Минало време

29

Пристигането на петия гост бе също толкова тихо и незабележимо, колкото на първия и на третия. Марк, Стивън и Робърт, които седяха в задната стаичка, чуха звънеца, което означаваше, че някой е преминал през кабела, опънат над асфалта. Тримата впериха погледи в екраните. Робърт включи камерите, които показваха пътя сред дърветата от три различни ъгъла. После зачакаха. Преодоляването на три километра отнема три минути при скорост от шейсет километра в час и шест минути при скорост от трийсет километра в час. Или средно четири-пет минути в зависимост от това колко бързо шофира човек и с какъв автомобил разполага.

Времето на петия пристигнал бе точно пет минути и деветнайсет секунди според дигиталните часовници, разположени в долния десен ъгъл на всеки монитор. Видяха от гората да излиза пикап, огрян от слънчевите лъчи. Робърт използва джойстика, за да увеличи кадъра. Беше „Форд 150“. Единична кабина, дълга каросерия. Мръсна бяла боя. Почти базов модел, произведен преди три-четири години. Кола на бачкатор, която се използва като работно добиче.

Робърт увеличи кадъра още малко, за да огледа регистрационната табела. Номерът беше от Илинойс, но всички знаеха, че е фалшив. Мъжът пристигаше от Ню Йорк. Служебният му айпи адрес беше непробиваем, но в дома си разполагаше с безжичен интернет, който не бе защитил с парола. Така разбраха, че клиентът им ръководи инвестиционен фонд на Уолстрийт. Беше един от онези новоизлюпени анонимни богаташи, за които никой не беше чувал. Марк изгаряше от желание да го впечатли. Защото смяташе, че Уолстрийт може да се превърне в един от ключовите им пазари. Там се намираха съответните хора със съответните нужди и съответните финансови възможности.

Наблюдаваха го, докато колата му прекосяваше поляната и подскачаше по неравната алея към паркинга. Видяха го да спира пред рецепцията. Видяха и как Питър излезе, за да го посрещне. Двамата се здрависаха и си размениха любезности. Питър му връчи ключ и му посочи вратата. Стая № 11. Най-добрият възможен избор. Местоположението на стаята беше от голямо значение. Тяхното легло и твоето легло почти се докосват. Табла до табла. Защото са разположени симетрично. И ги дели само една стена. Няколко сантиметра. Да, това определено беше тяхната ВИП стая. Предоставянето й беше чест, която не оказваха с лека ръка. Но Марк беше настоял. Важно е да разширим клиентската база, бе казал той.

Робърт кликна с мишката и въведе няколко команди, за да нагласи камерите така, че да показват всичките им клиенти. Образите им се появиха по екраните от различни ъгли, като дори се припокриваха в нескопосан опит да създадат виртуална реалност. Видяха как мъжът от Уолстрийт паркира пикапа си до повредената хонда. Видяха го да отива до съседната стая и да наднича през прозореца й. Нищо повече. Върна се обратно. Наистина приличаше на финансист. Хубава прическа, добра физическа форма благодарение на заниманията във фитнеса, слънчев загар от солариум, уикенди в Хамптънс… Беше добре облечен, макар че не би трябвало да го прави. Би трябвало да подбере по-невзрачни дрехи, които да съответстват на евтиния му пикап. Гардеробът му не бе успял да се справи с тази метаморфоза. Багажът му се състоеше от два куфара и мек найлонов сак, всичките прашни от престоя в откритата каросерия.

И накрая, на предната дясна седалка стоеше найлонова торбичка с логото на деликатесен магазин в Ню Йорк, пълна или с картофи, или с навити на руло банкноти.

Междувременно четиримата, пристигнали преди него, се бяха събрали заедно. Образите им се появиха на мониторите. Погледите им сновяха от един на друг. Четиримата пристъпваха от крак на крак, като демонстрираха нетърпение да обсъдят ситуацията, но и желание някой друг да заговори пръв. Своеобразно мъжко братство. Създаването му понякога беше бавен процес. Робърт увеличи звука. Навсякъде из мотела бяха монтирани скрити микрофони. Сателитната чиния всъщност бе параболичен микрофон, чувствителен като ухо на прилеп и насочен право срещу пътеката под прозореца на стая № 10. Пред която клиентите обичаха да се събират. Колегите на Марк го намираха за излишен, но той бе настоял за монтирането му. Важно е да знаем мнението на клиентите, бе заявил той. И то е искрено само когато не подозират, че някой чува какво си говорят.

