Минало време

18

Добър спортист би преодолял въпросните петдесет метра за пет-шест секунди. Ричър обаче измина разстоянието за трийсет. Крачеше бавно. Но целеустремено. Решително. Целта му бе да излъчи послание. Затова се приближи с дълги крачки, леко увиснали рамене и ръце, отпуснати встрани от тялото. Но с високо вдигната глава и поглед, вперен в по-едрия мъж. Излъчваше примитивен сигнал, усвоен преди много години. Мъжът се озърна на юг. Вероятно за да потърси помощ. Явно не беше сам.

Ричър се приближи. Едрият тип се обърна с лице към него. Завъртя стареца пред себе си и го използва като щит.

Ричър спря на по-малко от два метра от тях.

— Пусни го — каза той.

Само две думи, но изречени с тон, който също бе усвоил отдавна. Зад всяка от тези две думи се криеше цяла лекция за неизбежните и трагични последици от оказването на съпротива. Едрият тип пусна възрастния мъж. Но не се беше предал. Ни най-малко. Не искаше Ричър да храни илюзии по този въпрос. А искаше да остави ръцете си свободни. За да ги използва за по-важна цел. Той блъсна стареца встрани и пристъпи към Ричър. Делеше ги не повече от метър. Мъжът беше двайсетинагодишен, тъмнокос и небръснат, висок метър и осемдесет и пет и тежък поне деветдесет килограма, загорял и мускулест от работата на открито.

— Не е твоя работа!

Същата реплика, помисли си Ричър. Но на глас каза:

— Извършвате престъпление на обществена земя. Мой дълг на порядъчен гражданин е да ви обърна внимание върху това. Такива са правилата, на които се основава човешката цивилизация.

Младежът пак погледна на юг, после се обърна към Ричър.

— Това не е обществена земя. Това е ябълковата градина на дядо ми. Вие двамата не би трябвало да се намирате тук. Той — защото има съдебна заповед, а вие — защото навлизате в чужда собственост.

— Това е път — поправи го Ричър. — Дядо ти го е заграбил преди четирийсет години. По времето, когато е бил млад и здрав като теб.

Младежът отново погледна на юг, но този път не се обърна към Ричър. Към тях приближаваше друг мъж, който крачеше бързо между последните две редици дървета, където земята се спускаше под лек наклон. Приличаше на младежа, но беше по-възрастен. С едно поколение, не повече. Бащата най-вероятно. А не дядото. Джинсите му бяха по-хубави от тези на сина му. Тениската — по-чиста. Слънчевият му загар беше по-силен, а косата му сребрееше. Със същата фигура, но изглеждаше на петдесет.

— Какво става тук? — попита той, когато се приближи.

— Ти ми кажи — отвърна Ричър.

— Кой си ти?

— Най-обикновен човек, който стои на обществен път и ти задава въпрос.

— Това не е обществен път.

— Това е проблемът с отрицанието. Но реалността не дава пет пари за това, което си мислиш. Това е път. Винаги е бил. И все още е.

— Какъв е въпросът?

— Видях момчето ти да напада доста по-възрастен господин. Предполагам, че въпросът ми е свързан с начина, по който си го възпитал като родител.

— Отлично, в конкретния случай — отвърна новодошлият. — Кой ще купи ябълките ни, ако хората смятат, че водата е отровена?

— Това е било преди осем години — изтъкна Ричър. — От цялата история не е излязло абсолютно нищо. Най-добрите учени в света са заявили, че водата ви е чиста. Преживей го. Прояви малко смирение. Нищо чудно и ти да си изрекъл някоя глупост преди осем години. Трябва ли заради това да извия ръката ти днес?

Възрастният мъж с конската опашка се намеси:

— Формално погледнато, те имат договор с онази корпорация в Колорадо. Един от допълнителните параграфи гласи, че ще получат възнаграждение, ако успеят да докажат, че съм идвал тук. Надявах се да са забравили за това, но очевидно не са. Видели са колата ми.

— И как ще го докажат?

— Вече го направиха. Изпратиха съобщение с моята снимка. Той затова се отдалечи. Тук няма сигнал освен на онова възвишение.

— Закон и ред — заяви бащата. — От това се нуждае тази страна.

— Но забравяш закона, когато крадеш чужд път, за да посадиш още ябълкови дървета.

— Омръзна ми да повтаряш едно и също.

— Това е гласът на реалността и той няма да замлъкне.

— Какво търсиш в гората, между другото?

— Не е твоя работа — отвърна Ричър.

— А може и да е. Разбрали сме се със собственика на земята.

— Но не можеш да ме снимаш и да изпратиш снимката.

— Защо?

— Ще трябва да извадиш телефона от джоба си. И тогава аз ще го взема и ще го счупя. Затова няма да можеш да ме снимаш.

— Ние сме двама. А това прави два телефона.

— Пак не е достатъчно. Трябва да извикате подкрепление. А, не, не можете! Защото няма сигнал освен на онова възвишение.

