Минало време

25

Ричър стигна до извода, че този старчески дом предлага евтино, но прилично място за живот на възрастните хора. Определено му допадна. Хареса го по принцип, а не за себе си. Не очакваше да живее толкова дълго. Други обаче можеха да се насладят на старините си тук. Декорът бе светъл. Атмосферата щастлива. Макар и изкуствено приповдигната, поне донякъде.

На рецепцията ги посрещна жизнерадостна жена, която им заговори като на хора, понесли тежка загуба. Твърде весело и с характерен неестествен тон. Нищо чудно това да беше част от обучението й. Или пък бе усвоила този подход с помощта на ролеви игри. Сякаш посетителите в старческите домове притежаваха уникална демографска характеристика. Вярно, все още не бяха понесли тежка загуба, но скоро и това щеше да стане.

Жената посочи към коридора и каза:

— Господин Мортимър ви очаква в салона.

Ричър последва мъжа с конската опашка по дългия приветлив коридор и се озова пред двойна врата. Вътре го очакваха наредени в полукръг фотьойли. На един от тях седеше много възрастен мъж. Господин Мортимър, предположи Ричър. Косата му бе бяла и рехава, а кожата му бледа и прозрачна. Сякаш изобщо нямаше кожа. Всяка вена, всяко старческо петно се открояваха съвсем ясно върху нея. Беше много слаб. А ушите му бяха големи като на всеки деветдесетгодишен човек. От всяко се показваше по един слухов апарат. Старецът беше достатъчно силен, за да седи изправен. Но се виждаше, че това му коства усилия. Китките му бяха слаби като на дете.

В стаята нямаше никой друг. Нито лекар, медицинска сестра, нито социален работник, санитар или какъвто и да било представител на персонала. Или друг възрастен човек.

Мъжът с конската опашка пристъпи към стареца, наведе се толкова ниско, че погледът му се изравни с неговия и протегна ръка.

— Господин Мортимър, радвам се да ви видя отново. Надявам се, че ме помните.

Старецът протегна ръка на свой ред.

— Разбира се, че те помня — отвърна той. — Щях да те поздравя както подобава, но нали ме предупреди никога да не изричам името ти на глас. Дори стените имат уши, каза ми ти. Враговете ни са навсякъде.

— Това беше отдавна.

— Какво стана в крайна сметка?

— Постигнах частичен успех.

— Нуждаеш ли се отново от помощта ми?

— Моят приятел господин Ричър би искал да ви зададе няколко въпроса относно Райънтаун.

Мортимър кимна замислено. Воднистият му поглед се вдигна нагоре и се насочи бавно към Ричър. След което се фокусира върху лицето му.

— В Райънтаун живееше семейство с това име — каза той.

— Момчето е било баща ми — отвърна Ричър. — Стан.

— Седни — помоли го Мортимър. — Ще ме заболи вратът да те гледам прав.

Ричър седна на един стол срещу наредените в полукръг фотьойли. Мортимър не изглеждаше по-млад отблизо, но си личеше, че у него е останала искрица живот. Отслабнала бе физиката, но не и умът му. Старецът вдигна ръка, крива и костелива, в знак на предупреждение.

— Имах братовчеди там — каза той. Гласът му беше слаб и немощен, натежал от слюнка. — Живеехме наблизо. Често си разменяхме гостувания, понякога оставахме у тях, ако имахме проблеми у дома, понякога се случваше обратното, но като цяло трябва да призная, че спомените ми за Райънтаун са доста разпокъсани. Имам предвид, в сравнение с това, което вероятно търсиш — нещо повече за детството на баща ти, може би за баба ти и дядо ти. Ходех там само от време на време.

— Но помните кое дете кога е боледувало.

— Само защото хората го обсъждаха непрекъснато. Беше нещо като окръжен информационен бюлетин, който слушахме всяка сутрин. Този пипнал това, онзи се разболял от онова. Хората се страхуваха. Върлуваше полиомиелит. По онова време децата умираха от такива болести. Затова трябваше да знаем от кого да се пазим. Или другите да стоят далече от нас. Разболееш ли се от рубеола — по онова време й викаха немска шарка, — можеш да играеш само с момичетата. Асфалтираха ли някое шосе, пращаха те да дишаш катран. Смяташе се, че той предпазва от туберкулоза. Затова помня кой от какво боледуваше. Хората се бяха побъркали на тази тема.