Робърт и колегите му слушаха внимателно. Гласовете звучаха неестествено, леко изкривени от микрофона и тонколоните. Гостите се поздравиха сдържано, както и преди, разказаха си същите истории, свързани с пътуването до тук и с навременното и анонимно пристигане, и обсъдиха здравословното и физическото състояние на Пати и Шорти, както и външния им вид.

След това отзивите добиха леко негативен привкус. Марк извърна поглед разочарован. Групичката на екраните се раздели на два противоположни лагера. Разликата между тях бе само една. Клиенти номер едно, две и три бяха видели Пати и Шорти през прозореца. От плът и кръв. В стаята им. Веднага след вдигането на щората. Клиенти номер четири и пет не ги бяха видели. Когато те пристигнаха, Пати и Шорти вече се бяха скрили в банята. Която нямаше прозорец, по дяволите. Затова бяха оплакванията. Всички трябвало да бъдат поставени при равни условия, нали това е свободна страна, не трябвало да има привилегировани и прочие, и прочие, защо организаторите не изчакали всички да се съберат и да вдигнат проклетата щора на нещо като импровизирана церемония? Да направят от това някакво по-специално събитие. На което всички да присъстват. Или поне да бяха сложили прозорец на проклетата баня! Едното или другото.

В задната стаичка Марк каза на останалите:

— Не виждам как бихме могли да сложим прозорец в банята. Не може да е от обикновено стъкло. Прекалено откачено е. А нищо друго не би свършило работа.

— Можехме да използваме непрозрачна плоскост отвън — обади се Стивън. — Специално изработена за случая. Така че отвътре всичко да изглежда нормално. След което да я махнем, когато всички са готови.

— Не е това проблемът — възрази Робърт. — Издънихме се с щората. Това е. Човекът е прав. Трябваше да я оставим спусната, докато всички се съберат.

— Пати помоли за слънчева светлина — настоя Марк.

— Ние, какво, да не сме социални работници?

— Настроението й може да се окаже ключово за успеха ни.

— И в какво настроение е тя сега?

— Успокои се — отвърна Марк. — Мисли креативно. Стореното — сторено. Направихме го в момент, в който половината ги видяха, а другата половина — не. Можем да го представим като награда за точността. Нещо като бонус. Или като маркетинг.

— Точността означава да пристигнеш навреме, а не да подраниш. Трябва да се отнасяме еднакво към всички.

— Прекалено късно е.

— Никога не е късно да поправиш една грешка.

— Как?

— Ще се свържеш по микрофона с Пати и Шорти и ще им напомниш предупреждението, което им отправи по-рано. Когато им каза, че не осъзнават в какво са се забъркали, затова, за тяхно спокойствие, сме взели едностранно решение отново да спуснем щората. И ще го направим веднага, на момента. Те ще го чуят. И ще излязат от банята. А междувременно ще поднесем извиненията си на гости номер четири и пет. Ще ги уверим, че по-късно ще организираме специална церемония. Когато всички се съберем. И започне да се стъмва. Тогава ще вдигнем изненадващо щората и ще включим осветлението. Обзалагам се, че ще ги спипаме в леглото. Ще приличат на манекените по витрината на „Сакс Пето Авеню“ по Коледа. Когато хората идват отдалече…

— Това пак не решава проблема — отвърна Марк. — Така трима души ще са ги видели веднъж, а трима — два пъти. Което не ги поставя в равностойно положение.

— Сега не можем да направим нищо повече — настоя Робърт. — Ще го представим като жест от наша страна. И той може да се окаже много важен. Не можем да позволим да прерасне в проблем. Знаеш, че обсъждат всяка подробност по чатове и форуми. Това може да ни направи богати или да ни разори. Налага се да положим допълнителни усилия, за да оправим нещата.

