Минало време

31

Бърк и Ричър се върнаха по същия път, който водеше на запад към Райънтаун. Ричър следеше силата на сигнала на стария телефон на Бърк. Когато чертичките намаляха от три на две, той помоли Бърк да отбие встрани, за да позвъни отново на Еймъс, преди да са излезли от обхват. Набра номера й и тя отговори на третото позвъняване.

— Къде се намираш в момента? — попита тя.

— Не се притеснявай — отвърна Ричър. — Още съм извън града.

— Не можем да открием Карингтън.

— Къде го търсихте?

— В дома му, в офиса му, в кафенето, в което се отбива най-редовно, в заведенията, в които обядва…

— Уведомил ли е колегите си, че ще отсъства?

— Нито дума.

— Има ли мобилен телефон?

— Не отговаря.

— Проверете в градската служба „Архиви“ — посъветва я Ричър. — Потърсете Елизабет Касъл.

— Защо?

— Тя е новата му приятелка. Може да е при нея.

Ричър чу Еймъс да казва името й на някого: Елизабет Касъл, служба „Архиви“.

— Някакви следи от онзи тип от Бостън? — попита Ричър.

— Проверяваме номерата на всички коли, които влизат или излизат от града — отвърна Еймъс. — Разполагаме със специален софтуер за целта. Още не сме открили нищо.

— Искаш ли да се върна и да ви помогна?

— Не.

— Мога да обиколя града и да го открия.

— Не — повтори тя.

Ричър чу някой да казва нещо на Еймъс.

— Елизабет Касъл също не е на работа — съобщи му тя.

— Трябва да се върна.

— Не — отвърна тя за трети път.

— Последен шанс — настоя Ричър. — След което ще тръгна към един мотел на север и ще изляза извън обхват.

— Не се връщай.

— Добре — отстъпи той. — Но ще искам една услуга в замяна.

— Каква?

— Ще те помоля да провериш в компютъра една стара история.

— Имам си достатъчно работа.

— Ще ти отнеме само минута. Разполагате с добра компютърна система.

— Ласкаеш ли ме?

— Ти ли проектира системата?

— Не.

— В такъв случай не те лаская. Казвам само, че едва ли ще отнеме много време. В противен случай не бих те молил. Знам, че си много заета.

— Добре, няма да го приема като ласкателство, а като проява на уважение. Какво искаш да потърся?

— Провери архивите след онази история с баща ми отпреди седемдесет и пет години. Провери следващите двайсет и четири месеца до септември хиляда деветстотин четирийсет и пета година.

— Какво се е случило тогава?

— Постъпил е в морската пехота.

— Какво да търся?

— Нерешен случай.

— За кога ти трябва?

— Ще ти позвъня при първа възможност. Искам да разбера какво се е случило с Карингтън.

Субаруто подмина широкия завой, който се отклоняваше към овощните градини и Райънтаун, и продължи по шосето, което водеше на север. Ричър не откъсваше поглед от телефона. Чертичките на дисплея изчезваха една по една. В продължение на няколко секунди се появи съобщение за търсене на сигнал, но телефонът бързо се предаде и обяви, че няма връзка. На километри пред тях се простираха поля, а зад тях се издигаха гори. От единия до другия край на хоризонта. Бърк караше точно към тях. Отбеляза, че отбивката за мотела е след седем-осем километра. Отляво. Добре си спомнял табелите. По една от всяка страна. На тях с пластмасови букви, боядисани в златно, пишело Мотел. Били окачени на разкривени стари дървени стълбове.

След пет минути вече се движеха сред дърветата. Въздухът стана по-хладен. Слънчевите лъчи едва проникваха между листата. Ричър провери скоростта. Движеха се с малко повече от шейсет километра в час. Би трябвало да стигнат след седем-осем минути. Той започна да брои наум. Дърветата сякаш се сгъстиха. Короните им образуваха нещо като тунел. Слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през него. Светлината стана по-мека и зеленикава.

Точно след седем минути Бърк вдигна крак от педала на газта. Беше уверен, че наближават отклонението. Било някъде отпред и вляво. Скоро щели да го видят. Добре си го спомнял. От табелите обаче нямаше и следа. Нито от пластмасовите букви или от златната боя. Видяха само двата разкривени дървени стълба в началото на отклонението.

