Минало време

22

В три часа и една минута сутринта Пати бе все още будна; не беше мигнала цялата нощ. През по-голямата част от времето Шорти й бе правил компания, но накрая не бе издържал и бе затворил очи. Ще подремна само за пет минутки, бе обещал той, а спеше непробудно вече цял час. И дори похъркваше. Бяха изяли четири от шестте пакета храна. Бяха изпили четири от шестте бутилки вода. Бяха им останали само два пакета и две бутилки. За закуска и обяд на следващия ден. А после какво? Пати нямаше представа. Затова беше будна в три часа и една минута сутринта. Не беше мигнала цялата нощ. Нищо не разбираше.

Разполагаха с комфортна и уютна стая с електричество и топла вода. С душ и тоалетна. С хавлиени кърпи, сапуни, хартиени кърпички. Никой не ги бе обидил, подиграл, заплашил, нападнал, докоснал по какъвто и да било неподобаващ начин. С изключение на това, че бяха затворени против волята си. Защо? Поради каква причина? С каква цел? Коя беше тя и кой беше Шорти, ако трябваше да се погледне по-мащабно на ситуацията? Каква полза би имал някой от тях?

Тя се замисли сериозно върху този въпрос. Отвличане за откуп звучеше абсурдно. Пати и Шорти не знаеха никакви промишлени тайни. Не разполагаха със специализирани познания. Жителите на най-северните части на Америка отглеждаха картофи и сечаха дървета вече стотици години. Може би дори хиляди. И двата процеса бяха кристално прости и ясни, не криеха никакви тайни.

Защо тогава? И двамата бяха на по двайсет и няколко, физически здрави. В един момент Пати се зачуди дали не става въпрос за търговия с човешки органи. Може би щяха да извадят бъбреците им и да ги продадат на търг по интернет. Или сърцата им, или белите им дробове, или роговиците на очите им. Плюс всичко останало, за което намереха купувач. Включително костния им мозък. Списъкът беше дълъг като телефонен указател. После обаче отхвърли тази възможност. Никой не си беше направил труда да провери кръвната им група. Никой не им беше задавал уж случайни въпроси относно здравето им. Не се бяха порязвали или наранявали случайно. Никой не им бе оказвал първа помощ. И никой не разполагаше с окървавена марля. А човек не може да продаде бъбрек, без да знае кръвната група. Тя е първото нещо, от което се интересуват купувачите.

Пати си отдъхна за миг. Но не за дълго. Продължаваше да не разбира. Коя беше тя и кой беше Шорти? Каква полза би имал някой от тях?

Ричър се събуди в три часа и една минута сутринта. По абсолютно същия начин. Беше като клише от евтин филм. Сепна се и изведнъж се оказа буден. За един миг. Сякаш бе натиснал някакъв ключ.

Поради същата причина. Беше чул звук. Който не се повтори. Нищо.

Той стана гол от леглото, отиде до прозореца и огледа задната уличка. Нищо. Никаква следа от енот, от призрачния силует на койот или улично куче. Тиха нощ. Но очевидно не съвсем. И то отново в три часа и една минута сутринта. Ричър се съмняваше, че сервитьорката от онзи коктейл бар е отишла на работа тази вечер. Или вече бе уволнена, или се страхуваше от отмъщение. Ако пък бе започнала работа в друго заведение, едва ли щеше да се прибере по същото време. Освен това хлапето не би могло да я причаква пред дома й по това време. То лежеше в болница. А и уличката, на която живееше сервитьорката, се намираше на повече от четири преки от тук. И то по диагонал, което означаваше, че между тях има доста сгради. С други думи, домът й се намираше извън радиуса. Не беше достатъчно близо, за да може Ричър да чуе вик.

Следователно часът беше съвпадение. В главата му прозвуча гласът на Еймъс:

Ще мобилизират силите си преди полунощ. Ще пристигнат тук сутринта. Разстоянието не е голямо.

Беше ли сутрин? Строго погледнато, предположи Ричър. Представи си полунощен Бостън. Автомобил, който профучава по улиците и изчезва в мрака. Възможно ли бе да стигне до Лакония след три часа и една минута? Без проблем. Времето бе достатъчно, за да отиде и да се върне. Представи си как онзи тип от Бостън, когото семейството на хлапето бе изпратило в Лакония, обикаля из градчето бавно, без да бърза, за да опознае терена, вероятно и за да попита съдържателя на някоя къща за гости тук или на някоя закусвалня там дали случайно не са виждали едър тип с ожулена ръка. Представи си го как се извинява, когато получава отрицателен отговор, и пъха петдесетачка в предното джобче на ризата на своя събеседник и продължава нататък, качва се в колата и отива до следващото място. Така рано или късно ще попадне на човек, който ще му отвърне: „Разбира се, ще го намерите на последния етаж, стаята в дъното“.

