Минало време

40

Ричър достигна сравнително бързо следващия горист участък благодарение на уреда за нощно виждане. Продължи да върви на два метра встрани от пътя. Не си направи труда да се придвижва тихо и незабележимо. Разчиташе на математическата вероятност, че израсналите нагъсто дървета ще попречат на стрелите да го достигнат. А при изстрел отдалече шансът да го уцелят беше едно към сто.

В един момент чу изстрели. Прозвучаха някъде пред него. Две серии. Първо един, а после три. Тих, приглушен пукот. Разстоянието между двете серии беше трийсет секунди. Задната част на мозъка му подсказа, че най-вероятно става въпрос за деветмилиметров пистолет със заглушител, с който някой стреля на открито на разстояние километър и половина.

Предната част на мозъка му обаче възрази. Може да е гръмнало нещо друго, каза тя. Например флакони с някакъв аерозол, погълнати от пламъците. Които отново станаха по-ярки. Бяха припламнали при срутването на покрива, след което бяха поутихнали. Сега отново се разгаряха, сякаш бяха погълнали нова жертва.

Ричър спря. Видя пред себе си две атевета, паркирани едно до друго под ъгъл спрямо пътя. Предниците им бяха стъпили на тревата между дърветата, задниците бяха останали на асфалта. Като пред крайпътно заведение в дълбоката провинция. Уредът за нощно виждане не регистрираше хора наоколо. Вероятно бяха тръгнали напред. Пеша. По-близо до центъра на събитията. Както бяха постъпили първите двама. Тези бяха следващите. Действаха на принципа на ешелонната отбрана. Една двойка, после друга… Затова Ричър не бе служил в пехотата. Не си падаше по безкрайните преходи през пресечена местност.

Продължи напред, но по-тихо от преди. След малко спря.

Видя човек пред себе си. От другата на пътя, на десет-дванайсет метра сред дърветата. Дребна фигурка в далечината, но добре осветена като всичко останало. Очертана с удивителна прецизност във фини сиви и зелени линии. Дрехи като на водолаз, лък и циклопско око.

От партньора му нямаше и следа. Мъжът проявяваше признаци на безпокойство. Може би заради пламъците в далечината. Непрекъснато се оглеждаше и от време на време приклякаше. Може би така се опитваше да определи колко ярко е заревото на хоризонта. И колко скоро ще трябва да извърне поглед. Мъжът бе висок, едър, с високо вдигната брадичка и широки рамене. Несъмнено беше свикнал да командва. В момента обаче не се чувстваше комфортно. Беше объркан. Или ядосан. Сякаш дълбоко в себе си не успяваше да проумее защо щабните му офицери или подчинените му служители не са си свършили работата както трябва.

Ричър се прокрадна между дърветата от другата страна на пътя. Движеше се бавно и безшумно към мъжа, който се намираше на десетина метра от другата страна. По права линия. Но ловецът нямаше добра видимост, за да стреля. Бе навлязъл прекалено навътре. Бе заел прекалено отбранителна позиция. Явно нямаше вроден вкус към атаката.

Ричър прекоси пътя. От целта му го деляха стотина дървета.

Навлезе в гората и продължи да се прокрадва бавно. Стигна на шест метра от мъжа. Уредът за нощно виждане усилваше двайсет хиляди пъти пламъците, които танцуваха на хоризонта, досущ като светкавици от фотоапарати, които посрещат кинозвезда, слязла от автомобил. Мъжът гледаше надолу, в краката си. Може би отблясъците в далечината го дразнеха.

Ричър се намираше на три метра от него. Реши да спре. Да се огледа хубаво. На триста и шейсет градуса. Които раздели на отделни сектори и се взря във всеки от тях. Изображението бе фино, детайлно, едноцветно, предимно зелено с бледи сиви оттенъци. Леко размазано, леко призрачно. Не съвсем реално. Но в някои отношения за предпочитане.

От втория стрелец нямаше и следа.