— Ти си много нагъл, знаеш ли?

— По-скоро съм реалист — отвърна Ричър.

— Искаш ли да се пробваш?

— Това ще ме изправи пред морално-етична дилема. Момчето може да получи психологическа травма, която да не преодолее до края на живота си, ако види баща си проснат на земята. В същото време ти може да получиш психологическа травма, ако видиш сина си, проснат на земята. След като не си успял да го защитиш, имам предвид. Възможно е да се почувстваш зле. Предполагам, че така би се почувствал всеки баща. Не го твърдя със сигурност, защото самият аз не съм родител. Но мога да си представя.

Мъжът не отговори.

— Чакам — каза Ричър.

Той погледна на юг между двете редици дървета, към мястото, където овощната градина се спускаше надолу по склона.

— Тъкмо си се връщал — продължи Ричър. — След като си изпратил съобщението от върха на онзи хълм. Предполагам, че малко преди това си направил снимката. Защо тогава нашият приятел е още тук, с ръце зад гърба?

Не получи отговор.

Възрастният мъж с конската опашка отговори:

— Канеха се да ме пребият. Да ми дадат урок. Веднага след като изпратят съобщението и се уверят, че ще си получат парите. Но не знаеха, че в горичката има още някой.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Ричър. — Нали така? Не и за хора, които са взели решение.

Изгледа първо бащата, после и сина. Право в очите.

— Времето тече, господа. Хайде, действайте! Пребийте го!

Никой не помръдна.

Ричър погледна по-младия мъж.

— Всичко е наред — увери го той. — Човекът няма да те нарани. Та той е на седемдесет. С пръст да го бутнеш, ще падне. Няма от какво да се страхуваш.

Младежът помръдна глава като куче, което души във въздуха.

— Вариантите са два — каза Ричър. — Или го удряш, или се страхуваш от него.

Никакъв отговор.

— А може би проблемът е в съвестта ти. Нищо чудно да е така. Не искаш да удариш един старец. В такъв случай помисли за ябълките. За твоята работа. Разбирам те напълно. Дори мога да ти помогна. Защо не пребиеш първо мен? Ще почувстваш удовлетворение, че си изпълнил дълга си, след което можеш да пребиеш стареца. И съвестта няма да те мъчи.

Никакъв отговор.

— Защо не? — продължи Ричър, — От мен ли се страхуваш? Боиш се да не пострадаш ли? Трябва да ти призная, че това е възможно. Искам да бъда напълно откровен с теб. Трябва да вземеш информирано решение. Защото сега отново се изправяш пред съвсем прост избор. Или ме удряш, или се страхуваш от мен.

Никакъв отговор.

Ричър пристъпи напред. Действието му не криеше риск, а тъкмо обратното. Предпочиташе да скъси разстоянието. Ако хлапето се окажеше достатъчно глупаво, че да се опита да го удари, по-добре беше да блокира удара му отрано, преди да е набрал скорост и сила. И щеше да го направи съвсем лесно. Стига хлапето да се окажеше достатъчно глупаво. Ричър бе с петнайсет килограма по-тежък и със седем-осем сантиметра по-висок, а ръцете му бяха по-дълги с цяла педя. Това беше очевидно.

Хлапето се оказа достатъчно глупаво.

Рамото му помръдна назад в жест, който Ричър разчете като начален етап на замах, който впоследствие трябваше да се превърне в къс десен удар в лицето му. А това му даде възможност за избор. Или да реагира мигновено, което означаваше да извърти рязко лявата си ръка, за да отклони удара, докато десният му юмрук на свой ред се стоварва върху лицето на младежа. Обективно погледнато, това бе най-правилният ход. Ударът щеше да бъде бърз, силен, рязък и едновременно с това елегантен.

Но трудно щеше да обясни реакцията си пред съда. Ричър имаше чувството, че се е изправил пред съдебни заседатели. Сякаш даваше свидетелски показания. Или обясняваше нечии действия в качеството си на експерт. Затова намери за уместно да позволи сюжетът да се доразвие от само себе си, макар и само за секунда. Едно престъпление изисква не само намерение, но и действие, затова Ричър предпочете да направи и двата компонента максимално видими, така че у съдебните заседатели да не остане и сянка на съмнение.

Затова завъртя рязко глава настрани и остави късият десен удар да профучи покрай ухото му. Така всички щяха да видят големия юмрук на хлапето в цялата му прелест и намерението му щеше да стане повече от очевидно. Затова Ричър изчака младежът да прибере юмрука си необезпокояван и дори изчака още малко — макар да му се стори цяла вечност, — докато прогони и най-незначителното колебание у съдебните заседатели, след което стовари плътен десен ъперкът в брадичката на противника. И той полетя във въздуха, изпаднал сякаш в безтегловност, след което се стовари по гръб на тревата. Падна тежко, изпод тялото му се вдигнаха прашинки и полени, които затанцуваха на слънчевите лъчи. Крайниците на хлапето омекнаха и главата му увисна настрани.

