Минало време

6

Пати и Шорти седяха сами на неоправеното легло в стая № 10. Марк все пак ги бе поканил на закуска. На вратата се бе обърнал с извинителна усмивка, сякаш бе искал да ги убеди, че не бива да се държат глупаво, защото отново са приятели. Пати бе склонна да приеме. Шорти обаче бе отказал. Затова се прибраха в стаята, застанаха пред мивката и пиха блудкава чешмяна вода в чашите, в които иначе държаха четките си за зъби.

— Така ще се почувстваш още по-зле, когато го помолиш за обяд. Трябваше да приемеш на мига. А сега, колкото повече разсъждаваш върху това, толкова по-лошо ще става.

— Трябва да признаеш, че е странно.

— Кое?

— Всичко, случило се до момента.

— Кое по-точно?

— Ти беше там. Видя всичко.

— Обясни ми със свои думи.

— Искаш да го чуеш от моята уста? Започваш да говориш като тях. Видя какво се случи. Той започна някаква откачена вендета срещу мен.

— Видях как Питър доброволно отдели от времето си, за да ни помогне. В края на краищата той е на работа. Дори не бях будна, когато се е опитал да оправи колата. След което видях как ти го обиждаш, като го обвиняваш, че само е влошил положението.

— Съгласен съм, че вчера колата не вървеше добре, но все пак вървеше. Какво друго може да се е случило? Очевидно е направил нещо.

— Колата имаше куп проблеми вчера. Може случилото се снощи да е последната капка, преляла чашата.

— А и това, което ме накара да направя, също беше странно.

— Накара те да кажеш истината, Шорти. Вече трябваше да сме стигнали Ню Йорк. И да сме сключили сделката. Сега ще трябва да отидем на някой пазар, където продават всякакви боклуци. А можехме да се справим по-добре. И да се върнем у дома със стил.

— Съжалявам — отвърна той. — Искрено съжалявам.

— Може би майсторът ще я поправи.

— А може би трябва да зарежем колата и да си тръгнем пеша. Преди да се наложи да платим още петдесет долара за стаята.

— Как така да си тръгнем пеша?

— Ами така, на два крака. Можем да излезем на пътя и някой да ни качи на стоп. Нали каза, че на трийсет километра от тук се намира някакъв град. Там със сигурност минава автобус.

— Пътеката през гората е дълга повече от три километра. Ти ще носиш куфар. Който е по-голям от теб. Не можем да го оставим тук. На всичкото отгоре ще излезем на някакво затънтено провинциално шосе. По което почти не минават коли. Нали така планирахме маршрута? Може да мине цял ден, преди някой да ни качи на стоп. Особено с големия куфар. Такива неща плашат хората. И те няма да спрат. Нищо чудно багажниците им да са пълни.

— Добре, може пък монтьорът да оправи колата. Или поне да ни откара до града. С пикапа си. Нас и големия куфар. Когато стигнем там, ще измислим нещо.

— Още петдесет долара ще ни дойдат в повече.

— Не става въпрос за парите — отвърна Шорти. — Петдесет долара са капка в морето. Можем да останем тук цяла седмица и пак да платим по-малко, отколкото ще ни вземе монтьорът. Той ще таксува дори идването до тук, можеш ли да повярваш? Все едно му плащаме за това, че още сме живи. Няма нищо общо с отглеждането на картофи. А майсторите ядат картофи. Нещо повече, обичат картофи. Пържени, със златистокафява коричка или запечени с бекон и сирене. Представи, че поискам някой от тях да ми плати само заради това, че ми е хрумнало да насадя картофи.

Пати се изправи рязко, при което матракът подскочи леко.

— Излизам на свеж въздух — заяви тя.

Прекоси стаята и завъртя топката на бравата. Не се случи нищо. Вратата не се отвори. Беше заяла. Тя провери бравата.

— Същото се случи и снощи — заяви Пати.

Шорти стана от леглото и отиде при нея. Завъртя топката. Вратата се отвори.

— Може би не си завъртяла както трябва — каза Шорти.

