и ще покарам по магистралата. Може да извадя късмет и да попадна на аварирал автомобил. Ако ли не, ще дойда при вас. Да речем… минимум два часа, максимум четири.

— Сигурен ли сте?

— Честна дума, госпожо — отвърна гласът с характерния си акцент. — Обещавам да се погрижа за вас.

После връзката прекъсна и Пати затвори телефона.

— Кафето е готово — обяви Марк.

— Ще бъде тук след два до четири часа.

— Чудесно.

— Наистина ли? — попита Шорти.

— Така обеща.

Отвън долетяха звуците на автомобил, който се движи по алеята. Потракване на чакъл и боботене на двигател. Пати и Шорти погледнаха през прозореца и видяха Питър в очукания стар пикап. Приближаваше към къщата. После спря. И паркира.

— Чий е пикапът? — попита Шорти.

— Негов — отвърна Марк. — Снощи отново се опита да запали. Може акумулаторът да се е заредил от топлината през деня. Но колата тръгна. Той отиде до шосето, за да зареди акумулатора и да продуха паяжините от ауспуха. Може това да ви е събудило. Питър ще ви откара до стаята ви, ако желаете. За предпочитане е пред ходенето пеша. Това е най-малкото, което можем да направим за вас. Предполагам, че сте уморени.

Пати и Шорти отвърнаха, че не желаят да се натрапват, но Питър не прие отказа им. Пикапът му бе с двойна кабина, затова Шорти седна отпред, а Пати отзад. Питър паркира до хондата. Вратата на стая № 10 беше затворена. А това се стори странно на Пати. Беше сигурна, че я е оставила отворена. Може някой порив на вятъра да я беше затворил. Все пак Шорти беше обул обувките си, нали? Но пък Пати не си спомняше да е имало вятър. А по-голямата част от нощта бе прекарала именно навън. Добре си спомняше колко тихо и спокойно бе всичко.

Слязоха от пикапа. Питър ги проследи с поглед. Пати завъртя дръжката на бравата и отвори. Влезе първа в стаята. Миг след това излезе. Посочи Питър и му нареди:

— Ти стой там!

Пати отстъпи крачка встрани. Шорти огледа стаята. Багажът им стоеше по средата. Отново. Куфарът и двата сака. Идеално подредени един до друг, сякаш донесени от пиколо в луксозен хотел. Куфарът им беше привързан с въже. Виждаха се сложни възли от едната страна и двойно оплетено въже вместо дръжка.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Пати.

Питър слезе от пикапа.

— Извиняваме се най-искрено — каза той. — Много, много съжаляваме, че попаднахте в такава ситуация.

— Каква?

— Че дойдохте тук по това време на годината. Започва новият семестър в университетите. Студентите са навсякъде. Техните братства ги подлагат на различни изпитания… един вид предизвикателства. Непрекъснато крадат табелите на мотела. После вършат някоя друга щуротия. Така ги приемат в съответното братство. Като оберат например някоя мотелска стая, докато гостите отсъстват. Глупаво е, но това е положението. Смятахме, че са приключили с тези неща още преди две години, но явно са се върнали. Открих нещата ви в храсталаците край пътя. Колежанчетата са единственото възможно обяснение. Сигурно са се вмъкнали, докато сте се разхождали. Извиняваме се за неудобството. Моля, уведомете ни, ако нещо липсва или е повредено. Ще подадем оплакване в полицията. Всички обичаме забавленията, но това минава всякакви граници.

Пати не каза нищо. Шорти също остана безмълвен.

Питър се качи в пикапа си и потегли. Пати и Шорти останаха вцепенени за миг. После влязоха вътре. Заобиколиха багажа си и седнаха на леглото. Оставиха вратата отворена.

Закуската на Ричър се поднасяше в уютен салон, разположен в сутерена под нивото на улицата, но наравно с малката задна градинка, която бе също толкова очарователна, колкото и самото помещение. Ричър се настани на една от масите вътре точно в осем без петнайсет сутринта в очакване да получи чаша кафе. Беше единственият гост в салона. Сезонът бе приключил. След като бе взел душ и се бе облякъл, Ричър се бе почувствал прекрасно. Изглеждаше в чудесна форма. Като се изключи сцепеното кокалче. От хлапето снощи. Или по-точно, от зъбите му. Раната не беше сериозна. Миниатюрна коричка засъхнала кръв. Но с характерна форма. Ричър бе служил като военен полицай в продължение на тринайсет години и тъй като бе напуснал армията преди също толкова време, бе в състояние да анализира всяка ситуация и от двете гледни точки. В резултат на това винаги се стремеше да избягва всякакво объркване. Той си поръча закуска, стана и излезе в градината. Приклекна, сви дясната си ръка в юмрук и я прокара по тухления бордюр на цветната леха. Достатъчно силно, за да прибави още няколко ранички към първата. После се върна на масата си, потопи ъгълчето на салфетката си в чашата с вода и изтри мръсотията от кокалчетата си.