Ричър продължи напред. Както винаги, предпочиташе да прояви гъвкавост, но също както винаги вече имаше план. В случая — да забие стрела във врата на този нещастник. Това не би трябвало да го затрудни. Защото, добереше ли се на една ръка разстояние от него, играта приключваше.

Желанието му да проявява гъвкавост обаче се намеси. Когато приближи, видя — въпреки отблясъците лунна светлина върху листата на дърветата, — че мъжът изпитва един много характерен вид безпокойство. Като милиардер, чийто самолет се е разбил на необитаем остров. Или като човек, който е катастрофирал с колата си в опасен квартал. Като човек, който изведнъж е проумял, че не се намира на толкова високо място в хранителната верига, колкото е предполагал. Като човек, който е готов да сключи сделка.

Ричър се хвърли към него и мъжът реагира, като вдигна лъка си, вероятно в резултат на някакъв животински инстинкт, а не на съзнателно решение. Жалко, защото Ричър трябваше — за всеки случай — да завърти стрелата си надолу като нож на върха на дълга пръчка и да среже четирите пръста на лявата му ръка. Мъжът извика от болка и пусна лъка. Ричър пристъпи толкова близо, че уредите им за нощно виждане се удариха един в друг, след което го изрита толкова силно в сгъвката на коляното, че мъжът падна по гръб. Ричър свали с ритник уреда за нощно виждане от главата му, след което стъпи със същия крак върху гръкляна му, заби върха на стрелата между устните и почука с нея по зъбите му.

— Ще говориш ли? — прошепна той.

Мъжът не успя да отговори нито с думи заради стрелата, опряна в зъбите му, нито с жестове заради крака, опрян в гърлото му. И тъй като не можеше да кимне, реши да премигне. В знак на отчаяна молба. Или обещание.

Ричър махна стрелата.

— Кого преследваш? — попита той.

— Не е това, което изглежда — отвърна мъжът.

— Обясни?

— Дойдох на лов на диви прасета.

— Какво преследваш вместо тях?

— Измамиха ме.

— Какво преследваш вместо тях?

— Хора. Не съм дошъл за това.

— Колко души?

— Двама.

— Кои са те?

— Канадци. Млада двойка. Казват се Пати Сандстром и Шорти Флек. Попаднали са в капан тук. А мен ме подмамиха… Обещаха ми глигани. Излъгаха ме.

— Кой те излъга?

— Казва се Марк. Той е собственик на това място.

— Марк Ричър?

— Не знам второто му име.

— Защо не повика ченгетата?

— Мобилните телефони нямат обхват. В стаята също нямаше телефон.

— Защо не избяга?

Мъжът не отговори.

— Защо не остана в стаята си тази вечер? Защо не отказа да участваш?

Отново мълчание.

— Защо дебнеш в мрака с лък и стрела?

Никакъв отговор.

— Чакай малко! — нареди му Ричър.

По пътя приближаваше автомобил. Ричър видя отблясъци от ярки фарове между дърветата. Голям автомобил с включени светлини.

Ричър вдигна на челото си уреда за нощно виждане. Светът потъна в мрак с изключение на пътя, който се намираше на десетина метра вдясно. А там бе светло като във вътрешността на дълъг тунел. Лъчите на двата фара стигаха далече напред. Появи се мерцедес.

Лъскав черен джип с формата на юмрук. Стоповете му проблеснаха в червено. След което мерцедесът изчезна.

Ричър постави уреда за нощно виждане пред очите си. Светът позеленя. Изпълни се с детайли. Ричър помести леко крака си от гръкляна на мъжа. За да направи място. За върха на стрелата. Опря я в канта на обувката си и натисна надолу. Мъжът се опита да изкрещи, но Ричър натисна по-силно и нещастникът се отказа.

— Нямах представа в какво се забърквам! Кълна се! Аз съм банкер! Нямам нищо общо с онези типове! Аз също съм жертва!

— Банкер ли си?