— Че колко начина да я завъртя може да има?

Шорти затвори вратата и отстъпи назад.

Пати опита отново. Хвана дръжката както преди и я завъртя със същата сила в същата посока.

Вратата се отвори.

— Странно! — възкликна Пати.

Слънчевите лъчи огряваха центъра на Лакония. Самото слънце беше ниско над хоризонта, както подобава на първите дни на есента, но грееше топло като през лятото. Ричър влезе в кафенето от другата страна на улицата в единайсет и десет, пет минути преди да се появи Картър Карингтън, и седна на масичка от ковано желязо, разположена в градината, откъдето можеше да наблюдава потока от хора, които излизаха от сградата на окръжната администрация. Не беше сигурен що за човек ще се окаже Картър Карингтън. Макар да разполагаше с някои догадки. Първо, Елизабет Касъл бе намерила за абсурдна мисълта, че той може да й бъде гадже. Второ, бе посочила изрично, че той не й е дори най-обикновен приятел. Трето, Картър не работеше на гише. Четвърто, не обслужваше граждани. И пето, проявяваше жив интерес към методологията на преброяванията на населението.

Не се очертаваше добра картина.

Градината имаше странична врата откъм паркинга. През нея непрекъснато влизаха и излизаха хора. Ричър си поръча черно кафе в пластмасова чаша не защото възнамеряваше да го изпие другаде, а защото не хареса порцелановите чаши на заведението, които бяха с размерите на супници. Крайно неподходящи за кафе, помисли си той, но клиентите явно бяха доволни, защото градината бързо се напълни. Не след дълго останаха само три свободни места. Едно от които беше — естествено! — срещу Ричър. Така стояха нещата. Хората предпочитаха да го заобикалят.

Първа от сградата излезе жена около четирийсетте, забързана, самоуверена, суетна, вероятно шефка на важен отдел. Поздрави двама-трима клиенти — проява на любезност към колеги, — след което остави чантата си на едно свободно място, но не това срещу Ричър и отиде на бара, за да си поръча.

Ричър продължаваше да наблюдава тротоара. В далечината видя мъж, който също излезе от сградата на окръжната администрация и тръгна към заведението. Личеше си въпреки разстоянието, че е висок и елегантен. Костюмът му бе добре ушит, ризата — снежнобяла, а възелът на вратовръзката му — безупречен. Имаше руса коса, къса, но леко разчорлена. Сякаш бе положил всички усилия, за да я среши както трябва, но тя продължаваше да проявява непокорство. Имаше и хубав слънчев загар, тялото му изглеждаше добре поддържано и силно, изпълнено с бодрост и енергия. Непознатият определено имаше излъчване. Крачеше по стария, застлан с тухлички тротоар като кинозвезда на снимачната площадка.

С една особеност. Куцаше. Едва забележимо с левия крак.

Жената се върна с чаша кафе и пълна чиния и седна на мястото, което си бе запазила, което означаваше, че в заведението останаха само две свободни места. Едно бе заето незабавно от друга жена, вероятно ръководителка на друг отдел, тъй като тя също поздрави куп клиенти. Така в цялата градина остана едно-единствено свободно място, разположено точно срещу Ричър.

В този момент кинозвездата приближи кафенето. Оказа се, че и отблизо мъжът отговаря на впечатлението, което Ричър си бе създал, като в допълнение към това се оказа и симпатичен. В същото време в него имаше нещо сурово и грубо. Приличаше на каубой, завършил колеж. Висок, строен, силен, мускулест, самоуверен. На трийсет и пет или там някъде. Ричър се обзаложи, че е служил в армията. Всичко говореше в полза на военната служба. Ричър се замисли и съчини въображаема биография на непознатия. Представи си го как изминава пътя от школа за запасни офицери в някой университет в западните щати до раняване на бойното поле в Ирак или Афганистан, престой във военната болница „Уолтър Рийд“, уволнение от армията и намиране на нова работа в Ню Хампшър, вероятно на ръководна длъжност, която изисква от него да води трудни преговори с градската администрация. Непознатият държеше чаша кафе и хартиен плик, омазан с масло. Огледа градината и погледът му се спря на единственото свободно място. Запъти се към него.

