Минало време

44

Старецът беше поне на деветдесет. Слаб и прегърбен. Дрехите му бяха големи. Нищо чудно да му бяха любими, но да ги бе купил, когато е бил на седемдесет. Навремето сигурно е бил висок поне метър осемдесет и пет и е тежал осемдесет-деветдесет килограма, но това бе отдавна. Сега беше прегърбен като въпросителна. Кожата му бе увиснала и бледа. Очите му бяха воднисти. Сребристите му кичури бяха тънки като коприна.

Не беше бащата на Ричър.

Дори трийсет години по-възрастен. Защото не беше. Просто не беше. Освен това нямаше нито счупен нос, нито белег от шрапнел на врата, следи от шевове на веждата…

Фотографиите в коридора бяха на птици.

Старецът протегна треперещата си ръка.

— Стан Ричър — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.

Ричър пое дланта му. Беше студена като лед.

— Джак Ричър — отвърна той. — И на мен ми е приятно.

— Роднини ли сме?

— Върнем ли се достатъчно назад, всички ще се окажем роднини.

— Влезте, моля.

Еймъс отвърна, че двамата с Бърк ще изчакат в колата. Ричър последва стареца по коридора. Вървяха по-бавно, отколкото на погребение. Половин стъпка, продължителна пауза, отново половин стъпка… Стигнаха до нещо като вестибюл, разположен между дневната и кухнята. Там ги очакваха два фотьойла, разположени от двете страни на лампион с голям абажур. Подходящ за четене.

Стан Ричър посочи с треперещата си ръка единия фотьойл. Така покани Ричър да се настани, а самият той седна на другия.

Заяви, че за него е удоволствие да поговорят. За него е удоволствие да отговори на въпросите му. Каквито и да са те, няма да му се сторят странни. Потвърди, че е израснал в Райънтаун, в апартамента на началник-смяната в леярната. Да, спомняше си плочките в кухнята. Ярки цветове, листа на меча стъпка, тагетис и разцъфнал артишок. Да, Джеймс и Елизабет Ричър са негови родители. Призна, че никога не му е хрумвало да се запита дали са били добри в работата си или не. Може би защото с тях се изчерпвал целият му свят, а може би защото това просто не го интересувало, той вече се бил запалил по орнитологията. А това му открило вратите към цял един нов свят. Старецът заяви, че целта му не е била да отмята имената на птици в някакъв списък, а просто да ги наблюдава. Така се пренасял в друго измерение, с други проблеми и други възможности.

— Кой ви запали по орнитологията? — попита Ричър.

— Братовчед ми Бил — отвърна Стан.

— Кой е той?

— Повечето момчета, с които играехме по онова време, бяха все наши братовчеди. Може би беше проява на някакъв племенен инстинкт. Хората се страхуваха. Времената бяха трудни. На моменти имахме чувството, че целият ни свят може да се разпадне. Предполагам, че братовчедите ни действаха успокояващо. Най-добрият приятел на едно хлапе беше неговият братовчед. Бил беше мой братовчед и аз бях негов.

— Какви братовчеди бяхте?

— Никой от нас не можеше да брои до толкова. Знаехме само, че аз съм Стан Ричър, а той Уилям Ричър, както и че някога сме имали общ прародител, който е живял в Дакота, преди тя да стане щат. Предполагам, че днес бих нарекъл Бил скитник или бездомник. Живееше отвъд канадската граница, но през повечето време скиташе. И прекарваше доста време в Райънтаун.

— На колко години беше той, когато дойде за пръв път?

— Аз бях на седем, следователно той е бил на шест. Остана цяла година.

— Имаше ли родители?

— Предполагам. Но не се виждаше с тях. Не че бяха починали или нещо подобно. Всяка година му изпращаха картички за рождения ден. Гадаехме дали не са тайни агенти, изпратени под прикритие в някоя далечна страна. След време решихме, че може да са свързани с организираната престъпност. А това изискваше още по-голяма конспиративност. Трудно ни беше да преценим.

— И на шестгодишна възраст вече е обичал да наблюдава птиците?

— С невъоръжено око. Смяташе, че така е най-добре. Не можеше да обясни защо, беше само дете все пак. По-късно разбрахме. Когато се сдобихме с бинокли. Очите ти позволяват да видиш цялостната картина. А красотата, видяна отблизо, може да те разсее.

— Как се сдобихте с бинокъла?

— Това стана много по-късно. Бил трябва да беше на десет или единайсет…

— Как се сдобихте с бинокъла?

Старецът сведе поглед за секунда.

— Трябва да си припомня… мина много време — каза той.