Ричър извади панталона си изпод матрака и го обу. Закопча ризата и завърза връзките на обувките си. Взе четката си за зъби от чашата в банята и я пъхна в джоба си. Беше готов да си тръгне.

Той слезе по стълбите и се озова във фоайето. До закуска оставаха три часа. Пристъпи към входната врата и се ослуша. Не чу нищо. Излезе навън. Чу преминаването на автомобил в далечината, но не го видя. Отиде до ъгъла. Отново нищо. Но чу автомобила. Същият звук, но дошъл от различно място. Първо отдалече, след което започна да се приближава. Сякаш шофьорът бе направил обратен завой в съседната пряка.

Сякаш обикаляше безцелно. Въртеше се из малките улички и стесняваше радиуса.

Ричър измина пеша четирите преки, които го отделяха от уличката между магазина за чанти и магазина за обувки. Там живееше свидетелката. Но мястото бе потънало в тишина. Не се виждаше жива душа. Цареше пълно спокойствие. Тъмни прозорци, лека мъгла и тишина.

Отново чу колата. Тихото съскане на гумите по асфалта, приглушеното боботене на двигателя, подрусването в резултат на дупка на пътя. Три преки, прецени Ричър. Без пряка видимост. Шофьорът направи остър завой по една от съседните улички.

Ричър тръгна обратно към къщата за гости. Крачеше под конусите жълтеникава светлина, които уличните лампи хвърляха. Спря веднъж в сенките и се ослуша. Продължаваше да чува колата. Която се движеше съвсем бавно. Все така на три преки от него. От време на време завиваше надясно и описваше кръг след кръг.

Ричър продължи да върви. Колата се приближи с една пряка. Направи нов завой вдясно. Сега се намираше само на две преки от него. Продължаваше да се върти в кръг. И да описва огромна спирала по уличната мрежа на градчето. Модел на поведение, който издаваше, че шофьорът търси нещо. Но не бърза. Което не доказваше нищо. Напълно възможно бе в града да има цял футболен отбор от едри типове с ожулени ръце и тази бавна спирала можеше да пропусне всеки един от тях. Откриването на някой от тях беше въпрос на чиста случайност.

Следователно не ставаше въпрос за издирване. Засега. А за спокойно и хладнокръвно опипване на почвата. Още беше рано. Логично бе да предположи, че хората, срещу които е изправен, ще проявят известен професионализъм. И ще извършат необходимата подготовка. Ще планират маршрута си за изтегляне. Ще отбележат трудните завои. Ще огледат страничните улички, ще преценят ширината им и ще проверят накъде водят.

Колата зави надясно. Намираше се на две преки зад Ричър.

Той продължи да върви. Оставаха му две преки. Което представляваше проблем в четири отношения. Къде щеше да се намира той, когато колата минеше покрай къщата? Къде щеше да се намира колата, когато той стигнеше входната врата? На практика това беше един и същ въпрос. Време, разстояние, посока. Като при стрелба по движеща се мишена. Къде ще се намира тичащият човек, когато куршумът достигне края на своята траектория?

Ричър спря. Щеше да се озове пред входа във възможно най-неподходящия момент. По-добре беше да изчака. И да стигне там, след като шофьорът отмине, а не малко преди това.

Въпрос на здрав разум.

Ричър отиде до ъгъла и зачака. Улицата изглеждаше пуста. Цареше мрак. Което беше добре. Но колата се приближи с още една пряка. Прекалено рано в сравнение с досегашния модел на поведение на шофьора. Абсолютно непредсказуем ход.

Колата се появи от пряката вляво от Ричър с включени фарове, които покриваха и двата тротоара едновременно. Ричър бе осветен като кинозвезда от прожектори. Шофьорът спря на четири-пет метра от него. С двигател, работещ на празни обороти и ослепяващи фарове. Отвори вратата. Ричър възнамеряваше да се наведе и да се върне вдясно. След което да тръгне напред. Към светлината. Така беше най-безопасно. Човекът зад волана вероятно беше десняк. Неочакваният ход на Ричър щеше да го изненада и пистолетът му щеше да подскочи нагоре и встрани от мишената, а не надолу и към нея.

Ако държеше пистолет.

Нечий глас зад светлината изрече:

— Полицейско управление на Лакония. — А после: — Вдигнете ръце.

— Не мога да ви видя — отвърна Ричър. — Моля, угасете фаровете.

Това беше своеобразна проверка. Истинското ченге би могло да угаси фаровете, докато фалшивото никога не би го направило. Ричър не се бе отказал от идеята си да пристъпи вдясно и да тръгне напред. Трябваше му само да стигне до отворената шофьорска врата и да я блъсне рязко. Тя щеше да удари мъжа и тогава боят щеше да бъде при равни условия.