— Стан Ричър боледуваше ли?

Господин Мортимър вдигна същата крива и костелива ръка. Отново в знак на предупреждение.

— Името му никога не се появи във въпросния бюлетин — заяви той. — Поне доколкото си спомням. Но, честно казано, нямам представа кой кой беше. Всички имаха братовчеди и прекарваха дните си на открито. И всички се криеха по домовете си, когато имаха неприятности. В останалото време онова място беше като Аврамов дом. Искам да кажа, че имаше голямо текучество. Непрекъснато идваха и си отиваха разни хора, особено деца. Но си спомням господин Ричър. Работеше в леярната. Той беше добре известна личност. Част от постоянното присъствие. Но не бих се заклел пред съда, че знам кое от хлапетата беше негово. Всички изглеждахме еднакво. А никога не се знаеше кой къде живее. Всички излизаха от външната врата на една и съща сграда, в която имаше четири апартамента. От сградата, в която живееше Ричър. Бяха девет хлапета, мисля… Или най-малкото осем. Едно от тях играеше добре бейзбол. Чух, че стигнало до полупрофесионално ниво в Калифорния. Да не би това да е баща ти?

— Баща ми е обичал да наблюдава птиците.

Мортимър се замисли. Бледите му старчески очи промениха фокуса си, сякаш се върнаха години назад. След малко се усмихна тъжно и замислено. Сякаш разсъждаваше върху превратностите на живота.

— Знаеш ли — каза той, — съвсем бях забравил за любителите орнитолози. Колко странно, че ти се сети за тях, а не аз. Сигурно имаш отлична памет.

— Не е въпрос на памет — призна Ричър. — Научих го много по-късно. Предполагам, че е започнал съвсем малък. Знам, че на шестнайсетгодишна възраст вече е членувал в клуба на орнитолозите любители. Но вие използвахте множествено число. Повече от едно хлапе ли е обичало да наблюдава птиците?

— Бяха две — отвърна Мортимър.

— Кои по-точно?

— Останах с впечатлението, че едното беше нечий братовчед и не беше там през цялото време, но другото живееше именно в Райънтаун. Голяма част от времето си прекарваха заедно. Бяха нещо като най-добри приятели. По думите ти съдя, че единият е бил Стан Ричър. Спомням си ги. Трябва да призная, че превръщаха наблюдаването на птици в доста вълнуващо преживяване. Честно казано, когато се запознах с тях, бях готов да ги обявя за лигльовци или женчовци, но предполагам, че след това щях да се нуждая от цяла армия, за да се спася, защото не бях виждал момчета да се бият по-добре от тях. Освен това запалиха всички ни по птиците и с радост ни отстъпваха бинокъла си, за да ги наблюдаваме. Често следяхме хищни птици. Веднъж дори видях един орел да сграбчва нещо с размерите на кученце.

— Стан е имал бинокъл?

— Едното момче имаше. Но не съм сигурен кой от тях беше Стан.

— Предполагам, че онзи, който е живеел там през цялото време.

— И за това не съм сигурен. Ходех в Райънтаун само от време на време. Понякога единият отсъстваше, понякога другият. Или и двамата едновременно. Все някой липсваше. Пращаха го някъде, за да се храни по-добре, за да избегне епидемия или за да прекара ваканцията. Един идваше, друг си отиваше. И така непрекъснато.

— Чудя се как е могъл да си позволи бинокъл. В тези трудни времена.

— Предполагам, че е бил краден.

— Има ли конкретна причина да мислите така?

— Не искам да те обидя… — каза Мортимър.

— Не се обиждам.

— Бяхме свестни деца. Никога не бихме откраднали от магазина например. Но и не задавахме прекалено много въпроси. Особено ако някой от нас намереше нещо или се сдобиеше с него по друг начин. Нямахме възможност да си купим каквото и да било. А може да сме го заподозрели в нещо заради баща му. Който и от двамата да беше Стан. Смятахме господин Ричър за опасен тип. Нищо чудно това отношение да се е пренесло и върху сина му. Макар да не знам кой всъщност беше Стан. Предполагам, че това е резултат от клюките, които се носеха по онова време. Все пак аз бях само гост.

— В какъв смисъл опасен?