Петнайсет минути по-късно в салона влезе полицай Бренда Еймъс. Вървеше и записваше нещо в бележника си. До нея крачеше мъж в костюм. Стойката и маниерите му подсказваха, че й помага да се ориентира. Следователно беше управителят на пансиона. Или собственикът. Ричър колкото дочу, толкова и прочете по устните му как казва:

— Този господин е единственият ни гост в момента.

Еймъс вдигна глава от бележника, съвсем рутинно обходи помещението, мина покрай Ричър, после се спря и се върна на него. Почти като реакция на забавен каданс в някой стар, класически телевизионен филм. Тя впери поглед в Ричър, премигна и се обърна към мъжа в костюма:

— Ще разговарям с него още сега.

— Мога ли да ви предложа кафе?

— Да, моля — извика му Ричър. — Една кана за двамата.

Мъжът кимна вежливо, макар и със секунда закъснение. Да донесе кафе на полицейски служител беше едно. На гост — съвсем друго. Беше под нивото му. От друга страна обаче, клиентът е винаги прав. Мъжът се оттегли, а Еймъс пристъпи към Ричър и се настани на свободното място срещу него.

— В интерес на истината, вече пих кафе тази сутрин.

— Не е нужно да се ограничаваш с по едно кафе на ден — отвърна той. — Няма закон, който да ограничава пиенето на кафе.

— Чувала съм, че „Дънкин“ слагат ЛСД в кафето.

— Нима?

— В противен случай това е най-голямото дежа вю в историята.

— Защо?

— Знаеш какво означава дежа вю?

— Буквалният превод е „нещо видяно“. От френски. Майка ми беше французойка. Обожаваше, когато американците използват френски изрази. Помагаше й да се вписва по-добре в цялостната картина.

— Защо ми разказваш за майка си?

— Защо ме питаш за ЛСД?

— Какво правихме вчера?

— И какво правихме вчера?

— Попаднахме на случай отпреди седемдесет и пет години. Младеж, открит в безсъзнание на улица в центъра на Лакония. Идентифициран като двайсетгодишен местен жител, добре познат на полицейското управление като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като е син на местен богаташ. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна Ричър.

— Знаеш ли какво се случи тази сутрин, когато отидох на работа?

— Няма как да знам.

— Уведомиха ме, че един младеж току-що е бил открит в безсъзнание на улица в центъра на Лакония. Идентифициран като двайсетгодишен местен жител, добре познат на полицейското управление като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като е син на местен богаташ.

— Сериозно?

— Влизам в хотела, разположен точно срещу местопрестъплението, и откривам теб.

— Мисля, че това се нарича съвпадение.

— Така ли?

— Всъщност не. Очевидно е, че подобни престъпления се случват непрекъснато.

— На интервали от по седемдесет и пет години?

— Не се съмнявам, че междувременно е имало цял куп подобни инциденти. Но рано или късно всички богаташки синчета си намират майстора. А ти търсиш мен само защото аз се интересувах от аналогичен случай в миналото. Затова става въпрос за математическа точност вместо за статистическа вероятност, особено след като знаеш, че не живея тук. Къде другаде можеш да ме откриеш освен в хотел или къща за гости?

— Разположена точно срещу местопрестъплението?

— Ще обиколите ли всички жители на квартала в търсене на свидетели?

— Точно това правим.

— Някой видял ли е нещо?

— А ти видял ли си нещо?

— Не съм любител на птиците — отвърна Ричър. — Което може би е жалко. Миграцията им на юг вече започна. Баща ми сигурно би проявил искрен интерес.

— А чу ли нещо?

— По кое време?

— Хлапето е открито в безсъзнание около седем сутринта. Ако предположим, че нападателят е човешко същество, а не огромен камион, предполагам, че е станало след пет.

— В пет часа бях в леглото и спях — отвърна Ричър. — Не чух нищо.

— Съвсем нищо?

— Всъщност нещо ме събуди предишната вечер. Но беше към три часа, а и хотелът беше друг.

— Какво?

— Събуди ме някакъв шум, но не се повтори, затова не успях да определя какъв е или откъде идва.

— Хлапето има и счупена ръка — продължи Еймъс.

— Случва се — каза Ричър.

Сервитьорката пристигна с две кани кафе и две чаши. Ричър си наля, но не и Еймъс. Тя затвори бележника си. Той попита:

— Как се отнася към случая полицейското управление?

— Нямаме големи очаквания — призна Еймъс.

— И никой няма да пролее и една сълза, ако не заловите престъпника?

— Сложно е.

