Минало време

1

Джак Ричър се наслади на последните слънчеви лъчи над малкото градче на брега на Мейн, след което — подобно на птиците, които се рееха високо в небето — започна дългия си път на юг. За разлика от тях обаче не пое право на юг. Избра различен маршрут от балтиморските трупнали и черноглавите коприварчета, от овесарките и фебовете, от рубиненогушите колибри… Джак Ричър избра маршрут, който пресичаше страната по диагонал на югозапад от най-горния десен ъгъл на картата до най-долния ляв. Вероятно щеше да прекоси Сиракюз, Синсинати, Сейнт Луис, Оклахома Сити и Албакърки, след което да продължи към Сан Диего. Подобно на всички, които бяха служили в армията, и Ричър смяташе, че в Сан Диего има прекалено много моряци, но въпреки това градът му се струваше подходящо място, където да посрещне началото на зимата.

Това щеше да бъде дълго пътуване, каквото не бе предприемал от много години.

И той го очакваше с нетърпение.

Но не стигна кой знае колко далече.

Ричър се отдалечи от крайбрежието, измина километър-два към вътрешността на страната, излезе на някакъв селски път и вдигна палец. Беше над метър и деветдесет и три с обувките, едър и силен, целият мускули, не особено красив, не особено добре облечен и с леко занемарен вид. Не изглеждаше особено привлекателно в очите на шофьорите. Както обикновено, повечето от тях намаляваха, хвърляха му един поглед и натискаха педала на газта. Първият автомобил, чийто собственик реши да рискува, спря след четирийсет минути. Беше субару на една година, а шофьорът бе слаб, на средна възраст, с памучен панталон и безупречно изгладена риза в цвят каки. Сигурно жена му го е облякла, помисли си Ричър. Мъжът носеше халка. Но под елегантните дрехи се криеше тяло на работник. Широк врат и големи червени кокалчета на ръцете. Човек, който още не може да повярва, че е станал шеф. Нищо чудно да не го е искал, каза си Ричър. Сигурно е започнал с изкопаване на дупки за стълбове, а после е станал собственик на компания за поставяне на огради.

Оказа се, че предположението му не е далече от истината. Още в самото начало на разговора им стана ясно, че мъжът е започнал от нулата. Разполагал само с името си и стария чук на дядо си, а днес притежавал собствена строителна компания, в която работели четирийсет души и която превръщала в реалност надеждите и мечтите на безброй клиенти. Мъжът довърши историята си с леко свиване на рамене, израз едновременно на северняшката му скромност и на искрената му изненада от успеха. Сякаш искаше да каже: нямам представа как стигнах дотук. Като си изпипвал детайлите, отвърна наум Ричър. Човекът изглеждаше изключително подреден и организиран, зареден с цял арсенал принципи, максими и железни убеждения, едно от които гласеше, че в края на лятото е най-добре да не пътува по магистрала 1-95. Затова се опитваше да се измъкне колкото се може по-скоро от Мейн, като пътуваше по второстепенни шосета, които водеха право на запад към Ню Хампшър. В момента шофираше към някакво градче на юг от Берлин, откъдето се стигаше до Бостън по-бързо от всеки друг маршрут. Всъщност мъжът отиваше именно в Бостън на среща, свързана с мраморни плотове. Ричър беше доволен. Бостън бе добра отправна точка. Дори много добра. От там лесно можеше да стигне до Сиракюз. А после до Синсинати, като мине през Рочестър, Бъфало и Кливланд. Може би дори през Ейкрън, Охайо. Ричър бе следвал и по-непривлекателни маршрути. Особено по време на службата си в армията.

Не стигнаха до Бостън.

Мобилният телефон на мъжа иззвъня след близо час по гореспоменатите второстепенни пътища на Ню Хампшър. Които се оказаха точно както ги бе описал той. Ричър трябваше да признае, че планът на непознатия е безупречен. Никакъв трафик. Никакви задръствания. Никакви забавяния. Бяха сами на шосето и скоростта им не падаше под деветдесет и пет километра в час. Супер пътуване. Докато не звънна телефонът. Беше свързан с мултимедийната система на автомобила, в резултат на което на екрана се появиха името и снимката на човека, който звънеше. В случая бе червендалест мъж с предпазна каска и папка в ръка. Приличаше на ръководител на строителен обект. Мъжът зад волана натисна едно копче и купето на автомобила се изпълни с пращене, което идваше от всички тонколони.

— Надявам се новините да са добри — каза шофьорът.