— Всички се страхуваха от него. Непрекъснато крещеше, размахваше юмруци, а удареше ли някого, човекът падаше на земята. Като се замисля сега, предполагам, че е прекалявал с алкохола. Подозираше, че хората не го харесват, защото е началник. Беше прав, но само донякъде. Имаше и други причини. А предполагам, че ние, децата, бяхме склонни да му приписваме всякакви злодейства. Беше като герой от онези истории, които четяхме в училище. Като например за прочутия пират Черната брада или нещо подобно. Не се засягай. Зададе ми въпрос и аз ти отговорих.

— Имаше ли брада?

— Никой нямаше брада. Тя лесно може да пламне в леярната.

— Спомняте ли кога Стан е напуснал Райънтаун, за да постъпи в морската пехота?

Мортимър поклати глава.

— Не съм чул нищо за това — отвърна той. — Предполагам, че бях с година или две по-голям от останалите. По това време вече бях мобилизиран.

— Къде сте служили?

— В Ню Джързи. Оказах се излишен. Войната беше към края си. И бездруго бяха мобилизирали прекалено много хора. Не след дълго отмениха мобилизацията. Така и не помирисах бойното поле. И на всеки Четвърти юли, особено на парада, се чувствам като измамник.

Мортимър поклати глава и извърна поглед.

— Някакви други спомени за Райънтаун? — попита Ричър.

— Нищо интересно. Беше място, където хората изкарваха прехраната си с пот на челото. Работеха по цял ден и спяха по цяла нощ.

— Какво можете да ми кажете за Елизабет Ричър? Съпругата на Джеймс Ричър.

— Тя би трябвало да е твоя баба.

— Да.

— Тя шиеше — отвърна Мортимър. — Добре си спомням това.

— А спомняте ли що за човек беше?

Мортимър помълча и каза:

— Труден въпрос ми задаваш.

— Така ли?

— Не искам да ме сметнеш за нелюбезен…

— Че защо да го правя?

— Ще кажа само, че беше затворена, необщителна, и ще спра дотук.

— Никога не съм я виждал — обясни Ричър. — Починала е много преди да се родя. Няма да се засегна по никакъв начин. Не бива да проявявате излишна деликатност.

— Да говоря за дядо ти е едно. Той беше видна личност, така да се каже. Началник-смяна в леярната. Но да говоря за баба ти е съвсем друго.

— Толкова труден човек ли е била?

— Беше сурова жена. Студена. Нито веднъж не я видях да се усмихва. Нито веднъж не я чух да казва блага дума. Винаги изглеждаше сърдита. Кисела. Да, двамата с Ричър си бяха лика-прилика.

Ричър кимна.

— Сещате ли се още нещо? — попита той.

Мортимър потъна в толкова продължително мълчание, че Ричър се уплаши да не е изпаднал в кома. Или дори да е умрял. Но след известно време старецът помръдна. Вдигна същата крива и костелива ръка. Но този път не го направи в знак на предупреждение. А за да привлече внимание. Като комедиант, който приковава върху себе си погледите на тълпата, преди да изрече коронната си реплика.

— Едно мога да ти кажа — започна той. — Понеже ми помогна да освежа паметта си. И тъй като може би става въпрос за баща ти… Помня, че веднъж се вдигна голяма шумотевица около някаква рядка птица. Много рядка. За пръв път била наблюдавана в Ню Хампшър. Или нещо подобно. Момчетата писаха до клуба на орнитолозите любители. Изпратиха записка. Или доклад. Или както там се нарича. Едно от тях беше секретар на клуба. Водеше протоколите от заседанията. Но не ме питай кое. Докладът описваше факторите, които биха могли да повлияят на маршрута на тази птица и да я доведат до тук. Много впечатляващо. Мисля, че го препечатаха в някакво списание. Според Асошиейтед Прес това бил първият случай, в който Райънтаун се споменавал извън границите на окръга.

— Каква птица?

— Не си спомням.

— Жалко — отвърна Ричър. — Сигурно е била голяма сензация.

Мортимър отново вдигна ръка. Този път в знак на възбуда.

— Можеш да разбереш — каза той. — С помощта на клуба. Целият му архив се намира в библиотеката. Там има цяла колекция от архивите на разни клубове и дружества. Били част от историята. Така казват. Част от културата. Аз лично предпочитам телевизията.

— Коя библиотека? — попита Ричър.

— В Лакония — отвърна Мортимър. — Там се намираха всички онези клубове.

Ричър кимна.

— Вероятно ще им отнеме три месеца да намерят каквото и да било — отбеляза той.