— Откраднал ли го е?

— Не точно. Да го наречем… беше военна плячка. Едно хлапе бе повело някаква глупава вендета. Бил изгуби търпение. Точно по това време четяхме поеми, които възпяваха някогашни битки. Затова Бил реши, че трябва да вземе откуп или плячка. Но всичко, с което онова хлапе разполагаше, беше бинокъл и трийсет и един цента.

— Написали сте заедно онова съобщение за северния мишелов.

Старецът кимна.

— Разбира се. Добре се получи. И днес се гордея с него.

— Спомняте ли си септември четирийсет и трета година?

— В най-общи линии.

— А нещо по-конкретно?

— Беше много отдавна — сви рамене възрастният мъж.

— Името ви се появи в стар полицейски доклад за улично сбиване. Късно вечер. Недалече от тук. Видели са ви с приятел.

— По онова време уличните сбивания бяха нещо обичайно.

— Но в случая става въпрос за местен побойник, който е бил пребит до смърт две години по-късно.

Стан Ричър замълча.

— Предполагам, че приятелят, когото са видели с вас в онази септемврийска вечер, е бил братовчед ви. И мисля, че тогава е положил началото на нещо, което е довършил след две години.

— Кажете ми пак… кой всъщност сте вие?

— Не съм сигурен — отвърна Ричър. — Точно в този момент си мисля, че може би съм по-малкият син на братовчед ви Бил.

— В такъв случай знаете какво се е случило.

— Бях военен полицай. Виждал съм го да се случва десетки пъти.

— Загазил ли съм?

— Не и ако питате мен — каза Ричър. — Ядосан съм единствено на себе си. Явно винаги съм смятал, че подобни неща се случват само на другите.

— Бил беше умно хлапе. Винаги една стъпка пред останалите, донякъде защото имаше интересен живот. Улицата го беше отракала. Знаеше много неща. Четеше книги. Интересуваше се от наука. Обожаваше птиците. Обичаше самотата. Беше добър човек по време, когато това все още означаваше нещо. Но никой не биваше да се бърка в представите му за добро и зло. Дълбоко в себе си той беше една бомба със закъснител. Вярно, умееше да държи нещата под контрол. Беше изключително дисциплиниран. Имаше правило. Направиш ли нещо лошо, той ще се погрижи да ти е за пръв и последен път. И бе готов да направи всичко необходимо. Биеше се добре, а и беше невероятно смел.

— Разкажете ми за хлапето, което е убил.

Стан поклати глава.

— Няма да го направя. Това е все едно да подпиша самопризнания.

— Бяхте ли замесен?

— Не и в края на историята.

— Никой няма да ви обвини в нищо. Та вие сте на сто години.

— Не чак толкова.

— Никой не проявява интерес към случая. Ченгетата са решили, че сам си е търсил белята, и не са се постарали да открият извършителя.

Стан кимна.

— Съгласен съм с тях. Онзи хлапак бе отвратителен побойник. Имаше зъб на всеки, който притежаваше поне една мозъчна клетка повече от него. А това бяха доста хора. Продължаваше да се шляе без работа четири години след като бе завършил гимназия, и да тормози все по-малки деца. А вече имаше хубава кола, хубави дрехи, хубави обувки, защото баща му беше богат. Но мозъкът му беше прогнил. От грубиян се превърна в перверзник. Започна да тормози малки момченца и момиченца. Беше много едър и силен. Измъчваше ги. Караше ги да вършат отвратителни неща. Бил не знаеше за това, но когато се върна в града, разбра. Онази нощ.

— Какво се случи?

— Бил се появи в Райънтаун, както често правеше, просто ей така, изневиделица. И още първата вечер отидохме в един джаз клуб. Свиреше група, която той харесваше. Обикновено ни пускаха безплатно. Връщахме се към мястото, където бяхме скрили велосипедите си, когато изведнъж видяхме онзи гадняр да върви право срещу нас. Не обърна никакво внимание на Бил, а започна да се заяжда с мен. Защото ме познаваше. Наговори ми същите глупости, които ми бе казал и предишния път. Бил обаче ги чуваше за пръв път. Не можеше да повярва на ушите си. Подканих го да си тръгнем, но Бил не искаше да ме последва. Бомбата избухна. И преби наглеца почти до смърт.

— А после?