Светлините угаснаха.

Ричър примигна два-три пъти. Жълтеникавата светлина от уличните лампи се върна, засияла по-меко в мъглата и по-рязко там, където улиците бяха влажни.

Колата се оказа черно-бял патрулен автомобил на местното полицейско управление, чисто нов, с арматурно табло, грейнало в оранжево. Мъжът зад вратата носеше полицейска униформа. Табелката над левия джоб на ризата му го идентифицираше като Дейвисън. Видимата му възраст бе около двайсет и пет. Може би малко по-слабичък, отколкото би му се искало. Но несъмнено умен, бдителен и решителен. Униформата му бе безупречно изгладена. Косата му бе сресана. Коланът с кобура, белезниците и всичко останало бяха в идеален вид. Полицаят беше отлично подготвен за своята смяна. Поне веднъж скучният нощен патрул се бе оказал интересен.

— Вдигнете ръце — повтори полицаят.

— Не е необходимо — отвърна Ричър.

— Тогава се обърнете, за да ви сложа белезници.

— И това не е необходимо.

— Правя го за вашата безопасност, както и за моята — обясни Дейвисън.

Този израз сигурно го е научил по време на упражнение за ролеви игри, помисли си Ричър.

Проведено вероятно от психолог. Вероятно поставената задача е изисквала от участниците да измислят реплика, която да потисне по-нататъшната съпротива, като блокира определени дялове от мозъка, хвърлени в смут от подобно абсурдно предложение. Как е възможно оковаването в белезници да се отрази добре на нечия безопасност?

На глас обаче Ричър каза:

— Не виждам основателна причина за извършването на арест.

— Не е необходима — отвърна Дейвисън.

— Да не би някой да е отменил Конституцията, без да съм разбрал?

— Вие сте лице от оперативен интерес за полицейското управление. По време на инструктажа преди началото на смяната получихме ваше описание и фоторобот. Не би трябвало да се намирате на обществено място.

— Кой проведе инструктажа?

— Полицай Еймъс.

— Какво друго каза тя?

— Да докладваме незабавно, ако забележим кола с номера от Масачузетс.

— Забелязахте ли такава?

— Не още.

— Явно се отнася сериозно към въпроса.

— Би трябвало. Ще ни разпънат на кръст, ако допуснем да се случи нещо лошо.

— В момента се прибирам да поспя.

— Не, ще трябва да дойдете с мен.

— Арестуван ли съм?

— Бренда Еймъс ни информира, че сте бивш служител на Военната полиция. Ще се радваме да ви предложим нашето гостоприемство.

— Да или не?

— На косъм сте от ареста — заяви хлапето в полицейска униформа, умно, бдително и решително.

И самоуверено. Непоколебимо в правотата на закона, на своите заповеди, на своите шефове.

Щастливи дни.

Ричър не би отказал чаша кафе. Но от кафето във фоайето на къщата за гости го деляха цели три часа. Докато в полицейското управление винаги има кафе.

— Не е необходимо да ме арестувате — каза той. — Ще седна в колата ви по собствена воля. Но отпред. Наречете го правило.

Двамата се качиха отпред. Колата потегли със същата скорост, с която Ричър я бе слушал да се движи в далечината — бавно и решително. Дейвисън довърши съвестно нощната си обиколка, като продължи да оглежда внимателно улиците. Пространството, с което разполагаше Ричър, бе ограничено от всевъзможно оборудване, разположено по арматурното табло и централната конзола. Имаше лаптоп, монтиран на въртяща се поставка, и множество отделения за по-дребно оборудване. Винилът на таблото искреше от чистота. Купето бе изпълнено с мирис на нова пластмаса и текстил. Колата вероятно бе на един месец.

Когато приключи с обиколката, Дейвисън зави по една от преките зад кметството и пое по широка улица, за която Ричър вече знаеше, че води към полицейското управление. Право напред. Около осемстотин метра. Дейвисън увеличи леко скоростта. С определено самочувствие. И самодоволство. Властелинът на нощната вселена. Спря точно пред входа на полицейското управление. Излезе от колата. Ричър го последва. Двамата влязоха вътре заедно. Дейвисън обясни ситуацията на дежурния. Който не беше сигурен какво трябва да направи.

— Трябва ли да го заключа до девет и половина? — попита той.

Дейвисън се обърна към Ричър.

— Трябва ли? — попита патрулният полицай.

— Не е необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Аз също не искам да се случи нещо лошо. Искам само чаша кафе.

Дейвисън се обърна към дежурния:

— Намери му свободна стая, в която да изчака, и му донеси кафе.

Двойните врати пред тях се отвориха и във фоайето влезе Бренда Еймъс.

— Ще използваме моя кабинет — обяви тя.