— Не, не, всичко е там — възрази Мортимър. — Долу има една голяма зала, стелажите в нея са подредени като спици на колело. Това е отдел „Справки“. Там ще ти намерят каквото пожелаеш. Отбий се непременно. Ще откриеш каква е била онази птица. Може тъкмо баща ти да е написал онази бележка. Вероятността е петдесет на петдесет в края на краищата. Или е бил той, или другото хлапе.

— Онзи клон на библиотеката, който се намира в центъра ли?

— В Лакония има само една библиотека. И тя няма клонове.

Оставиха стария господин Мортимър в безупречно чистия му фотьойл и тръгнаха по дългия приветлив коридор обратно към рецепцията. Жизнерадостната жена посрещна новината за заминаването им любезно и невъзмутимо. Когато стигнаха до старото субару, Ричър попита:

— Знаеш ли къде се намира библиотеката в Лакония?

Мъжът с конската опашка кимна.

— Разбира се.

— Имаш ли право да спираш пред сградата?

— Защо?

— За да мога да вляза и да изляза много бързо.

— Навън не вали.

— Поради други причини.

— Не — отвърна мъжът. — Сградата е разположена сред собствен парцел. Прилича на замък. Трябва да прекосиш парка.

— На какво разстояние от улицата?

— Ще го изминеш за две минути.

— Колко души ще срещна в парка?

— В хубав ден като днешния… доста. Хората обичат слънцето. Знаят, че ги очаква дълга зима.

— На какво разстояние от полицейското управление се намира библиотеката?

— Струва ми се, че имаш проблем.

Ричър помълча, след което попита:

— Как се казваш? Ти знаеш моето име, но аз не знам твоето.

— Отец Патрик Джей Бърк — отвърна мъжът с конската опашка.

— Ти свещеник ли си?

— Напуснах енорията и още не съм си намерил нова.

— И кога я напусна?

— Преди четирийсет години.

— Ирландец ли си?

— Семейството ми е от графство Килкени.

— Връщал ли си се някога там?

— Не — отвърна Бърк. — Разкажи ми сега за твоя проблем.

— Онези типове от ябълковата градина не са единствените, които ми имат зъб. Очевидно съм ядосал някого в Бостън. Човек от съвсем друго семейство. Който реагира по съвсем друг начин. Полицията в Лакония не иска кръв по улиците. Затова очаква от мен да напусна града.

— Какво си направил на онези от Бостън, за да ги ядосаш?

— Нямам представа — отвърна Ричър. — От години не съм бил в Бостън.

— Кой всъщност си ти?

— Човек, който последва един пътен знак. А сега нямам търпение да продължа напред. Но преди това трябва да разбера каква е била онази птица.

— Защо?

— Нямам представа. Защо не?

— Не се ли страхуваш от онези хора от Бостън?

— Не съвсем — отвърна Ричър. — Не очаквам да ги заваря в библиотеката с книга в ръка. Повече ме притесняват ченгетата. Нали им обещах да не се връщам? Не искам да излезе, че съм ги излъгал. И по-специално една от тях. Тя също е била военен полицай.

— Но искаш да разбереш повече за онази птица.

— След като библиотеката и бездруго е наблизо…

Бърк извърна поглед.

— Какво? — попита Ричър.

— Никога не съм виждал полицай в парка на библиотеката — каза Бърк. — Нито веднъж. Много е вероятно дори да не разберат, че си бил там.

— Сега аз мога да загазя заради теб.

— Живей свободен или умри.

— Гледай само да паркираш колкото се може по-близо до сградата — отвърна Ричър.

На трийсетина километра на север Пати Сандстром събу отново обувките си, стъпи на леглото и се опита да запази равновесие върху нестабилната му повърхност. Извърна се настрани, вдигна поглед и заговори на лампата.

— Моля, вдигнете щората на прозореца — каза тя. — Направете ми услуга. Освен това смятам, че така е редно.

Тя отново слезе от леглото, седна на ръба на матрака и се обу. Шорти впери поглед в прозореца.

Двамата зачакаха.

— Този път се бавят повече — прошепна Шорти.

Пати само сви рамене.

Продължиха да чакат.

Но нищо не се случи. Щората остана спусната. В стаята цареше сумрак. Лампата не светеше. Тя работеше, но Пати не искаше да я включва.

И тогава екранът на телевизора грейна.

Сам-самичък.