Вляво и вдясно по главния път се издигаше гъста стена от дървета, отпред и отзад положението беше същото.

— Сигурен съм, че това е мястото — каза Бърк.

Ричър се надигна и измъкна картата от задния си джоб. Онази, която бе купил от бензиностанцията на края на града. Разгърна я и проследи пътя, по който бяха дошли. Провери мащаба и плъзна пръст по картата. После показа мястото на Бърк и заяви:

— Това е единственото отклонение на много километри наоколо.

— Може някой да е откраднал табелите — предположи Бърк.

— Или да са затворили.

— Съмнявам се. Онези типове изглеждаха доста сериозни. Имаха бизнес план. В интерес на истината, чух някаква история за тях… Били изключително амбициозни, но започнали зле. Вдигнали скандал за забавеното разрешително за строеж.

— Кой го е направил?

— Собствениците на имота. Заявили, че успехът на всеки съдържател на мотел зависи от това да отвори врати в началото на сезона. Оплакали се, че властите бавят необосновано разрешителното. От администрацията пък възразили, че собствениците са започнали строителни дейности без съответните разрешителни. Вдигнал се голям скандал.

— Кога се случи това?

— Преди година и половина. Затова държали толкова много на графика. Искали да отворят следващата пролет. Което означава, че няма как да са фалирали. Прекалено рано е. Бизнес планът им показвал финансови резерви за две години.

Преди година и половина патрулен екип се отзовал на подаден сигнал за нарушаване на обществения ред от посетител в окръжната служба. Викал, крещял, държал се заплашително. Униформените го успокоили, той се извинил и… това е всичко. Оплакал се, че разрешителното му за строеж се бави. Искал да реновира мотел край града.

Представил се като Марк Ричър.

— Трябва да погледна това място — каза Ричър.

Бърк зави по неравния път, от който на места липсваха големи парчета асфалт. Светлината около него стана още по-наситено зелена. Клоните се надвесиха още по-ниско, протегнали сякаш ръце — разкривени, кокалести — от двете им страни. Част от тях бяха изпочупени като от голям камион, минал неотдавна.

Откриха го след трийсетина метра. Беше спрял пред тях, притиснат отстрани от клоните на дърветата, и блокираше напълно пътя.

Беше авариен камион. Огромен. Червен на златисти ивици.

— Току-що го видяхме — отбеляза Ричър. — Освен това го забелязах и вчера.

На около метър зад огромните задни гуми на камиона се виждаше кабел, който прекосяваше пътя от единия до другия край. Беше дебел и ако се съдеше по вида, гумен. Приличаше на маркуч от бензиностанция.

Ричър свали прозореца на субаруто. Двигателят на камиона не издаваше никакъв шум. От ауспуха не излизаше дим. Бърк спря на два метра от кабела. Ричър отвори вратата. Излезе от колата и тръгна напред. Прекрачи кабела. Бърк го последва. Ричър го предупреди да прескочи внимателно. Защото Ричър не обичаше кабели, опънати на пътя. Те не носеха нищо добро. Служеха за наблюдение в най-добрия случай и причиняваха експлозии в най-лошия.

Камионът имаше скосена задна част с къс масивен кран и огромна кука за теглене. Имаше и няколко багажни отделения за инструменти и оборудване с блестящи хромирани врати. Ричър се провря откъм страната на шофьора, като тръгна с лявото рамо напред и държеше левия си лакът високо, за да не позволи на клоните да издраскат лицето му. Мина покрай името на собственика, гордо изписано отстрани. Карел. Златните букви бяха високи поне две педи. Ричър се добра до кабината. Качи се на най-долното стъпало и провери шофьорската врата. Беше заключена. Той слезе, проправи си път с усилие и излезе пред камиона. Пътят продължаваше сред дърветата. Настилката беше същата. Износен асфалт, от който липсваха цели парчета, покрити тук-там с пръст, чакъл и гниещи листа. На места се виждаха следи от автомобилни гуми, някои стари, други нови. След двайсетина метра дърветата отстъпваха леко назад. Следите от гуми там бяха съвсем пресни. И двете бяха с формата на буквата V. Сякаш лек автомобил бе дал на заден, за да направи обратен завой. Което изглеждаше логично. Защото шофьорът на камиона не се виждаше никакъв. Вероятно бе пристигнала кола и той се бе качил в нея. Тя бе спряла с предницата към камиона, след което бе дала назад, обърнала бе и бе потеглила.