Марк се замисли продължително. После погледна Стивън, който каза:

— Предполагам, че е така.

Марк кимна.

— Добре — съгласи се той.

Робърт натисна бутона, на който пишеше: Стая № 10. Щора на прозореца. Спускане.

Гласът му прозвуча от тавана. Както предишния път. В банята той се чуваше също толкова добре, колкото и в стаята.

— Много се извинявам. Вината е изцяло моя. Не бях съвсем ясен при миналия ни разговор. За недостатъците от вдигането на щората, имам предвид. Затова я спускаме отново. Тя е спусната и ще остане в това положение, докато вие самите не пожелаете да я вдигнем. Убеден съм, че така ще се почувствате по-комфортно. Извинявам се още веднъж. Постъпих прибързано.

— Какво искате? — попита Пати. — Какво ще стане с нас?

— Ще обсъдим нашите желания до края на деня.

— Не можете да ни държите тук до безкрайност.

— Няма — отвърна Марк. — Обещавам. Ще видите. Няма да е завинаги.

Настъпи кратко пращене и таванът отново потъна в тишина.

— Вярваш ли му? — попита Шорти.

— За кое? — поинтересува се Пати.

— Че спускат щората.

Тя кимна.

— Чух я да се затваря — каза тя.

Шорти се надигна с усилие от пода, на който седеше, и открехна вратата едва-едва. Веднага забеляза разликата. Нямаше дори един лъч слънчева светлина. Стаята тънеше в мрак.

— Отивам оттатък — заяви той. — Тук е неудобно.

— Но те ще я вдигнат отново.

— Кога?

— Вероятно когато най-малко очакваме.

— Защо?

— Защото си играят с нас.

— Скоро ли?

— Най-вероятно не. Ще изчакат известно време. Искат да ни заблудят, да ни накарат да се почувстваме в безопасност.

— Следователно в момента сме в безопасност. Но само в този момент. А по-късно можем да покрием прозореца с чаршаф.

— Можем ли?

— Защо не? — отвърна Шорти.

Преди Пати би възразила единствено от гледна точка на възпитанието и добрите маниери. Нали беше канадка все пак. По този начин щяха да повредят и чаршафите, и стената. Но сега каза само:

— Да имаш чук и пирони?

— Не — отвърна Шорти.

— В такъв случай млъкни. Не приказвай глупости.

— Съжалявам — каза той.

Шорти отиде до вратата на банята. Прекрачи прага и влезе в стаята. Беше му омръзнало да седи на студените плочки на пода, с гръб, опрян на други студени плочки, тези на стената. Просна се на леглото и впери поглед в мрака, нагоре към тавана. Там някъде имаше камера. Но не можеше да я види. Гипсовата мазилка бе равномерно гладка. Навсякъде. Следователно камерата беше скрита или в лампата, или в детектора за дим. Нямаше друг вариант. По-вероятно беше да не е в лампата, тъй като крушката се нагряваше прекалено силно. А шпионските камери са деликатни устройства. Миниатюрни интегрални схеми, миниатюрни предаватели и прочие.

Следователно тя беше в детектора за дим. Шорти впери поглед в него. Представи си как обективът на камерата отвръща на погледа му и също се взира в него. Представи си как я разбива с чук. Представи си как парченцата падат върху леглото. Представи си как продължава да стиска чука в ръка. Какво друго трябва да разбие?

Шорти стана от леглото и се върна в банята. Затвори вратата. Завъртя крана на чешмата и водата потече в мивката. Пати го наблюдаваше от мястото си на пода.

Той се наведе ниско, приближи уста до ухото й и прошепна:

— Мислех си какво бих направил, ако имах чук.

— Първо би заковал един чаршаф на прозореца.

— Имах предвид след това.

— Какво след това?

