Минало време

41

Пати знаеше, че тичането може да се окаже добра или лоша идея в зависимост от това дали Карел ще успее да я настигне или не. Така стояха нещата. Отначало бе изпълнена с надежда. Тичаше доста бързо и се надяваше той да се забави. А той сигурно се притесняваше да не би тя да го причака някъде и отново да насочи лъча светлина към лицето му. Това би заприличало на сцена от онези фантастични филми, които Шорти обожаваше.

Не след дълго се оказа, че тичането е било лоша идея. Защото Пати чу тропот на крака зад гърба си. Които приближаваха. Тя реши да смени посоката и се втурна надясно. Карел реагира бавно. Тя отново набра дистанция. Той обаче я настигна. Вече тичаше на две-три крачки зад нея. Благодарение на уреда за нощно виждане, който подскачаше на главата й, Пати видя пътя пред себе си. Виждаше го съвсем ясно и отчетливо. Приближаваше го с всяка измината крачка. Пати хукна към него под ъгъл. Тропотът зад гърба й се усилваше. Тя изскочи на пътя. Карел я последва. Той стъпи на асфалта и вдигна лъка.

В този момент ги осветиха автомобилни фарове.

Усилени двайсет хиляди пъти. Ефектът бе като от атомен взрив. Карел вдигна уреда си за нощно виждане, а Пати буквално го отскубна от главата си. Светът потъна в мрак. С едно-единствено изключение. Черният мерцедес. Грейнал целият. Шофьорът намали. Беше Марк. Той спря, отвори вратата и излезе. Застана встрани от фаровете. Предпочиташе сянката.

Карел вдигна отново лъка. Насочи стрелата към Пати.

Но се обърна към Марк.

— Какво гори там?

Марк мълча няколко секунди, после каза:

— Всичко. Ситуацията, в която се намираме, се промени коренно.

— Ние?

— Ти също си замесен. Не смяташ ли? Вече имаме жертви. Полицията ще обърне всичко с главата надолу. Трябва да се махнем. Още тази минута. Само ти и аз. Трябва да го направим, Карел. Няма да оцелеем, ако останем.

— Само ти и аз?

— Ти си първият ми избор. Останалите са безполезни. Те са бреме. Знаеш го много добре.

Карел не отговори.

— Нямаме много време — подкани го Марк.

— Напротив, имаме — отвърна Карел. — Нощта едва започва. Няма кой да ни попречи. Никой не може да мине покрай камиона.

— Трябва да обсъдим и това. Налага се да преместиш камиона.

— Защо?

— Тактическа маневра. Промяна в хода в играта.

— Не ни трябват никакви тактически маневри. Никакви промени. Не и в този момент. Шорти е ранен, а аз хванах Пати. Играта свърши.

— Добре, застреляй я и да тръгваме.

— Преди това искам да довърша Шорти.

— Май не разбираш какво ти казвам.

— Какво?

— Ключът в тебе ли е?

— Кой ключ?

— От камиона — уточни Марк. — Къде е?

— Що за въпрос е това? Камионът ми струва много пари.

Марк кимна.

— Именно — каза той. — Аз съм най-добрият ти приятел, затова се притеснявам за теб. Надявам се да не си оставил ключа върху нощното шкафче например. Защото, ако си го направил, ще трябва да повикаш авариен камион. За да изтегли твоя авариен камион. Мотелът изгоря до основи. Той пламна пръв.

— Ключът е тук — отвърна Карел. — В джоба ми.

— Радвам се да го чуя.

Марк измъкна пистолета, който криеше зад крака си, и простреля Карел четири пъти. И четирите куршума попаднаха в гърдите му, под ръката, която държеше лъка.

Изстрелите прозвучаха отчетливо, но приглушено.

Онази дълга тръба отпред е заглушител, помисли си Пати.

Карел се свлече на пътя като чувал с картофи, найлоновите му дрехи прошумоляха, лъкът му изтрака, а главата му тупна върху асфалта.

Марк насочи пистолета към Пати.

— Извади ключа от джоба му — нареди й той.

Пати излезе от вцепенението си и коленичи. Беше правила и по-неприятни неща. Беше извадила стрелата от крака на Шорти. Ключът беше топъл. И не по-голям от този за хондата.

— Хвърли го насам — каза Марк.

— А после ще ме застреляш.

— Мога да те застрелям и сега. Мога да взема ключа от студената ти безжизнена длан. Не съм гнуслив.

Тя му хвърли ключа. Той падна в краката му.

— Колко сериозна е раната на Шорти? — попита Марк.

— Доста.

— Може ли да ходи?

— Кракът му е счупен.

— Най-вероятно двамата с теб сме последните оцелели — каза Марк. — Трябва да призная, че горкият Шорти няма късмет. Защото аз определено няма да му помогна. Но може да остане да лежи там, където се намира в момента.

Пати замълча.

— Питам от чисто любопитство. Колко още смяташ, че ще изкара?

Пати не отговори.

— Искам да знам — настоя Марк. — Наистина. Нека помисля… Пет дни без вода и пет седмици без храна. Но това се отнася за здрав човек, а Шорти не е в добра форма.

— Аз ще му помогна — каза Пати.

— Представи си, че си възпрепятствана. Нищо чудно да се опита да пълзи, но организмът му и бездруго вече е обезводнен и изтощен. А пълзенето увеличава риска от инфекция. Както и опасността от хищници. Някои от тях обожават откритите рани.