Двете жени, за които Ричър бе предположил, че ръководят отдели, го поздравиха:

— Здрасти, Картър.

Мъжът отвърна на поздравите им с усмивка, от която вероятно краката им омекнаха, след това продължи по пътя си и седна срещу Ричър.

— Картър ли се казвате? — попита Ричър.

— Да — отвърна мъжът.

— Картър Карингтън?

— Приятно ми е да се запознаем. А вие сте?

Изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото подразнен. Говореше като добре образован човек.

— Жена на име Елизабет Касъл ме посъветва да разговарям с вас. От отдел „Архиви“. Казвам се Джак Ричър. Имам въпрос, свързан с едно старо преброяване.

— Казусът съдебен ли е?

— Личен.

— Сигурен ли сте?

— Нямам друга работа в града. Не знам само дали ще се кача на автобуса днес или утре.

— Аз съм юрисконсулт в градската администрация — отвърна Карингтън. — И се интересувам от преброяванията на населението, които смятам за мое хоби. От чисто етични съображения бих искал да си изясня кое от тези две мои качества ви интересува.

— Интересува ме вашето хоби — каза Ричър. — Нуждая се от по-детайлна информация.

— За кой период става въпрос?

Ричър му съобщи първо годината, когато баща му е бил на две, а после и тази, когато е навършил дванайсет.

— Какъв е въпросът ви? — попита Карингтън.

Ричър му разказа цялата история — семейните документи, на които бе попадал през годините, информацията, която бе открил в компютъра в кабинката, подозрителното отсъствие на семейство Ричър от преброяванията…

— Интересно — каза Карингтън.

— В какъв смисъл?

Карингтън помълча и попита:

— Вие също ли сте служили в морската пехота?

— Не, в армията.

— Това е необичайно. Имам предвид, че рядко се случва синът на морски пехотинец да постъпи в сухопътните войски.

— Не и за нашето семейство. Брат ми направи същото.

— Отговорът ми е от три части — отбеляза Карингтън. — Първата предполага, че всички правим грешки. Случайни грешки. Но два пъти в едно семейство… това е малко вероятно от гледна точка на статистиката. Какви са шансовете това да е случайност? И така, продължаваме нататък. Втората и третата част от отговора не говорят добре за вашия баща. В чисто теоретичен план, разбира се. Защото говорим чисто теоретично, нали? По принцип. За повечето хора през по-голямата част от времето. За огромното мнозинство, така да се каже, макар че има и изключения. Затова не се обиждайте.

— Няма — обеща Ричър.

— Да се съсредоточим върху преброяването, извършено, когато баща ви е бил на дванайсет. Да забравим за момент първото. Второто е по-интересно. Изминали са седем години от Голямата депресия и Новия курс. Федералните и щатските власти отдават голямо значение на преброяването на населението. Защото повече жители означават повече долари под формата на федерални субсидии. Затова щатите, окръзите и градовете са полагали сериозни усилия да обхванат всички жители. Да не пропуснат никого. Но въпреки това се е случвало. Най-голям е броят на необхванатите от преброяването сред онези, които са живеели под наем, особено в общежития и пренаселени квартали, сред безработните, сред необразованите и бедните, сред получателите на социални помощи. С други думи, сред маргиналните групи.

— А хората не обичат да чуват подобни неща за своите родители, нали?

— Предпочитат го пред третата част от отговора.

— Която е?

— Че родителите им са се криели от закона.

— Интересно — отбеляза Ричър.

— Случва се — отвърна Карингтън. — Очевидно е, че човек, издирван от федералните власти, не би попълнил формуляр за участие в преброяването. Други вероятно са смятали, че анонимността може да им помогне впоследствие.

Ричър замълча.

— Къде сте служили в армията? — попита Карингтън.

— Във Военната полиция. А вие?

— Защо решихте, че съм служил в армията?

— Заради възрастта, външния вид, походката, маниерите, увереното излъчване, лекото накуцване…

— Наблюдателен сте.