— Бих дошъл тук. Това е задната част на сградата. Цялото действие е съсредоточено отпред. Онези глупости с щората и хората, които надничат през прозореца. Може никой да не наблюдава мотела отзад. Стената е съвсем тънка — плочки, зад тях един-два сантиметра шперплат или летви, десетина сантиметра изолация, след което идва ред на кедровите дъски от външната облицовка.

— И?

— Ако имах чук, щях да си проправя път навън. Щяхме да избягаме.

— През стената?

— Опитни строителни работници биха срутили цялата стена за броени секунди. Лесна работа.

— Много жалко, че нямаш чук.

— Предполагам, че можем да използваме куфара като таран. Ще го хванем за новата въжена дръжка, ще го залюлеем и ще замахнем. Обзалагам се, че плочките ще изпопадат още след първия удар. А стената зад тях мога да пробия с ритник.

— Не можеш да пробиеш с ритник кедрови дъски.

— Не е необходимо — обясни Шорти. — Ще ги изкъртим отвътре, ще натиснем там, където се заковани. С рязък удар отвътре. Би трябвало да е лесно. А после те сами ще паднат. Трябва да си пробием път през летвите и изолацията. Което също би трябвало да е лесно. Тези стени не са никак здрави.

— Колко широка дупка ни трябва?

— Мисля, че трийсет и пет, четирийсет сантиметра ще свършат работа. Можем да се проврем настрани.

— С куфара?

— Нека бъдем реалисти — отвърна Шорти. — Куфарът остава тук, докато не намерим кола.

Пати помълча, а после прошепна:

— И къде ще я намерим?

— Все някой от онези типове, които надничаха през прозореца, е дошъл до тук с автомобил. Което означава, че в момента на паркинга има коли. А може Марк да ги е докарал с мерцедеса си. В такъв случай той също ще е вън, готов да потегли. Не го ли намерим, няма значение, защото в плевнята има още коли. А тя не е далече. Обзалагам се, че ключовете висят окачени на някое подредено табло.

— Следователно първо унищожаваме частна собственост, а после крадем кола?

— И още как!

— Това ми звучи също толкова шантаво, колкото бягството ни с атевето.

— Онова с атевето съвсем не беше шантаво. Мина идеално. Знаеш това. Получи се перфектно! Всяка минута беше перфектна, от началото до края. Нещо друго се обърка. Нямахме представа, че са сложили микрофони и камери навсякъде. Нямахме представа, че ни мамят.

— Интересувам се чисто теоретично — попита Пати, — колко време би отнело да пробием стената?

— Не много, ако пробием малка дупка. Близо до земята. И пропълзим през нея.

— Колко минути?

Шорти затвори очи. Опита се да си представи цялата операция. Осем ритника, шест с върха на обувките, за да пропука стената на стратегически места, и още два силни удара, нанесени с подметката, които да я пробият. Общо осем секунди. Плюс времето, необходимо да разкъса изолацията, пласт след пласт, като куче, което копае дупка, в която е скрито съкровище. Още осем секунди. Или десет. Най-много дванайсет, ако трябва да подходи по-консервативно. После идва ред на откъртването на дъските, а това не е никак лесно. Те са заковани с големи пирони. Ще са необходими силни удари. Проблемът е ъгълът на въпросните удари. Налага се да нанесе ниски ритници, като в карате, които да проникнат през тесен отвор. Насочени встрани и надолу. А така трудно може да развие максимална мощ. По-добре да легне по гръб. Ако свие крака и изрита рязко, може да постигне по-голяма ударна сила. Няколко пъти. Поне осем.

— Една минута може би — пресметна Шорти.

— Доста добре — отвърна Пати.

— Ако плочките се откъртят цели.

— Ами ако не се откъртят?

— Ще трябва да ги сваляме парче по парче. Само за да стигнем до летвите отзад. Оттам насетне ще ни трябва една минута. Най-много две, ако се уморим от къртенето.

— Колко общо?

— Да се надяваме, че плочките ще паднат цели — каза Шорти.

— Наистина ли ще го направим? — попита Пати.

— Аз съм „за“.

— Кога?

— Още сега. Можем да хукнем право към някое атеве. То като че ли е за предпочитане пред колата. С него ще се движим между дърветата. Няма да могат да ни проследят.