Нещо изпука, после се чу леко прашене и екранът се озари в синьо. Появиха се и черни ленти като на запис, които обаче не би трябвало да се виждат.

Миг по-късно синият екран изчезна, заменен от друга картина. От образа на мъж.

Беше Марк. Главата и раменете му изпълниха екрана. Позицията на тялото му издаваше готовност като на репортер, който предава от мястото на събитието. Стоеше пред черна стена и гледаше право в камерата. Право в Пати и Шорти.

След секунда той каза:

— Трябва да обсъдим последната молба на Пати.

Гласът му прозвуча от колонките на телевизора както при обикновено предаване.

Пати не отговори. Шорти замръзна на място.

— С най-голямо удоволствие бих вдигнал щората, ако това е вашето желание. Но не мисля, че изпълнението му ще ви достави същото удоволствие, както миналия път. Затова смятам, че е етично да се уверя във вашето категорично желание.

Пати се изправи. Посегна към обувките си.

— Не е нужно да се качваш на леглото — спря я Марк. — Мога да те чуя и от там. Микрофонът не е в лампата.

— Защо ни държите тук?

— Много скоро ще обсъдим и този въпрос. При всички случаи, преди края на деня.

— Какво искате от нас?

— Точно в този момент искам вашето недвусмислено съгласие да вдигна щората.

— И защо да имаме нещо против?

— Това „да“ ли е?

— Какво ще стане с нас?

— Ще го обсъдим много скоро. Преди края на деня. А сега да се върнем на въпроса за щората. Нагоре или надолу?

— Нагоре — отвърна Пати.

Екранът угасна. Нещо изпращя и лампичката на телевизора светна в червено.

Моторът, който задвижваше електрическата щора, забръмча и тя се вдигна бавно и равномерно. В стаята нахлу топла слънчева светлина. Гледката навън беше същата. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Но беше красива. Заради начина, по който я озаряваше светлината. Пати облегна лакти на перваза и опря чело в прозореца.

— Микрофонът не е в лампата — каза тя.

— Пати, не бива да говорим — отвърна Шорти.

— Той каза, че не е необходимо да се качвам на леглото. Откъде знае, че се качвам на леглото? Откъде знае, че се канех да го направя?

— Пати, продължаваш да говориш на глас.

— Не е само микрофон. Има и камера. Наблюдават ни. Наблюдавали са ни през цялото време.

— Камера? — възкликна Шорти.

— Откъде иначе ще знае, че станах, за да се кача на леглото? Видял ме е.

Шорти се огледа.

— Но къде е? — попита той.

— Нямам представа.

— Как ли изглежда?

— Нямам представа.

— Странна работа.

— Така ли смяташ?

— Дали са ни наблюдавали, докато спим?

— Сигурно са ни наблюдавали по всяко време.

— Може пък да е в лампата — каза той. — Може точно това да имаше предвид. Може да е искал да каже, че камерата е в лампата, не микрофонът.

Пати не отговори. Изправи се и се върна на леглото. Седна до Шорти. Опря ръце на коленете си и отново зарея поглед през прозореца. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Не искаше да помръдне. Дори с едно-единствено мускулче. Дори с поглед. Защото те я наблюдаваха.

Изведнъж точно пред нея някакъв мъж надникна през прозореца.

Стоеше на верандата отвъд и протягаше врат, за да види по-добре. Първо надзърна. После пристъпи напред. Беше едър мъж с посребрена коса и характерния за богаташите слънчев загар. Изправи рамене и впери поглед в тях. Беше честен и открит поглед. Вперен в нея. После в Шорти. После пак в нея.

Накрая се извърна и им помаха с ръка. Кимна. И каза нещо. Пати обаче не можеше да го чуе. Прозорецът бе звуконепроницаем. Но сякаш каза: „Ето, щората им се вдигна“. Гласът му прозвуча щастливо, самодоволно дори.

На верандата се появи още един мъж. И още един. Тримата погледнаха през прозореца.

Стояха рамо до рамо, на сантиметър-два от стъклото. Взираха се, оценяваха, анализираха. Присвиваха замислено очи. Устните им оставаха здраво стиснати.

Накрая те бавно се разтеглиха в доволни полуусмивки. Бяха доволни от видяното.

— Марк, знам, че ме чуваш — каза Пати.

Отговор не последва.

— Марк, кои са тези хора?

Глас прозвуча от тавана.

— Ще го обсъдим много скоро — каза Марк. — Преди края на деня.