Минало време

3

Ричър се събуди в три часа и една минута. Сутринта. Беше като клише от евтин филм. Сепна се и изведнъж се оказа буден. За един миг. Сякаш бе натиснал някакъв ключ. Не помръдна. Дори не напрегна ръцете и краката си. Продължи да лежи неподвижно и да се взира в мрака, но се ослуша напрегнато. Това не беше навик, придобит в армията. А вроден инстинкт, първичен инстинкт, който еволюцията бе заложила дълбоко в мозъка му. Веднъж, в една красива вечер, бе заспал в Южна Калифорния с широко отворени прозорци и се бе събудил също толкова рязко, за един миг, сякаш бе натиснал някакъв ключ, защото бе усетил едва доловимата миризма на дим. Не ставаше въпрос за дим от цигара или за горяща сграда, а за горски пожар на шейсет километра от мястото, където се намираше. Първична миризма. Като на горяща савана, подпалена от светкавица. Оцеляването на първобитните хора е зависело от това кой ще се събуди пръв и кой ще побегне пръв. Кой ще надбяга огъня. Инстинкт, който се усъвършенства в продължение на стотици поколения.

Този път обаче нямаше дим. Не и в три часа и една минута сутринта. Не и в тази стая. Какво го бе събудило тогава? Не беше образ, допир, вкус, защото бе спал в леглото си, завесите бяха дръпнати, а в устата си нямаше нищо. Следователно причината бе звук. Беше чул нещо.

Той зачака звукът да се повтори. А това беше недостатък на еволюцията. Нейният продукт не беше достатъчно съвършен. Процесът все още протичаше на два етапа. Първият включваше събуждането, а вторият — осъзнаването на случилото се. Ричър не изпитваше капка съмнение, че е най-добре двете неща да се случват едновременно.

Не чу нищо. Рептилоидният мозък, най-старият и примитивен дял на човешкия му мозък, не регистрира никакви шумове. Едва ли бе чул стъпки или съскане на древен хищник. Най-близкото клонче, което можеше да изпращи застрашително, се намираше в гората на много километри от града. Тук нямаше какво да уплаши въпросната част от мозъка му. Не и по отношение на звуците. По-новите звуци се регистрираха на друго място, в предната част на мозъка, която отговаряше за заплахите от по-съвременно естество. Те обаче не бяха в състояние да извадят човек от дълбок сън.

Какво го бе събудило тогава? Единственият друг древен звук бе викът за помощ. Писък или молба. Не съвременен вик, възглас или смях. А нещо дълбоко примитивно по своята същност. Звук, който би издал член на първобитно племе, което е нападнато от враг. Сигнал за тревога, долетял някъде отдалече.

Ричър не чу нито звук повече. Нямаше повторение. Той стана от леглото, пристъпи към вратата и се ослуша. Отново не чу нищо. Взе пухената възглавница и я долепи до шпионката. Никаква реакция. Никой не се опита да го простреля в окото. Ричър отвори вратата и се огледа. Не видя нищо. Само ярко осветен коридор, в който нямаше жива душа.

Той вдигна завесите и погледна през прозореца. Нищо. Улицата беше пуста. Потънала в мрак. И тишина. Ричър се върна в леглото, оправи възглавницата и заспа отново.

Пати Сандстром също се събуди в три часа и една минута. Беше спала четири часа, след което някаква подсъзнателна тревога я накара да отвори очи. Не се чувстваше добре. Дълбоко в себе си не изпитваше онова, което знаеше, че би трябвало да изпитва. Може би се притесняваше заради закъснението. В най-добрия случай щяха да пристигнат в града по обед на следващия ден. А това определено не бяха най-подходящите часове за търговия. Да не говорим за непредвидения разход от петдесет долара за стаята. А и ремонтът на колата щеше да погълне кой знае колко пари. Можеше да струва цяло състояние. Особено ако трябваше да поръчват части. Или да се приспособяват други, взети от различни автомобили. Колите бяха чудесно изобретение, но само до момента, в който не започнеха да се развалят. И все пак, след като приключиха на рецепцията, двигателят запали. Мъжът от мотела не изглеждаше особено разтревожен. Окуражи ги с жест. Но не ги придружи до стаята. Което беше добре, защото Пати не обичаше да я следват по петите, да й показват къде се намира ключът за осветлението или къде е банята, да оглеждат нещата й, да сервилничат в очакване на бакшиш. Мъжът от рецепцията не беше такъв.