— Така съм обучен. Бях ченге. Предполагам, че долната част на крака ви е протеза. Едва забележима, което означава и много качествена. А в наши дни най-добрите протези се осигуряват от армията.

— Не съм служил — призна Картър. — Не бях в състояние.

— Защо?

— Защото съм се родил с рядък недъг. Има дълго и сложно име на латински. Но означава, че ми липсва големият пищял на единия крак. Всичко друго си е на мястото.

— А това означава, че сте имали цял живот, за да усъвършенствате походката си.

— Не търся съчувствие.

— И няма да го получите. Искам само да кажа, че се справяте отлично. Походката ви е почти идеална.

— Благодаря — отвърна Карингтън. — Разкажете ми за работата си като полицай.

— Беше хубава работа… докато я вършех.

— Видели сте какво въздействие оказват престъпленията върху някои семейства.

— Понякога.

— Баща ви е постъпил в морската пехота на седемнайсет — каза Карингтън. — Трябва да е имал причина.

Пати Сандстром и Шорти Флек седяха на пластмасовите столове, разположени под прозореца им. Не изпускаха от поглед пътя, който се виеше сред дърветата, защото очакваха от там да се появи майсторът. От него обаче нямаше и следа.

Шорти стана и отново се опита да запали хондата. Понякога колата се оправяше от само себе си, ако се оставеше да постои малко. Преди време бе имал такъв телевизор. Звукът отказваше веднъж на всеки три опита. Налагаше се да го изключва и пак да го включва.

Той завъртя ключа. Нищо не се случи. Направи го отново и отново. И пак нищо. Върна се на стола. Пати стана и извади картите от жабката. Взе ги със себе си и ги разстла на коленете си. Откри местонахождението им в момента в края на широката два-три сантиметра паяжина, разположена сред бледозелен участък. Гората. Дърветата се простираха на седем-осем километра от запад на изток и на десетина от север на юг. Върхът на паяжината бе разположен встрани от центъра на гористата област, на три километра от източната й граница и на четири от западната. Гората бе оградена с тънка линия, сякаш бе един парцел или имот. Нищо чудно тя да вървеше в комплект с мотела. Пати не откри нищо друго освен тесния двулентов път, по който бяха дошли. Той лъкатушеше на югоизток и стигаше до градче, чието название бе изписано с удебелен шрифт. Лакония, Ню Хампшър. По-скоро на петдесетина километра от тук, а не на трийсет. Предположението й от предишния ден се бе оказало прекалено оптимистично.

— Може би е най-добре да постъпим както предложи ти. Да зарежем колата и да помолим човека да ни качи в пикапа си и да ни откара в града. Лакония се намира до магистрала деветдесет и три. От града можем да стигнем на автостоп до детелината. Или дори да вземем такси. Ще ни струва по-малко, отколкото още една нощувка тук. Доберем ли се до Нашуа или Манчестър, лесно ще стигнем и до Бостън, а там можем да вземем евтин автобус до Ню Йорк.

— Съжалявам за колата — каза Шорти. — Наистина съжалявам.

— Станалото — станало.

— Може би майсторът ще успее да я оправи. Може да е нещо елементарно. Нямам представа защо не иска да запали. Веднъж имах радио, което не искаше да се включи. Ударих го няколко пъти и накрая видях, че изобщо не е включено в контакта. Имам чувството, че нещо подобно се е случило и с колата.

По черния път отекнаха стъпки. Зад ъгъла се появи Стивън и се насочи към тях. Подмина дванайсета и единайсета стая и спря пред тяхната.

— Заповядайте на обяд — каза той. — Не се засягайте от думите на Марк. Той е разстроен, нищо повече. Много иска да ви помогне, а не може. Смяташе, че Питър ще оправи колата ви за две минути. Затова се ядоса. Иска всичко да е наред. За всички.

— Кога ще дойде автомонтьорът? — попита Шорти.

— Опасявам се, че още не сме се свързали с него — отвърна Стивън. — Телефонът не работи цяла сутрин.