Ричър се взря в далечината.

— Ще хвърля един поглед. Искам да видя какво има там — каза той.

— Как? — попита Бърк.

— Ще отида пеша.

— Ако се вярва на твоята карта, отсечката е дълга поне три километра.

— Трябва да пренощувам някъде. Освен това съм любопитен.

— И какво толкова ти се струва любопитно?

— Мисля, че човекът, вдигнал скандала за онова разрешително за строеж, се казва Ричър.

— Откъде знаеш?

— Името му фигурира в полицейските компютри. Повикали са патрул, който да охлади страстите. Преди година и половина.

— Роднини ли сте?

— Нямам представа. Може да съм също толкова близък с него, колкото и с онзи професор от университета.

— Искаш ли компания?

— Говорим за три километра в едната посока и още три в другата, ако не извадим късмет.

— Няма проблем — отвърна Бърк. — Предполагам, че и аз съм любопитен.

Тръгнаха заедно. От гледна точка на топографските стандарти теренът беше равен, което би трябвало да направи прехода им съвсем лесен, но в действителност пътят бе осеян с дупки, а това затрудняваше придвижването им. Всяка стъпка бе с по няколко сантиметра по-висока или по-ниска от предишната, което означаваше, че Ричър и Бърк можеха да се препънат на всяка крачка. По едно време прекосиха поляна, на която не растеше нито едно дърво. Беше широка двайсетина метра и продължаваше наляво и надясно, сякаш за да опише кръг наоколо. Сякаш за да разграничи вътрешната част на гората от външната. Гора вътре в гората. Приличаше на гигантски житен кръг, но очертан от двайсетметрови кленове, а не от житни стръкове или царевични стъбла. Тук вече се усещаше топлината, която слънчевите лъчи носеха. Не след дълго попаднаха отново под студената зелена сянка. Ричър и Бърк бяха прекосили границата. Бяха навлезли във вътрешната гора. В гората вътре в гората. И напредваха към централната й част.

Трите километра щяха да отнемат на Ричър трийсет минути, но в компанията на Бърк това време нарасна на четирийсет и пет минути. Излязоха от дърветата и видяха, че пътят продължава през ливадите и отвежда до паркинг, зад който определено имаше мотел. В левия му край имаше рецепция, а отпред бяха паркирани комби, микробус, някаква по-малка кола и пикап, всичките спрели пред съответните стаи.

Ричър и Бърк тръгнаха натам.

Веднага ги забелязаха. По два начина. Робърт бе използвал чипа на фотоапарат, за да копира алгоритъм за лицево разпознаване и да го прехвърли в охранителните камери около мотела. Веднага щом алгоритъмът засечеше лице между дърветата, задействаше светлинен и звуков сигнал. Нещо като радар. Или система за ранно предупреждение. Която сигнализираше: приближават хора! Съвсем случайно Стивън наблюдаваше именно този екран, защото така изискваше процедурата, която спазваше — да следва екраните съобразно посоките на компаса. И погледът му засече движение. От сенките излязоха двама мъже и слънчевата светлина огря лицата им.

— Марк, погледни това — каза Стивън.

Марк погледна. И възкликна:

— Кои са тези, по дяволите?

Робърт увеличи кадъра. Образът потрепери от разстоянието, сякаш имаше мъгла или нещо подобно. Двамата мъже вървяха право към обектива. Привидно не напредваха, но само заради прекалено голямото увеличение. Единият беше по-дребен и по-възрастен. Слаб и бавен. С джинсово яке и посребрена коса. Другият беше огромен. С размерите на врата. Косата му стърчеше във всички посоки. А лицето му бе сурово. Несъмнено корав тип.

— По дяволите! — изруга Марк.

— Увери ни, че няма да дойде тук. Каза, че бил от друг клон на фамилията. Нямало да прояви интерес.

Марк не отговори.

Питър позвъни от рецепцията. Гласът му прозвуча по интеркома.

— А се оказа, че човекът проявява такъв интерес, че изминава пеша цели три километра! Добра преценка, приятел.

Марк замълча отново. Отвори уста едва след няколко секунди и нареди:

— Задръжте всички вътре в къщата. Поднесете им още по едно кафе. Покажете им още едно видео. Но не отваряйте вратите. Не пускайте никого навън.