Не бяха. Проблемът бе свързан с инспектор от отдела за строителство и благоустройство към кметството и с металния димоотвод над камината в лобито, който бил надлежно изолиран съгласно всички правила, но това можело да се установи само ако се разбиела част от каменната облицовка. Въпросната каменна облицовка обаче вече била достигнала височината на триетажна сграда, а идната седмица зидарите били ангажирани на друг обект. Алтернативните варианти били да се свали изработената по поръчка ламперия от орехово дърво, монтирана в трапезарията от другата страна на стената, или да се разглобят декоративните панели на гардеробната на горния етаж, които пък били от палисандър и монтажът и демонтажът им били още по-сложни. Инспекторът обаче се заинатил и искал да види димоотвода с очите си.

Мъжът зад волана погледна Ричър и попита:

— Кой е инспекторът?

Мъжът на телефона отговори:

— Новият.

— Знае ли, че му изпращаме пуйка за Деня на благодарността?

— Обясних му, че всички сме от един отбор.

Мъжът зад волана погледна отново Ричър, сякаш търсеше позволение или предлагаше извинение — а може би и двете, — и попита:

— Предложи ли му пари?

— Петстотин. Отказа да ги вземе.

Мобилният сигнал изчезна. Прозвуча странен шум, наподобяващ бълбукане като от робот, който се дави в плувен басейн, след което настъпи тишина. Съобщението на екрана гласеше, че телефонът търси сигнал.

Колата продължи да се движи.

— Защо някой ще иска камина във фоайето? — учуди се Ричър.

— Създава уют и предразполага гостите — отвърна мъжът за волана.

— Мисля, че историческата мисия на камината във фоайето е да отблъсква гостите. Своеобразна защита срещу натрапници. Нещо като огъня, запален на входа на пещерата. Той прогонва хищниците.

— Трябва да се върна — каза мъжът. — Съжалявам.

Той намали и отби встрани от пътя. Бяха сами. Нямаше и следа от друга кола. Телефонът продължаваше да търси сигнал.

— Налага се да ви оставя тук — каза мъжът. — Устройва ли ви?

— Няма проблем — отвърна Ричър. — Изминах част от пътя и съм ви благодарен за това.

— Няма защо.

— Чия е онази гардеробна на втория етаж с облицовката от палисандър?

— На клиента.

— Изрежете голяма дупка и я покажете на инспектора. После изложете на клиента пет основателни причини да си инсталира стенен сейф. Защото той е от хората, които биха искали да разполагат със сейф. Може да не го знае все още, но човек, който иска камина във фоайето, непременно ще иска и сейф в гардеробната до спалнята. Гарантирам ви го. Такава е човешката природа. Дори ще спечелите малко пари. Ще му калкулирате времето, необходимо за изрязване на дупката.

— И вие ли сте в строителния бизнес?

— Бях военен полицай.

— Хм — поклати глава мъжът зад волана.

Ричър отвори вратата, слезе и я затвори. После се отдалечи достатъчно, за да даде възможност на мъжа да направи обратен завой от бордюр до бордюр, да прекоси шосето по цялата му ширина и да потегли в посоката, от която бе дошъл. Шофьорът помаха за минута, жест, който Ричър възприе като искрено пожелание за късмет. Колата постепенно се стопи в далечината, а Ричър се обърна и продължи напред, на юг, в посоката, която си бе избрал. Винаги когато имаше възможност, предпочиташе да продължи в първоначално определената посока. Шосето, по което крачеше, бе двулентово, достатъчно широко, добре поддържано, с малко завои и още по-малко изкачвания и спускания. Никакъв проблем за един съвременен автомобил. Субаруто се бе движило с деветдесет километра в час. Но нямаше никакъв трафик. Абсолютно никакъв. Нито в едната посока, нито в другата. Пълна тишина. Само лекият полъх на вятъра сред дърветата и едва доловимата мараня над асфалта.

Ричър продължи напред.

След три километра пътят изви леко наляво и се появи нов, също толкова широк и гладък, който обаче завиваше надясно. Всъщност това не можеше да се нарече завой. Класическо кръстовище с формата на буквата Y, което предлагаше равни възможности. Наляво или надясно. Въпрос на желание. И двата пътя се губеха сред дървета с толкова големи и гъсти корони, че на места образуваха същински тунел.

Имаше и пътен знак.

Стрелката наляво бе придружена от надпис „Портсмут“, а тази надясно — от надпис „Лакония“. Второто име обаче бе изписано с по-дребен шрифт. Самата стрелка до него също бе по-дребна, сякаш за да внуши, че Лакония е по-незначително място от Портсмут. Второстепенна отбивка, въпреки че шосетата бяха еднакво широки.

