Минало време

38

Пати и Шорти се държаха за ръце. Струваше им се, че контактът между дланите им е за предпочитане пред разговорите. Струваше им се по-красноречив от думите. И двамата се чувстваха много странно, изпаднали в някакво междинно състояние между вцепенението и безумието, като на моменти оставаха без дъх, уловени в капана на това необичайно преживяване. Беше тъмно като в рог, затова двамата смятаха, че са в безопасност, като се изключат приборите за нощно виждане. Преследвачите им не можеха да ги използват, затова Пати и Шорти наистина бяха в безопасност. В един момент се чувстваха спокойни и уверени. Като деца, които се крият. Те не виждат никого, следователно никой не може да види тях. В следващия момент имаха чувството, че тичат по огромна самолетна писта, две миниатюрни фигурки, сам-сами сред огромната пустош, озарена от хиляди прожектори.

И нямаха представа кое от двете чувства е реално. Може би нито едното, нито другото.

Пати и Шорти продължиха да вървят. Очакваха стрелите на всяка крачка.

Но те така и не се появяваха.

Очакваха преследвачите им да са разположили наблюдатели по фланговете. Нетърпеливи ловци, които се надяват на най-доброто. Надяват се на ранен контакт. Пати и Шорти възнамеряваха да ги избегнат, като се насочат право към центъра. На равно разстояние от двата отдалечени предни поста. Без да забравят, че пламъците трябва да остават зад гърба им при всяка тяхна стъпка. В последния момент решиха да се разделят, но точно толкова, колкото заревото на хоризонта да скрие силуетите им от приборите за нощно виждане. Щяха да прекосят гората и да излязат малко по-надолу по пътя. По-добре така, отколкото да тръгнат по него от самото начало. Защото някой несъмнено щеше да ги наблюдава внимателно там.

Двамата се разделиха точно както бяха планирали. Временно. Без да се отдалечават на повече от десет метра.

— Достатъчно близо, за да си помагаме — каза Пати.

След което си помисли: И достатъчно далече, та единият да се измъкне, ако другият загине.

Но на глас каза:

— И достатъчно далече, за да не се превръщаме в една голяма мишена.

Покривът на хотела се срути в далечината зад тях. Вдигна се огромен облак от искри и ненаситните нови пламъци обгърнаха гредите. Огънят засия по-ярко отпреди.

— Сега! — подвикна Пати.

Двамата с Шорти тръгнаха на юг. Затичаха се с лека стъпка, като гледаха напред, но хвърляха поглед и назад, към огъня. Стараеха се пламъците да остават непрекъснато зад тях, за да може ослепителното им сияние да ги скрие. В същото време тичаха към периферията на пространството, което те озаряваха. Не след дълго Шорти навлезе пръв в гората, както се бяха разбрали. Той успя! Пати изчака. Той не извика, за да я предупреди. Не издаде нито звук. Тя го последва, като се промуши между същите две дървета с намерението да опише същия четвърт кръг обратно към пътя. Пати можеше да чуе Шорти пред себе си.

Беше достатъчно близо, за да му помогне в случай на нужда. Погледна зад себе си. Беше достатъчно далече, за да се измъкне. Но щеше ли да успее? Кой може да знае какво го очаква, помисли си Пати.

И продължи напред.

Две неща се случиха толкова бързо и изненадващо, че замъглиха съзнанието й. Появиха се сякаш от никъде. Прекалено бързо, за да види каквото и да било. Шорти изскочи пред нея, а на земята лежеше нечие тяло. После дойде болезненото осъзнаване и тя видя случилото се като на забавен каданс. Може би с терапевтична цел. Посттравматична. Видя как непознатият изскача пред нея. Като чудовище от някой кошмар. Целият в черни тесни, прилепнали дрехи, лък, стрела, механично лице, страховито и еднооко. Лъкът се насочи надясно и надолу, към краката й. Ще стрелят по вас, но само за да ви ранят. Тетивата се опъна назад, върхът на стрелата проблесна на лунната светлина, а после изневиделица Шорти изскочи в гръб на мъжа, замахна с металното фенерче като с полицейска палка и удари стрелеца точно зад ухото. В удара вложи цялата си сила на фермер, използва всеки мускул от тялото си, подпомогнат от гняв, ярост, страх и унижение. Мъжът се строполи на земята. Пати не се съмняваше, че е мъртъв. Звукът не остави съмнение. От удара на фенерчето върху черепа. Пати беше селско момиче. Много пъти бе чувала как убиват крави, затова знаеше какво се е случило.

Достатъчно близо, за да си помагаме.

Беше се получило.

— Благодаря — каза тя.

— Повредих фенерчето си — отвърна Шорти. — Не мога да го включа.