— Позволи ми да му помогна.

— Не, според мен трябва да го оставим да се оправя сам.

— Защо изобщо те е грижа? Нали каза, че работата ти е да задоволяваш най-долните потребности на твоите клиенти. Въпросните клиенти вече ги няма. Нямаш повече работа тук. Вземай ключа, премести камиона и изчезвай. Остави ни на мира.

Марк поклати глава.

— Шорти подпали моя мотел. Затова ме е грижа. Извинявай, но искам да си отмъстя.

— Ти ни принуди да се включим в тази игра. Имахме пълното право да подпалим мотела.

— А аз имам пълното право да го оставя да умре.

Пати извърна поглед. Към Карел, който лежеше безжизнен на пътя, осветен от фаровете на мерцедеса. Студена бяла светлина и неясни черни сенки.

Тя се обърна към Марк.

— Какво ще стане с мен?

— Повтаряш един и същ въпрос. Звучиш като развален грамофон.

— Имам право да знам.

— Ти си свидетел.

— Сигурна бях, че няма да ни оставиш да спечелим. Цялата игра е една голяма измама.

— Която постигна целта си. Трябва да видиш с какво е пълен багажникът на колата.

— Трябва да видя Шорти. Ела с мен. Направи го там. И с двама ни.

— Колко романтично! — възхити се Марк.

Пати замълча.

— Къде всъщност се намира той?

— Навътре в гората.

— Прекалено далече е за мен. Съжалявам. Трябва да тръгвам. Ще го направя тук. Само с теб.

Марк насочи пистолета към нея. Тя го видя съвсем ясно на светлината от фаровете. Разпозна дори модела от онези телевизионни сериали, които гледаше. Глок, категорична беше Пати. Масивен, дори обемист, но перфектно изработен. Заглушителят отпред беше с матирана повърхност. Изключително прецизен компонент. Струваше поне хиляда долара. Тя въздъхна. Патриша Мери Сандстром, двайсет и пет годишна, учила две години в колеж, служителка в дъскорезница. Изживяла кратка и щастлива връзка с фермер, с когото се бе запознала в бар. По-щастлива от очакваното. Затова искаше да го види отново. За последен път.

Нещо помръдна зад гърба на Марк.

Пати го зърна е крайчеца на окото си. Навътре в черните сенки зад лъчите на фаровете. Проблесна нещо бяло. На три метра зад тях. Увиснало сякаш във въздуха. Очи, помисли си Пати. Или зъби. Усмивка може би. Пати се ослуша. Не чу нищо. Само тихото боботене на двигателя на мерцедеса и лекото гъргорене на ауспуха.

В следващия миг Пати видя силует. Зад гърба на Марк. Тъмна сянка. Сякаш някое дърво се бе пресегнало към него. Ама че лудост!

Пати извърна поглед.

— Готова ли си? — попита Марк.

— Радвам се, че мотелът ти изгоря — каза тя. — Съжалявам само, че ти не беше вътре.

— Не си никак мила.

Пати отново го погледна.

Зад гърба му стоеше непознат мъж. Гигант. Навлязъл в осветената зона. В лявата си ръка държеше стрела. На главата си носеше уред за нощно виждане с вдигнат обектив. Беше с петнайсет сантиметра по-висок от Марк и два пъти по-широк.

Беше огромен. И безшумен.

Пристъпи зад гърба на Марк и спря на две педи от него. Марк и непознатият приличаха на двама мъже, застанали на опашка, за да влязат на стадиона или да се качат в самолета. Мъжът се пресегна с дясната си ръка и стисна китката на Марк. После завъртя ръката му настрани, но без да я сгъва. Направи го без никакво усилие, сякаш отваряше врата, бавно и спокойно, под идеален ъгъл от деветдесет градуса. Пистолетът на Марк вече сочеше към гората. Мъжът завъртя лявата си ръка и стовари лакътя си в гърдите на Марк, който се преви на две. После опря върха на стрелата си под брадичката на Марк. Никой от двамата не помръдна. Приличаха на танцьори, които всеки момент ще се понесат в ритъма на тангото.

— Пусни оръжието — нареди едрият тип.

Имаше дълбок, но тих глас. Думите му прозвучаха почти като шепот. Сякаш бяха предназначени единствено за ухото на Марк. Тонът му предполагаше, че дава съвет, а не изрича заповед. Но многозначителен съвет.

Марк не пусна пистолета.

Пати видят как мускулите на дясната ръка на гиганта се напрягат. Те се очертаха съвсем ясно на ярката светлина от фаровете. Приличаха на камъни в платнена торбичка. Лицето му остана безизразно. Пати осъзна, че мъжът чупи китката на Марк. Бавно, неотклонно, неумолимо. Марк извика и пое рязко дъх. Чу се пукот. Марк направи опит да освободи ръката си.

Огромният мъж продължи да стиска. Марк пусна пистолета.

— Правилен избор — каза непознатият.

Но не пусна Марк. Не промени позата си.

— Как се казваш? — попита той.

— Казва се Марк — отговори Пати.

— Марк кой?

— Нямам представа. А ти кой си?

— Това е дълга история — отвърна едрият мъж.

И отново напрегна мускулите си.

Марк изскимтя.

— Кажи ми фамилията си — настоя непознатият.

Прозвуча нов пукот на кости.

— Ричър — изохка Марк.