Лакония, Ню Хампшър.

Ричър познаваше това име. Беше го срещал върху всевъзможни семейни документи, свързани с миналото, беше го чувал от време на време. Това бе градът, в който покойният му баща бе роден и израснал и който бе напуснал на седемнайсетгодишна възраст, за да постъпи в морската пехота. Така поне гласеше семейната история, която обаче бе доста мъглява. Не ставаше ясно от какво бе избягал баща му. Едно бе сигурно. Никога не се бе върнал там. Нито веднъж. Ричър бе роден повече от петнайсет години по-късно, когато Лакония вече се бе превърнала в незначителна подробност от едно далечно минало, почти като Дакота, откъдето бяха дошли предците на баща му още по времето, когато Дакота била само територия, а не щат. Никой от семейството им не бе посещавал нито едното, нито другото място. Дядото и бабата на Ричър бяха починали млади и баща му почти не ги споменаваше. По всичко изглеждаше, че Ричър няма лели, чичовци, братовчеди или каквито и да било далечни роднини. Което бе почти изключено от гледна точка на статистиката и предполагаше някакъв семеен разрив. Никой освен баща му не разполагаше с информация за миналото, а и никой не проявяваше желание да я измъкне от него. Има неща, които семействата на морските пехотинци просто не обсъждат. Години по-късно Джо, братът на Ричър, вече капитан от армията, бе изпратен на север и бе направил опит да открие някогашния дом на семейството, но усилията му бяха отишли на вятъра. И Ричър се бе канил да направи същото, при това неведнъж. Но и той не бе идвал в Лакония.

Наляво или надясно. Въпрос на избор.

Портсмут бе за предпочитане. Там имаше магистрали и автобуси, движението бе далеч по-оживено. От там се стигаше право в Бостън. А Сан Диего примамваше неустоимо Ричър. Тук, на североизток, вече застудяваше.

От друга страна обаче, щеше да загуби само един ден. Какво толкова?

Ричър пристъпи надясно и пое по пътя, който водеше към Лакония.

По същото време на петдесетина километра от Ричър по друг път, който същото водеше на юг, се движеше стара хонда, шофирана от двайсет и пет годишен младеж на име Шорти Флек. До него седеше Пати Сандстром, също двайсет и пет годишна. Бяха гаджета, и двамата родени и израснали в Сейнт Ленард, затънтено градче в Ню Брънзуик, Канада. Градче, в което не се случваше нищо. Най-голямото събитие, за което можеше да се сетят, бе отпреди десет години, когато камион, превозващ кошери с дванайсет милиона пчели, се бе обърнал на един завой. Местният вестник бе съобщил с нескрита гордост, че това е първият подобен инцидент в историята на Ню Брънзуик. Пати работеше в дъскорезница. Беше внучка на американец от Минесота, който половин век по-рано бе избягал в Канада, за да не замине за Виетнам. Шорти бе фермер и отглеждаше картофи. Семейството му живееше в Канада, откакто се помнеше. И съвсем не беше нисък, макар името му да означаваше тъкмо това. Някога може и да е бил нисък, но само като дете. Сега обаче всеки би го определил като среден на ръст.

Двамата се опитваха да стигнат директно от Сейнт Ленард до Ню Йорк. Чакаше ги дълъг път, но имаха повече сметка да не нощуват никъде. Искаха да продадат нещо в града и парите, спестени от хотела, само щяха да увеличат печалбата им. Бяха планирали внимателно маршрута си и бяха направили голям завой на запад, за да избегнат туристите, които се прибираха от летните си ваканции по крайбрежието. Затова използваха второстепенни пътища. Пати държеше пръста си върху картата и следеше внимателно завоите и пътните знаци. Бяха изчислили времето предварително и бяха стигнали до извода, че няма причина да не успеят.

Проблемът се криеше в това, че бяха тръгнали по-късно от планираното. Една от причините бяха суматохата и дезорганизацията преди пътуването, но по-сериозната бе свързана със стария акумулатор на хондата, който не понасяше добре ниските есенни температури, дошли със студените ветрове откъм остров Принц Едуард. Това забавяне бе причината да заварят дълга опашка от автомобили на американската граница. В резултат на което двигателят на хондата прегря и сега колата се движеше с едва осемдесет километра в час.

Освен това Пат и Шорти бяха уморени.