— Управител съм на инвестиционен фонд. Нямам нищо общо с онези типове.

— Светът явно се е променил — каза Ричър. — Очакваш хората да се отнасят по-добре с теб само защото си банкер. Кога се е случило това? Явно съм го пропуснал.

— Нямах представа, че ще излезем на лов за хора.

— Напротив — отвърна Ричър. — Мисля, че точно заради това си дошъл.

Той натисна силно върху стрелата, после още по-силно. Тя проби лицето на мъжа, прониза врата и прекъсна гръбначния му стълб. Банкерът бе прикован като мъртва пеперуда към земята. Към дървесен корен, ако съдеше по твърдата повърхност. Разкривен и жилав. Ричър обаче натисна още по-силно, докато стрелата се забие дълбоко в земята и застане перпендикулярно на тялото.

После продължи между дърветата.

Марк спря мерцедеса пред кабината на аварийния камион. Беше направил наум някои изчисления. Нямаше представа какво се е случило с поне четирима души. С Карел, клиента от Уолстрийт и самите Пати и Шорти. Плюс един хипотетичен пети играч, ако една от двойките ловци бе станала жертва на неизвестна трета страна. Нищо чудно онзи едър тип да се бе върнал отново. Защото е забелязал нещо. Защото не е останал убеден.

Вината беше на Питър.

Четирима. Или петима. И всичките се намираха пред него. Вероятно далече пред него. Нуждаеше се от още три минути. Само толкова. Може би дори от по-малко. Трябваше да премести аварийния камион, и то бързо, дори ако това означаваше да го вкара в някоя канавка, само и само да освободи пътя, след което да изтича обратно, да скочи в колата си и да офейка. Накъдето и да било. Север, юг, изток или запад. Три минути, може би по-малко. Нищо повече. В същото време обаче наоколо имаше четирима или петима души, за чието местоположение Марк нямаше абсолютно никаква представа. Ако се намираха на повече от три минути от тук, добре, но ако се намираха по-близо, това представляваше проблем.

В крайна сметка Марк прецени, че никой не би могъл да се добере до тук за по-малко от три минути. На практика, а не на теория. Дори с атеве. Разигра ситуацията в ума си. Като партия ускорен шах. Първо едно, после друго, след него трето и прочие. Винаги знаеше какво следва. Камионът разполагаше с мощен дизелов двигател. Всички в околността щяха да го чуят. В първия момент клиентите щяха да помислят, че периметърът е разширен. В хода на играта. За да стане по-забавно. Пати и Шорти щяха да си помислят нещо подобно. Бяха се справили доста добре до момента, затова щяха да решат, че сега периметърът се променя. Никой нямаше да прояви подозрителност. Три минути нямаха никакво значение. Никой нямаше да реагира.

Освен Карел. Защото това беше неговият камион.

Щеше да се досети, че става нещо необичайно. Но можеше и да не провери какво точно, защото вече се смяташе за член на екипа. Особено след последните няколко дни и щедрата отстъпка. Може би щеше да си каже нещо от рода на „моят дом е и твой дом“. Можеше дори да го възприеме като проява на любезност. Организаторите не искат да го откъсват от играта. Все пак той беше клиент. Не беше негово задължение да прави промени по време на лова. Да, можеше да не обърне внимание.

Или пък не. Нищо чудно Карел да се намираше на повече от три минути от тук. Дори да реагираше мигновено, пак можеше да не успее. Трябваше да си проправи път през гората — а той бе навлязъл на поне петдесет-шейсет метра в нея, може би дори повече, — за да се върне при мотора си. Само това можеше да му отнеме три минути.

Или пък не.

Реалистично. Безпристрастно. Марк прецени, че има големи шансове за успех. Карел или щеше да тръгне насам, или нямаше. Зависи на какво разстояние се намираше. Две променливи една след друга. Две хвърляния на ези-тура. Шансовете му за успех бяха три към четири, за провал — едно към четири. Числата не лъжат. Защото при тях няма място за когнитивни предпочитания и склонности.