— Това е съвсем друга история. Гаднярът му издаде смъртна присъда. Бил започна да носи месингови боксове. Последваха няколко инцидента. С двама приятели на гадняра, които се опитваха да спечелят благоразположението му. Предполагам, че богатите хлапета могат да се похвалят с куп подобни приятелства. Бил се погрижи спешното отделение да не остава без работа. После нещата поутихнаха. Бил ту се появяваше в Райънтаун, ту заминаваше някъде. В един момент бомбата избухна отново. Една нощ двамата се срещнаха. Сами. Лице в лице. Разбрах какво се е случило още същата вечер, защото Бил дойде да ме помоли за услуга.

— Поискал е да вземе назаем свидетелството ви за раждане, за да постъпи в морската пехота.

Стан кимна.

— Трябваше да погребе името Уилям Ричър. Смяташе, че е длъжен да го направи. Не искаше никой да го проследи и да го открие. Все пак беше извършил убийство.

— И е трябвало да се представи за по-възрастен — допълни Ричър. — Тук се крие несъответствието в историята, която разказваше. Твърдеше, че е избягал и е постъпил в морската пехота, когато е бил на седемнайсет. Не се съмнявам, че е било така. Но той не би успял, ако командването е знаело, че е на седемнайсет. Не биха го взели. Не и по това време. Вече са разполагали с прекалено много хора. Било е септември четирийсет и пета. Войната е била приключила. За какво им е едно седемнайсетгодишно момче? Две години по-рано щяха да го вземат с радост. Тогава сме водели куп сражения в Тихия океан. Военната машина е трябвало да се движи, без да спира. Но вече не. От друга страна обаче, навършил ли си осемнайсет, можеш да постъпиш като доброволец. Достатъчно е само да представиш документ за самоличност.

Стан кимна отново.

— Решихме, че така ще бъде в безопасност — каза той. — И се получи. Ченгетата се отказаха да го търсят. Не след дълго аз самият напуснах Райънтаун. Заминах за Южна Америка, където наблюдавах птици, и останах там четирийсет години. Когато се върнах у дома, трябваше да си извадя нови документи. Използвах същото свидетелство за раждане. Притеснявах се какво ще се случи, ако системата покаже, че името Стан Ричър вече е заето. Но ми се размина.

Ричър кимна.

— Благодаря ви за обяснението — каза той.

— Какво се случи с него? — попита Стан. — Така и не го видях повече.

— Станал добър морски пехотинец. Сражавал се в Корея и Виетнам. Служил по целия свят. Оженил се за французойка. Казваше се Жозефин. Добре се разбираха. Имаха две момчета. Бил почина преди трийсет години.

— Беше ли щастлив?

— Морските пехотинци не очакват да са особено щастливи. Но да речем, че беше… доволен. Доволен от живота си, никога не е бил нещастен. Смяташе, че е намерил мястото си. Беше част от структура, на която можеше да разчита. Не мисля, че би избрал различна съдба. Продължи да наблюдава птици. Обичаше семейството си. Радваше се, че ни има. Всички го знаехме. Понякога го смятахме за малко луд. Не беше сигурен кога е рожденият му ден. Сега вече разбирам защо. Вашият е бил през юли, а неговият — през юни. Предполагам, че понякога е обърквал датите. Макар нито веднъж да не обърка името. Никога не съм го чул да казва Бил. Винаги беше Стан.

Двамата поговориха още няколко минути. Ричър го попита за мотела и за Марк, който би могъл да се окаже далечен роднина, но Стан не разполагаше с никаква информация освен с мъглява история за братовчед, който забогатял по време на следвоенния бум, купил земя и се сдобил с множество наследници — деца, внуци и правнуци. Вероятно Марк е един от тях. Стан заяви, че не знае и не иска да знае. Бил щастлив със своите спомени и фотоалбуми. Накрая заяви, че вече му е време да подремне за час. Така се борел с безсънието, което го измъчвало. Винаги когато можел, подремвал за час. Ричър стисна отново леденостудената му ръка и си тръгна.

Навън се развиделяваше. Утрото щеше да настъпи съвсем скоро. Бърк и Еймъс го чакаха в колата, паркирана до бордюра в началото на пряката. Видяха го да излиза. Бърк свали прозореца. Еймъс се извърна, за да го чуе по-добре. Ричър погледна небето и се наведе.

— Трябва да отида до Райънтаун — заяви той.

— Рано е още за срещата с професора — отвърна Бърк.

— Точно за това.

— А аз трябва да помисля за Карингтън — каза Еймъс.

— Мисли за него в Райънтаун. Мястото е подходящо.

— Знаеш ли нещо?

— Трябва да търсим не само Карингтън, но и Елизабет Касъл. Те са влюбени. Смятаха сутрешното си кафе за втора среща. Почти сигурно са заедно.

— Да, но къде?

— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да се върна в Райънтаун.