Ричър кимна на стареца с конската опашка. Даваше му знак, че е свободен да си върви. След което погледна бащата на хлапето право в очите.

— Един съвет като за родител — каза той. — Не го оставяй да лежи на пътя. Може някой да го прегази.

— Няма да го забравя.

— Това е разликата между нас — отвърна Ричър. — Аз вече го забравих.

Той настигна стареца и двамата изминаха необезпокоявано последните петдесет метра, които ги деляха от очуканото субару.

Пати не издържа и стана от леглото. Отиде до вратата, където се намираше ключът за осветлението. Три крачки я разделяха от него. По време на първата бе сигурна, че токът не е прекъснат. През втората бе убедена в обратното. След като онези мръсници можеха да заключват вратата и да спускат щорите с помощта на дистанционно, несъмнено можеха да прекъснат и електричеството. Но после промени мнението. Защо да го правят? При третата крачка не се съмняваше, че ще има ток. Заради пакетите с храна. Нима щяха да им ги дадат с очакването да се хранят на тъмно? В този момент се сети за фенерчетата. Те пък за какво бяха? Спомни си думите на Шорти: Предполагам, в случай че се наложи да се хранят на тъмно. Може би в тях имаше логика.

Посегна към ключа.

Имаше ток. Лампите грейнаха. Заляха стаята в топла жълтеникава светлина. Пати мразеше изкуственото осветление през деня. Завъртя бравата. Вратата беше заключена. Натисна бутоните на електрическата щора. Нищо. Шорти я гледаше втренчено. Пати се завъртя и огледа стаята. Мебелите. Саковете, които стояха там, където ги бяха оставили, когато камионът не се беше върнал за тях. Стените и наченките на мухъл по ъглите, където те се срещаха с тавана. Самия таван. Чист правоъгълник, безупречно боядисан в старомоден нюанс на бялото, толкова популярен в Ню Хампшър. На него нямаше нищо освен противопожарна аларма и овална лампа с декоративна решетка, и двете разположени точно над леглото.

— Какво? — попита Шорти.

Пати погледна отново саковете.

— Колко добре бяха скрити? — поинтересува се тя.

— Къде?

— В храстите, Шорти.

— Доста добре — отвърна той. — Куфарът е много тежък. Веднага потъна под клоните и листата. Сама видя.

— И въпреки това Питър е извадил късмет, запалил е пикапа и е потеглил по пътя през гората, за да загрее двигателя. След което се е върнал доста бързо. Но това не му е попречило да открие багажа ни.

— Може да е карал с включени фарове. И багажът ни да се е виждал по-добре от неговата посока. Може да е направил обратен завой. Съвсем различно е, когато гледаш с фенерче, и то откъм шосето.

— Освен това е разполагал с време да направи дръжка от въже.

Шорти замълча.

— Като е използвал въже, което съвсем случайно е носил със себе си — продължи Пати.

— Какво мислиш?

— Не е само това — каза Пати. — Пошегувахме се с Карел, че се надява да извади късмет и да попадне на катастрофирал или повреден автомобил на път към нас. И това бяха първите му думи, когато пристигна тук.

— Може да го казва често.

— Защо са направили въжена дръжка?

— Мисля, че са искали да ни помогнат.

— Ти шегуваш ли се?

— Възможно е. Не разбирам накъде биеш.

— Те се подиграват с нас.

— Така ли?

— Ние самите обсъждахме възможността да измайсторим дръжка от въже и те постъпиха точно като нас. Взеха въже и направиха дръжка. За да демонстрират силата си. За да покажат, че ни се присмиват тайно.

— Как биха могли да знаят какво си говорим?

— Като ни подслушват — обясни му Пати. — В стаята има микрофон.

— Това е лудост!

— Имаш ли друго обяснение?

— Къде е?

— Може да е скрит в лампата.

И двамата присвиха очи на топлата жълтеникава светлина.

— Разговаряхме предимно навън, на верандата — каза Шорти. — На столовете.

— В такъв случай там също има микрофон. Така Питър е разбрал за багажа ни. Чули са ни, като обсъждахме къде да го скрием. Чули са целия ни план. Разбрали са, че сме бутали проклетото атеве напред-назад. Затова Марк подхвърли, че сигурно сме уморени. В противен случай думите му биха прозвучали доста неуместно. Той обаче е знаел какво сме правили. Защото го е чул от нас. Предварително.

— Какво друго обсъждахме?

— Доста неща. Ти спомена, че автомобилите, продавани в Канада, може да са различни, и познай какво ни казаха те — канадските автомобили били различни. Подслушвали са ни през цялото време.

— Какво друго?

— Няма значение какво сме казали преди. Важното е какво ще кажем оттук нататък.

— И какво е то?

— Нищо — отвърна Пати. — Не можем да обсъждаме следващите си ходове. Защото те ще ни чуят.