Марк остави мерцедеса с включен двигател и отворена шофьорската врата. Промуши се между дърветата и огромния преден капак на камиона. Едва си проправи път до кабината. Хвана дръжката и се качи по стълбичката.

Вратата беше заключена.

Не го беше очаквал. За пръв път не се бе досетил какво ще се случи. А това беше толкова елементарно. И все пак не му бе хрумнало. Изобщо. Затова сега стоеше, стъпил на стълбичката с единия крак, увиснал на дръжката с едната си ръка и се люлееше във въздуха, а клоните го удряха по гърба. В първия момент се ядоса. Карел бе постъпил глупаво, оставяйки камиона заключен. Защо го бе направил, по дяволите? Беше абсурдно. Гъвкавостта бе ключов фактор в тяхната работа. Трябваше да могат да преместят камиона по всяко време. Развоят на играта бе съпътстван от неочаквани решения, които се вземаха на момента. Всички го знаеха.

Едва сега Марк започна да се тревожи. Изпита неприятно чувство. Къде можеше да бъде ключът освен в камиона? В най-добрия случай… Най-добрият случай беше най-лошият, защото логично можеше да предположи, че ключът е в джоба на Карел. А това означаваше, че трябва да го намери и да го вземе от него. Което щеше да го забави. И то много. Това на свой ред щеше да увеличи вероятността потенциален противник да попадне на следите му. Това не беше добре.

Но беше за предпочитане пред най-лошия сценарий. Джобовете на Карел бяха плитки. Все пак клинът му бе много тесен, ушит от някаква еластична материя. Щеше ли да вземе ключа със себе си? В края на краищата играчите бяха оставили стаите си отворени, за голяма радост на Шорти, който нахвърля в тях горящите кърпи. Не, никой от тях не би взел ключове със себе си. Може би смятаха, че издутите джобове развалят страхотния им външен вид.

В най-лошия случай Карел бе оставил ключа от камиона върху скрина в стая № 2. За да го вземе сутринта. За да не го вземе никога или пък след години някой да го открие случайно — разкривен или дори разтопен — в тревата.

Марк слезе по стълбичката и се върна при колата си. Първите десетина метра измина на заден, после направи обратен завой и потегли натам, откъдето бе дошъл току-що.

Пати го видя да преминава повторно покрай нея. Само след няколко минути. Ако това наистина беше той. Тя само предполагаше, че в колата е именно Марк. Уредът за нощно виждане не й бе позволил да погледне директно натам. Защото колата се движеше с включени фарове. А те бяха прекалено ярки. Освен това се бе скрила зад едно дърво веднага щом бе чула рева на двигателя и свистенето на гумите. Беше се досетила, че това е пикап или джип. Някакво шесто чувство й бе подсказало, че зад волана е именно Марк. Бяга, помисли си Пати след няколко минути. Не, очевидно бе сгрешила, защото той се връщаше.

А може би това изобщо не беше Марк.

Пати не успяваше да открие атеветата. Не смяташе, че са навътре сред дървета. Там беше прекалено тясно. Затова ограничи търсенето си край пътя. Очакваше да ги намери паркирани едно до друго, вероятно скрити в храсти, оставени под ъгъл, така че да потеглят веднага, но без да препречват пътя на останалите играчи. Въпреки това не успя да открие нищо.

Пати спря. Беше се отдалечила доста от Шорти. Нямаше представа какво разстояние трябва да измине още, за да открие моторите. Огледа предпазливо пространството пред себе си. Започваше да свиква с уреда за нощно виждане. Обърна се и погледна зад себе си. Сиянието на хоризонта отново бе станало ослепително ярко. Прекалено ярко, за да погледне директно към него. Затова Пати погледна на юг.

Видя малко нощно животинче да притичва на два метра от нея и да се скрива сред купчина листа. Дребното създание бе също толкова бледозелено, колкото и всичко останало. А всъщност вероятно бе сиво.