— Освен с някое друго атеве. Вземем ли едно, ще им останат още осем.

— Но ще разполагаме с преднина.

— Знаеш ли да управляваш атеве?

— Едва ли е много трудно.

Пати се замисли.

— Ще процедираме стъпка по стъпка — каза накрая тя. — Първо ще проверим плочките с куфара. Да видим дали ще се откъртят цели. Получи ли се, ще решим дали да продължим нататък. Не се ли получи, забравяме за цялата идея.

Шорти отвори вратата на банята и погледна към куфара, който лежеше в стаята. На мястото, където го беше оставил преди няколко часа. След като бе видял Карел да потегля с аварийния камион.

— Ще видят, че го вземам — прошепна той. — С помощта на камерата.

— Нямат представа какво има вътре — отвърна му тихо Пати. — Имаме право да внасяме лични вещи в банята, нали? Може в него да има нещо, което ни трябва. Може да решим да спим тук, след като разни типове непрекъснато надзъртат през прозореца ни. Подобно решение би изглеждало напълно естествено.

Шорти се замисли, след което кимна. Отиде да вземе куфара. Спокоен и невъзмутим. Държеше се напълно естествено. Отиде до куфара, вдигна го и го отнесе в банята. Остави го на пода и затвори вратата. Едва тогава издиша дълбоко и разтри китката си, за да облекчи болката в нея.

Двамата подбраха заедно мястото. Вляво от мивката. Широк празен участък от стената. Без отвори. Следователно без скрити кабели, които да усложнят задачата им. И без скрити тръби. Водата идваше и се оттичаше от едно и също място, разположено в другия край на помещението. Перфектно. Време беше да действат.

Пати и Шорти задърпаха и забутаха куфара, докато застане на нужното място. Изправиха се и се спогледаха. Куфарът беше между тях. Наведоха се и хванаха въжената дръжка с четири ръце. Повдигнаха куфара на десетина сантиметра над пода, колкото да не се удари в перваза долу. Отстъпиха крачка назад и го залюляха леко напред и назад, напред и назад. Беше голям, масивен куфар. Много стар. Изработен от шперплат, покрит с дебела кожа и стоманен обков по ъглите. Синхронизираха ритъма си и оставиха тежестта да свърши останалото. При всеки замах протягаха едната ръка и свиваха другата, за да задържат куфара на нужното ниво, като бутало на двигател, чиято тъпа повърхност трябва да удари стената.

— Готова ли си? — попита Шорти.

— Да.

— На три.

Залюляха веднъж, втори път, набраха инерция и на три пристъпиха към стената и засилиха куфара към нея. Той се стовари върху плочките.

Резултатът не оправда очакванията на Шорти.

Той предполагаше, че цялата стена ще хлътне навътре, в резултат на което плочките ще се напукат. Те вероятно бяха залепени върху тънък слой цимент. Който, ако се обелеше, щеше да повлече след себе си плочките. На големи парчета. Гравитацията щеше да свърши останалото.

Но не се получи.

Половин дузина плочки се пръснаха на парчета, част от които се посипаха по пода. Другите останаха по стената. Част от тях, с размерите на монета, останаха здраво залепени. Евтина работа. Майсторът бе поставил плочките, като бе намазал гърба им с цимент на три-четири места и ги бе притиснал към стената. Една след друга, една след друга. Всички повърхности, под които нямаше цимент, се бяха напукали и начупили от удара. Стената зад тях обаче не беше поддала.

Пати и Шорти оставиха куфара на земята. Шорти пъхна пръст в пространството между два оцелели фрагмента. Тънкото покритие беше сухо и гладко. Но и твърдо. Шорти го одраска с нокът. Отрониха се няколко частици. Той натисна по-силно, с възглавничката на пръста си, а после с кокалчетата и накрая с целия си юмрук. Стената не поддаде. Дори на милиметър. Изглеждаше непробиваема.

— Странно — възкликна той.

— Да опитаме ли отново? — попита Пати.

— Предполагам, че се налага. Но този път по-силно.