— Вземи моето — предложи Пати. — Това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря.

— За нищо.

— Вземи моето като оръжие — каза Шорти.

Размениха си фенерчетата. Нелепа импровизирана церемония.

— Благодаря — повтори Пати.

— За нищо.

Тя извърна поглед.

— Но… — каза Пати.

— Но какво?

— Те знаят, че сме двама. Сигурно са се досетили, че ще постъпим така.

— Предполагам.

— Което крие риск за тях.

— Предполагам.

— Трябва да са го знаели предварително.

— Добре.

— Мисля, че очевидното решение е да ловуват по двойки.

— Напълно си права, малката! — обади се нечий глас.

Пати и Шорти се обърнаха.

Видяха поредния кошмарен силует. Черни найлонови дрехи, опънати по тялото, сложносъставен лък с пластове композитни материали, стоманена стрела с размерите на чаена лъжичка, циклопски поглед през бездушния стъклен обектив.

И този кошмарен силует простреля Шорти в крака.

Тетивата затрептя, стрелата полетя, Шорти изпищя и падна на земята. Зави от болка и замята глава наляво-надясно, после стисна устни и сподави вика си, който премина в поредица от бързи охкания, изпълнени с агония, много по-бързи от дишане, ах, ах, ах, по-скоро като рязко ускорен пулс.

Пати запази спокойствие. Като Шорти в предишната ситуация. Когато нейното съзнание бе замъглено. Сега той се намираше в нейното положение. Това е животът, каза си тя. В главата й изведнъж прозвуча нечий глас, нейният собствен всъщност, който й заговори като на приятел. Да, Шорти е зле, но положението му няма да се влоши през следващите три секунди. Невъзможно е от медицинска гледна точка. Затова трябва да се погрижиш първо за другия проблем.

Който беше мъжът с лъка. Възрастен човек, установи Пати. Същият глас й зашепна отново. Разбира се, ще започнеш да забелязваш все повече и повече подробности, защото сега действаш на по-високо ниво, а може би на по-примитивно, където сетивата са изострени. Затова, макар човекът срещу теб да е облечен в черно от главата до петите и да носи странно устройство на главата си, ти можеш да прецениш по стойката и по движенията му, че е на възрастта на дядо ти, че е прегърбен, че има тесни гърди. И ако го сравниш с останалите възрастни мъже, които познаваме, чичовци или прачичовци, с незавидната форма, в която се намират, ако сравниш техния ръст и тегло с неговите, ще разбереш, че няма защо да се притесняваш от този тип.

Той презареди много бавно. Десният му лакът се сгъна с усилие. Сякаш изпитваше болка. Вероятно артрит. Опитваше се да компенсира, като посегна рано за стрелата. Пати си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че върви начело на V-образна бойна формация, на атакуващ клин от съратници, и напредва бавно под звука на гръмка музика, а верните й другари маршируват рамо до рамо с нея, повдигат я на раменете си и я превръщат в безтегловно създание.

Първият глас й прошепна да забрави абсолютно всичко освен факта, че този тип простреля Шорти със стрела. Което, както и да го погледнеше, беше непростимо.

Вторият глас я посъветва да се прицели в гърлото. Защото приборът за нощно виждане ще предпази лицето му.

Вземи моето като оръжие, бе казал Шорти.

Тя го направи красиво. Въпреки нищожния си предишен опит. Почувства го на молекулярно ниво. Усети всички обзели я емоции. Някои бяха доста сложни. Свързани предимно с Шорти. Първични чувства. Много по-силни от очакваното. Други бяха съвсем прости. Наследени, останали от първобитните епохи в далечната праистория. Тя усети всички тях и те й придадоха животинска сила, бързина, ловкост, хитрост, свирепост, допълнени от невъзмутимо спокойствие, което й позволи да се отдаде изцяло на своите инстинкти.

Пати се понесе вихрено напред, сякаш прелетя през пространството, намери съвършения ритъм и замахна с фенерчето силно и ниско. Циклопското око само изгледа как то описва остра парабола и се забива в ъгъла между увисналата брадичка и извития врат.

Ударът бе толкова силен, че резонира в рамото й. Мъжът се просна, сякаш се бе спънал в опънато въже. Падна тежко по гръб. Пати сграбчи лъка му и го захвърли настрани. Уредът за нощно виждане бе закрепен за главата с дебели гумени ленти. Тя го свали.

Противникът й се оказа слаб, блед, противен седемдесетгодишен мъж. Който отваряше и затваряше безмълвно уста като златна рибка. Погледът му издаваше паника. Не можеше да диша. Посочи гърлото си с две ръце в отчаян трескав жест.

Не мога да дишам, опита се да каже той.

Костелив орех излезе, помисли си Пати.