Плъх.

Тя се завъртя назад с цялото си тяло. А после погледна напред.

И видя пред себе си мъж.

Същата ситуация както преди. Същото кошмарно видение. Появило се изневиделица. С готов за стрелба лък. Опъната тетива. Стрела, насочена към Пати. Мишената не беше същата. Не беше кракът й. Стрелата сочеше по-високо.

Зад него обаче не стоеше Шорти. Не, ситуацията не беше същата.

Кошмарното видение проговори.

— Ето че се срещаме отново — каза то.

Пати познаваше този глас. Той принадлежеше на Карел. Мръсникът с аварийния камион. Който беше служил в югославската армия. И който в момента приличаше на размазана физиономия на заден фон от стара снимка на военнопрестъпници. Пати трябваше да се досети. Беше направила грешка.

— Къде е Шорти? — попита Карел.

Тя не отговори.

— Не успя ли да стигне до тук? Или може би нямаш представа? Нищо чудно да сте се разделили. Определено не сте заедно. Той не е стигнал по-напред, защото вече проверих там. И не може да бъде зад теб, защото това би било глупаво.

Пати извърна поглед.

— Интересно — каза Карел. — Явно има някаква причина да остане зад теб.

Тя не отговори.

А той се усмихна под стъклената си зурла. Широка, доволна усмивка.

— Ранен ли е? — попита Карел.

Никакъв отговор.

— Много вълнуващо — продължи Карл. — Обикаляш сама из гората, за да събереш плодове и корени, с които да излекуваш мъжа си. Притесняваш се. Нямаш търпение да се върнеш. И изпадаш в тази очарователна ситуация. Двамата с теб ще се забавляваме толкова много.

— Търсех някое атеве — каза Пати.

— Безполезно — отвърна Карел. — Камионът ми препречва пътя. Никой не може да си тръгне преди мен. Не съм глупав.

Той наведе лъка и потърси нова цел. В краката й.

— Не — каза тя.

— Какво „не“?

— Да, Шорти е ранен. Трябва да се върна при него.

— Колко тежко е ранен?

— Доста. Мисля, че бедрената му кост е счупена.

— Жалко — отвърна Карел.

— Трябва да отида при него.

— Съгласно правилата на играта свободата на придвижване зависи от това преследвачите да не те настигнат.

— Стига! — каза Пати.

— Стига какво?

— Не ми харесва тази игра.

— На мен пък ми харесва.

— Мисля, че трябва да я прекратим. Стигна твърде далече.

— Не, играта вече навлиза в най-интересната си част.

Пати не отговори. Стоеше неподвижно с фенерче в едната ръка и стрела в другото. Беше взела работещото фенерче, но то не беше оръжие. Стрелата можеше да промуши Карел, но не и когато той се намираше на три метра от нея. Далече извън обсега й.

Карел опъна тетивата с още два-три сантиметра. Върхът на стрелата се плъзна назад, към дланта му, здраво стиснала ръкохватката. Лъкът се изви. Завибрира от напрежение.

Това е работещото фенерче.

С едно-единствено движение Пати пусна стрелата, напипа копчето на фенерчето и го включи. Знаеше къде е още от онзи път, когато беше оглеждала тръбите на климатика на хондата. Резултатът беше ослепителен лъч бяла светлина, силен и фокусиран. Насочен право към Карел. Към лицето му. Към голямото му стъклено око. Пати прикова лъча в него. Карел трепна, стрелата му полетя ниско встрани, премина през един храст и се заби в земята. Той приклекна и се извърна настрани. Пати се втурна след него с насочено напред фенерче, сякаш то бе истинско оръжие. Протягаше ръка напред, въртеше длан ту наляво, ту надясно, за да остане лъчът фокусиран върху лицето му. Карел падна на земята, претърколи се и свали уреда за нощно виждане от главата си.

А Пати изключи фенерчето и хукна обратно.