— Кой е жертвата?

— Голям скандалджия и побойник. Бих го определила като хищник. Получава най-доброто от всичко. Това се отнася както за жертвите, така и за адвокатите.

— Не ми се струва толкова сложно.

— Притеснява ни това, което може да се случи впоследствие. Проблемът е, че бащата вече се е свързал с определени хора.

— Местният богаташ? Кой е той?

— Не бях съвсем точна. Всъщност той е от Бостън, но в момента живее в Манчестър.

— С какви хора се е свързал?

— Той се занимава с уреждането на финансови транзакции за хора, които не желаят да оставят документални свидетелства за дейността си. С други думи, пере пари за хора, които имат нужда парите им да бъдат изпрани. Предполагам, че може да се свърже с някой от тях. Всъщност сигурна съм, че ще го направи. Тези хора следват собствен кодекс на честта. Някой е нападнал семейството му. И той трябва да отвърне. Да даде пример за назидание. Не може да си позволи да изглежда слаб в очите на хората, с които работи. Затова рано или късно хората му ще се появят в града и ще започнат да задават въпроси. А ние не искаме проблеми. Затова казах, че е сложно.

Ричър си наля нова чаша кафе. Еймъс не откъсваше поглед от него.

— Къде си удари ръката? — попита тя.

— Ударих се в тухления бордюр в градината.

— Странна работа.

— Не мога да обвиня бордюра за нищо.

— Сякаш си го направил нарочно.

Ричър се усмихна.

— Приличам ли ти на човек, който сам би забил юмрука си в тухлен бордюр?

— Кога се случи?

— Преди двайсетина минути.

— Да не би да си се навел, за да разгледаш цветята?

— И аз обичам цветята като всички хора.

Телефонът й изпиука и Еймъс прочете полученото съобщение.

— Хлапето е дошло в съзнание, но не е видяло нападателя — каза тя.

— Случва се — отвърна Ричър.

— Лъже. Знае кой е, но не ни казва. Предпочита да го сподели с баща си.

— Защото тези хора следват собствен кодекс на честта.

— Надявам се който и да го е направил, да съзнава какви могат да бъдат последствията.

— Не се съмнявам, че който и да го е направил, вече е напуснал града. Точно както преди седемдесет и пет години. Същинско дежа вю.

— Какво ще правиш днес?

— Ще отида до Райънтаун — отговори Ричър. — Ако успея да го открия.

Ричър си купи карта от една бензиностанция в покрайнините на града. Не беше по-подробна от картата в телефона на Елизабет Касъл. Разни пътища водеха в разни посоки, но някои тях бяха защриховани в сиво, все едно са съществували някога, а после са били изоставени и днес нямат дори имена. Невъзможно бе да различи едно място от друго. Не беше сигурен какви са изискванията към местоположението на една леярна. В интерес на истината, нямаше представа какво прави една леярна за калай. Извличаше метала от рудата? Или нещо друго? Във всеки случай, названието предполагаше някакви топлинни процеси. А това изискваше пещ. Плюс евентуално парна машина, която да задвижва ремъците и инструментите. Което бе свързано с доставки на въглища или дървесина. И с наличие на вода за парната машина. Той огледа отново картата в търсене на сиво петно, където да има и пътища, и реки или поне потоци. Разположено на северозапад от Лакония според проучванията на Елизабет Касъл.

Възможностите бяха две. Едната разположена на дванайсет километра от града, другата — на шестнайсет-седемнайсет. И до двете места водеха отклонения от главното шосе без видима причина от съвременна гледна точка. И през двете места минаваха широки притоци на една и съща голяма река. Притоците прекосяваха пътищата и образуваха миниатюрни триъгълници на картата, толкова дребни, колкото бе възможно да бъдат отпечатани. И двете места бяха защриховани в сиво. Малки цехове и фабрики с няколко десетки работници, които живеят в двуетажни сгради, разделени на апартаменти, може би училище с една стая, може би и църква, бе казала Еймъс. И двете отговаряха на описанието. Пътят, който водеше до по-далечното, извиваше леко на север. Далече от Лакония. Докато пътят към по-близкото извиваше леко на юг. Към Лакония. Сякаш беше част от нея. Ричър си представи момче на велосипед, което върти бясно педалите, а на гърдите му подскача бинокъл. От по-далечното място щеше да му се наложи да кара два-три километра в обратната посока, след което да направи остър завой, докато от по-близкото можеше да се насочи право към целта си, да ускори по завоя и да се озове в сърцето на града. Дали в този случай момчето би казало, че живее в Лакония?

Това беше добре. Дванайсет километра вместо седемнайсет щяха да му спестят цял час. Плюс немалко усилия. Ричър сгъна картата и я прибра в джоба си. Тръгна пеша.

Но не стигна далече.