И тогава чу Шорти да скимти от болка.

По-късно щеше да осъзнае, че не би могла да оправдае действията си, ако някой прокурор я обвинеше, че е изпаднала в неконтролируема ярост. Разбира се, че беше така. Или ако я попиташе строго дали наистина е пребила жертвата до смърт с фенерче. Разбира се, че го беше направила. С множество удари по главата. Най-вече. Както и по лицето. С всяка капка сила, която бе успяла да събере. Докато черепът му не стана на пихтия.

След което тя пропълзя до Шорти.

Който мълчеше.

Беше видял всичко.

Но всяко нещо по реда си. Пати хвана Шорти под мишниците и го замъкна навътре в гората. Подпря го на едно дърво. Изпъна краката му. След което се върна тичешком при мъжа, когото бе убила. Взе прибора му за нощно виждане. Сложи го на главата си. Колкото и неприятно да й беше. Защото той миришеше на неговия дъх, на неговата коса, но също и на покрит с мръсотия метал и стара гума.

Сега обаче можеше да вижда. В ярки нюанси на зеленото и с удивителни детайли. Всяка жилка по листата на дърветата се открояваше с изумителен контраст. Сякаш бе озарена отвътре. От нежно сияние. Пати видя всяко клонче в краката си, всяко парче кора, при това с невероятна прецизност. Дърветата в далечината бяха също толкова ярки като тези около нея. Виждаше по-добре, отколкото на дневна светлина. Стори й се толкова неестествено. Все пак изображенията бяха усилени, детайлни, контрастни, синхронизирани… Пати се почувства като Супермен.

Хукна обратно при Шорти и се залови за работа.

Ричър свали прибора за нощно виждане от главата на мъртвеца. Постави го на очите си и регулира изображението. Светът стана яркозелен, изпълнен с детайли. Ричър взе целия колчан стрели. Преметна го през рамо. Двайсет ножа върху дълги пръчки. По-добре от нищо.

Той навлезе дълбоко в гората. Нямаше опасност да се изгуби. Пътят се виждаше между дърветата, макар да минаваше на трийсетина метра вляво от Ричър. Той беше също толкова осветен, колкото и всичко останало. Уредите за нощно виждане не обръщаха внимание на подробности като сянка или разстояние. Те показваха всички обекти с едно и също педантично внимание, в едни и същи зелени нюанси.

Ричър измина четири крачки и спря. Предполагаше, че вторият ловец е наблизо, но не прекалено. Достатъчно близо, за да се притече на помощ в случай на необходимост, и достатъчно далече, за да избяга в случай на опасност. Достатъчно близо, за да чуе какво става.

Ричър описа широк кръг. Движеше се бавно. Не пропускаше нито една подробност. Уредите за нощно виждане са много различни от уредите с термоизображения. Ако човек запали цигара с клечка кибрит, разбира се, че ще се покаже на екрана като ярка светлина, припламнала за миг. Но заради светлината, а не заради топлината. Уредите за нощно виждане не обръщат внимание на топлината. Затова, ако човек не запали цигара, няма да се издаде. Няма да се покаже на екрана като дебела оранжева наденичка с телесна температура. В най-добрия случай ще се появи като бледа призрачна сянка, която по нищо не се различава от която и да било друга бледа призрачна сянка. Или няма да се появи изобщо. Защото разполага с камуфлаж. Защото всичко на екрана е зелено.

От втория стрелец нямаше и следа.

Ричър провери от другата страна на пътя. Движеше се на зигзаг, за да си осигури по-добра видимост между дърветата. Различаваше с лекота всичко в радиус от петдесет метра. С най-големи подробности. По-ясно, отколкото на дневна светлина. Нямаше светлосенки, нямаше цветни петна, нямаше близо и далече. Всички дървета светеха по един и същ начин, сякаш бяха поели една и съща доза радиация в някакъв кошмарен футуристичен свят. Всеки храст и всяка къпина бяха изобразени с една и съща фина линия, невъзможно тънка, почти като гравюра върху банкнота.

И тогава видя втория стрелец.

Облегнат на едно дърво, на не повече от два метра встрани от пътя. Тесни, прилепнали дрехи, тъмни на цвят, и лък в ръката. Оглеждаше се непрекъснато, най-вече напред към пътя, но също и назад. Изглеждаше притеснен. Не можеше да чуе партньора си. И бе принуден да направи избор. Да се притече на помощ при необходимост или да избяга при опасност?

Вторият стрелец се намираше на четирийсет метра от Ричър. Което означаваше, че ще продължат да се дебнат. Всъщност поне единият щеше да го направи. А това изискваше сериозни усилия. Ричър стоеше неподвижно. Понякога е по-добре да оставиш противника да свърши цялата работа.