Отстъпиха назад, доколкото им позволяваха размерите на банята, и залюляха куфара още веднъж. Той описа голям полукръг с радиус почти един метър, после втори и на третия се заби в стената с всичката сила, на която бяха способни Пати и Шорти.

Резултатът беше същият. Още няколко парчета паднаха от стената. Нищо повече. Сякаш удряха бетон. Ударът резонира в китките им.

Двамата отместиха куфара встрани. Шорти почука по стената, ту тук, ту там, на различни места, сякаш чукаше по врата. Тя издаваше странен звук. Не беше съвсем плътна, но не беше и куха. Нещо средно. Той отстъпи назад и я изрита. И отново, но по-силно. Цялата стена завибрира като една плоскост.

— Странно — повтори Шорти.

Взе остро парче, отчупено от една плочка и зачегърта с него по стената. Направи дълбока резка, която разшири и продължи да стърже по стената. Направи още една и още една. Трите образуваха широк триъгълник, който включваше част от парчетата, останали залепени върху бетона, но пропускаше други. Шорти отстъпи назад и ритна отново, силно, право в набелязаната цел. Част от бетонното покритие в очертания триъгълник се напука и падна на земята. Под него се показа чисто нов слой гипсокартон. Шорти атакува и него със същото парче от плочка. Нахвърли се върху него с цялата си ярост, като блъскаше, удряше, дълбаеше… Разхвърчаха се парчета, вдигна се прах. Накрая той отстъпи назад и започна да рита бясно. Буквално смля гипсокартона на дребни парченца. Превърна го на пух и прах.

Но така и не успя да си пробие път през него. Нямаше начин. Зад гипсокартона имаше дебела стоманена мрежа. Която се показа малко по малко едва след махането му. Появи се с облак прах, призрачнобяла и ситно изплетена. Стоманените пръчки, между които беше оплетена, бяха с дебелината на пръстите на Шорти. Бяха разположени и хоризонтално, и вертикално от край до край. Дупките между тях бяха квадратни. Колкото Шорти да пъхне показалеца си през тях. Но нищо повече.

Шорти използва парчето от плочката, за да изреже по-голям участък от гипсокартона. Откри място, където към задната част на арматурната мрежа бе заварен яркозелен заземяващ кабел. Много добре заварен. На метър от него откри втори. Отново заземяващ кабел, заварен за задната част на арматурната мрежа.

А после откри мястото, където мрежата бе заварена за дебел метален прът. Като онези, от които правеха решетките в затворите.

В това не можеше да има никакво съмнение. Той разпозна размерите, формата и отстоянието на прътите. Бяха напълно идентични с онези, които бе виждал по който и да било полицейски сериал. Това бяха пръти от затворнически решетки, вградени в стената. Между тях бе заварена арматурната мрежа, която образуваше завеса. Като чаршафа върху прозореца. Шорти знаеше какво прави тази толкова гъста мрежа. Заземена с кабели. Разбра го, защото за една Коледа преди много години бе получил комплект от електрически устройства за сглобяване. Още като дете. Подарък от чичо му. Същият чичо, който му беше подарил и хондата. Мрежата не целеше да подсили конструкцията. Задачата й беше да превърне стаята във Фарадеева клетка. Благодарение на нея помещението се превръщаше в електронна черна дупка. Всеки радиосигнал, който се опиташе да влезе през нея, биваше уловен от мрежата и отведен в земята от прецизно заварените зелени кабели. Сякаш въпросният сигнал никога не бе съществувал. Същото се отнасяше и за сигнала, който се опитваше да излезе. Независимо от вида му. Мобилен телефон, сателитен телефон, радиостанция… каквото и да било, нямаше никакъв шанс. Това гласяха законите на физиката. А те не можеха да бъдат пренебрегнати.

Никой сигнал не можеше да се измъкне навън заради мрежата.

Никой човек не можеше да се измъкне навън заради металните пръти.

Пати надзърна през рамото му и попита:

— Какви са тези неща?

Шорти се опита да измисли нещо по-окуражаващо, но тъй като не успя, предпочете да замълчи.