И гладни. И жадни. Нуждаеха се от тоалетна, но закъсняваха, изоставаха от графика. Затова бяха ядосани. А хондата отново прегряваше. Стрелката на термометъра навлизаше в червената зона. Изпод капака се разнасяше стържене. Може маслото да бе на привършване. Нямаше начин да разберат. Всички лампички по таблото светеха непрекъснато през последните две години и половина.

— Какво има пред нас? — попита Шорти.

— Нищо — отвърна Пат.

Пръстът й не се отделяше от лъкатушната червена линия, обозначена с трицифрен номер, която се виеше от север на юг сред светлозелено петно с причудлива форма. Гориста област.

Гледката през прозореца го потвърждаваше. Дърветата бяха много нагъсто, високи, тъмни, неподвижни, отрупани с натежали листа, вещаещи края на лятото. Картата показваше паяжина от тънки червени линии, наподобяващи вените по крака на старица, за които Пат предполагаше, че са пътища, които водят към малки населени места. Толкова малки, че в тях едва ли щяха да открият автосервиз или дори магазин, в който да продават масло и антифриз. Най-добрата им възможност се намираше на трийсетина минути пред тях на югоизток — градче, чието име не бе изписано с най-дребния шрифт. А това предполагаше, че там ще намерят поне бензиностанция.

Името бе Лакония.

— Ще издържим ли още трийсет километра? — попита Пат.

Стрелката на термометъра бе навлязла в червената зона.

— Възможно е — отвърна Шорти. — Но само ако извървим пеша последните двайсет и девет от тях.

Той отпусна педала на газта и намали оборотите, в резултат на което двигателят започна да генерира по-малко топлина. В същото време обаче това намали въздушния поток покрай радиатора, което означаваше, че топлината ще се разсейва по-бавно. Затова показанията на термометъра продължиха да се покачват в следващите минути. Пати прокара пръст по картата в опит да прецени местоположението им съобразно скоростта, с която се движеха. Вдясно от пътя започваше нова мрежа от пътища, която също наподобяваше паяжина, но по-малка. През тъмнозеленото петно на горите се виеше тънка линия, която свършваше само след два-три сантиметра. През прозореца нахлуваше по-малко въздух и в купето стана по-тихо, а това позволи на Пат да чуе по-ясно шумовете, които издаваше двигателят. Чукане, тракане, стържене… Все по-силно и по-силно.

Изведнъж пред тях се появи тясно отклонение. Онази малка паяжина от картата. Тъкмо навреме. То обаче приличаше повече на тунел, отколкото на обикновен път. Короните на дърветата се преплитаха високо над асфалта и под тях цареше мрак. В началото на отклонението имаше табела, закована с пирони за дървен стълб. Пластмасовите букви образуваха думата Мотел, а стрелката сочеше входа на тунела от дървета.

— Да се отбием ли? — попита Пат.

Колата сякаш сама й отговори. Стрелката на термометъра опря края на скалата. Предницата на автомобила се бе нагряла като пещ. Шорти усещаше горещината с краката си. Бе чувал разкази за двигатели, които са гръмнали или са се разтопили от висока температура. Пълни измислици, разбира се. Невъзможно бе да се образува локвичка от разтопен метал. Или пък двигателят да експлодира. Той просто спираше. Мирно или тихо. Или блокираше. В резултат на което колата спираше.

В момента Пати и Шорти се намираха насред гората, не се виждаха други автомобили, мобилните им телефони нямаха обхват.

— Нямаме избор — отвърна той, натисна спирачката и зави към тунела от дървета.

Когато приближиха, видяха, че пластмасовите букви са покрити със златиста боя от човек, действал с твърда ръка и тънка четка, който сякаш се бе опитал да убеди клиентите, че това е луксозен мотел. Имаше и втора табела, напълно идентична, но обърната в другата посока, с лице към онези, които напускаха мотела.

— Е? — попита Шорти.

Въздухът под дървесните сводове бе осезаемо по-студен. Поне с пет-шест градуса в сравнение с асфалтовото шосе. Канавката встрани бе събрала листата, опадали през миналата есен, и калта, разтопила се през миналата зима.

— Е? — попита отново Шорти.

Преминаха през кабел, опънат напряко на пътя. Дебел гумен кабел с размерите на градински маркуч. Все едно бяха отбили на стара бензиностанция, която имаше въже с камбанка в края, за да повикат някой да напълни резервоара им.

Пати не отговори.

— Едва ли е толкава зле? Все пак го има на картата.

— На картата е отбелязан пътят, не мотелът.

— Табелката беше хубава.

— Така е — отвърна Пати. — Беше.

Те продължиха напред.