Ричър извади втора стрела от колчана. Сега вече държеше по една във всяка ръка. После избра дърво. С дебел, здрав ствол. Шейсетинагодишно, предположи той, ако се съди по дърветата в Райънтаун. Опря рамо на него. Погледнато отпред, изглеждаше по-дебело. Но беше достатъчно близо. Ричър направи крачка встрани и приклекна. Използва стрелата в дясната си ръка, за да удари няколко пъти по земята, след което да опише широки полукръгове с надеждата да имитира падането на олюляващ се мъж, може би дори претъркулването му или пълзенето му по земята. Надяваше се да прозвучи убедително. А може би нямаше да се получи. Може би имитираше чифтосването на рядък животински вид. За да подсили илюзията, Ричър добави протяжен стон, свидетелство за ужасна болка, което съдържаше и безчувственост към болката, и молба за помощ. Надяваше се, че гласът му имитира достатъчно добре онзи хубавец, който приличаше на киноактьор.

Когато приключи, Ричър се изправи и застана странично зад дървото.

Зачака. Изминаха цели две минути. И тогава го чу. Приближаваше се. Много тихо. Много бавно. Промъкваше се право към мястото, където бе чул шума. Беше добър ловец. Вероятно десняк. Следователно щеше да държи лъка в лявата ръка. Насочен напред, полуготов за стрелба. Тетивата щеше да е опъната до половината. Нито много отпусната, нито много опъната. Неудобна позиция. Щеше да върви с лявото рамо напред, завъртял тялото си встрани.

Ричър продължи да чака.

Ловецът забави крачка. Сега се намираше на мястото, откъдето предполагаше, че е дошъл шумът. Беше нетърпелив. Но също и предпазлив.

— Ей, там ли си? — прошепна той с напрегнат глас.

Ричър не помръдна.

— Къде си бе, човек? — продължи вторият стрелец. — Реших, че съм те изгубил. Трябва да тръгвам. Нещо гори в далечината.

Южен Тексас, помисли си Ричър. Любезен глас, вежлив и искрен.

Той изрита клонките в краката си.

— Ти ли си? — попита мъжът.

Ричър не помръдна.

— Ранен ли си?

Вместо отговор Ричър издаде приглушен звук, дошъл дълбоко от гърлото му. Предполагаше, че най-близката дума би била „дишам“, произнесена бавно и задъхано.

Вторият стрелец пристъпи напред. И още напред.

Озова се пред дървото на Ричър. Наистина вървеше с едното рамо напред. Коремът му бе незащитен. Гледаше през ловен монокъл, който в много отношения бе същинско чудо на техниката, но имаше един важен недостатък — липсата на периферно зрение. А това означаваше, че мъжът се приближи прекалено много до дървото. Преди да види Ричър. Преди да замръзне на място. Ричър го прониза със стрелата. Нанесе му силен ъперкът високо в стомаха, толкова силно, че другият край на стрелата се заби в дланта му; толкова силно, че мъжът подскочи нагоре и краката му се отлепиха от земята. Ричър пусна стрелата и дръпна рязко ръка. Мъжът се свлече на колене. Стрелата стърчеше от корема му. Тъпият й край сочеше надолу. От нея се виждаха едва десетина сантиметра плюс перата. Мъжът рухна напред и падна по лице. Падна върху перата. Върхът на стрелата се показа от гърба му. Изглеждаше влажен и лепкав. Но не червен. Зелен, разбира се.

Стивън бе изгубил сигнала от едното фенерче. Сигналът премигна и угасна. Не се появи повече. Вероятно в резултат на удар. Оцелялото фенерче се намираше на двайсетина метра навътре в гората, на шейсетина метра от пътя. Не бе променяло местоположението си от доста време. Стивън нямаше представа защо.

Повече го притесняваха данните на сърдечния ритъм. Мониторът показваше четири прави линии. Което означаваше, че четирима от клиентите им са мъртви. А това беше невъзможно! Сигурно оборудването се беше повредило. Нямаше друго обяснение. Може би някой трябваше да провери гривните. Данните от предавателите показваха, че Питър и Робърт се намират на значително разстояние един от друг, заели позиции по двата фланга в периферията на гората. Все още не се бяха намесили и стояха в очакване някой да поиска съвет, нищо повече. Марк се движеше, като описваше широка дъга, която водеше към мотела. Не бързаше. Или вървеше пеша, или караше бавно. Прекалено бавно. Трябваше да се задействат. Стивън беше длъжен да им каже. Но не можеше. Комуникационното оборудване бе изгоряло. Слушалките им бяха безполезни. Не чуваха нищо. И следователно не правеха нищо. Може би наблюдаваха огъня.

Оцелялото фенерче започна да се движи.