Въпреки това Пати не се чувстваше комфортно. Нямаше представа каква е причината. Стаята бе приятна. И наистина бе току-що реновирана. Изцяло. До последния сантиметър. Мазилката беше нова, таванът, стените и корнизите бяха прясно боядисани, мокетът също беше нов. Нищо лъскаво, крещящо или луксозно. Най-обикновено освежаване на стаята — такава, каквато е била някога. Климатикът работеше добре. Телевизорът беше с плосък екран. На прозореца бе поставена скъпа дограма с два дебели стъклени панела с термоуплътнения и електрически щори. Не се налагаше човек да дърпа въженце или синджирче, за да ги затвори. Достатъчно бе да натисне едно копче. В това отношение не бяха пестени пари. Единственият недостатък беше, че прозорецът не се отваряше. А това можеше да се превърне в проблем в случай на пожар. Освен това Пати предпочиташе свежия нощен въздух. Но като цяло мястото изглеждаше съвсем прилично. Във всеки случай, по-добре от повечето хотели, които бе виждала. Може би дори си заслужаваше петдесетте долара.

Въпреки това Пати не се чувстваше комфортно. В стаята нямаше телефон, мобилният също нямаше сигнал, затова половин час по-късно двамата с Шорти отидоха до рецепцията с молба да използват телефона там и да си поръчат нещо за ядене. Може би пица. Мъжът се усмихна и отвърна с извинителна усмивка, че, за съжаление, мотелът се намира прекалено далече и местните ресторанти не извършват доставки до него. Никой няма да дойде. Повечето гости, предпочитат да отидат с колата си до някое заведение. Шорти кипна от яд. Този човек сякаш се опитваше да му каже, че повечето гости имат коли, които работят. Или пък му се подиграваше с тази своя извинителна усмивка. Но тогава мъжът се сети, че във фризера в къщата има пици. Защо не хапнете заедно с нас?

Беше странно преживяване. Събраха се в мрачната стара къща. Пати, Шорти, мъжът от рецепцията и още трима, съвсем като него. На една и съща възраст, едни и същи на вид. И сякаш бяха установили помежду си някаква невидима връзка. Приличаха на хора, натоварени с някаква мисия. Обща мисия. Изглеждаха напрегнати. След като поговориха малко, Пати стигна до извода, че всичките са инвеститори, вложили пари в някакво ново съвместно начинание. В мотела, предположи тя. Вероятно го бяха купили и се опитваха да го разработят. Във всеки случай, бяха много любезни, дружелюбни, приказливи. Мъжът от рецепцията се казваше Марк. Останалите бяха Робърт, Стивън и Питър. Задаваха интелигентни въпроси за живота в Сейнт Ленард. Проявиха интерес към пътуването им на юг. Шорти отново се ядоса. Имаше чувството, че му се подиграват, че го смятат за глупак, защото е тръгнал с повредена кола. Но онзи, който спомена, че поддържа атеветата — името му беше Питър, — заяви, че би направил същото. Защото би заложил на статистиката. Двигателят е работил толкова години. Защо да спре точно сега? Теорията на вероятностите предполага, че колата ще продължи да върви. Както винаги е правила до този момент.

После си пожелаха „лека нощ“. Двамата се върнаха в стаята и заспаха. Пати обаче отново се събуди след четири часа. И отново разтревожена. Не се чувстваше добре и не знаеше причината. А може би я знаеше, но не искаше да си признае. Нищо чудно това да беше проблемът. Предположи, че дълбоко в себе си е ядосана, не, бясна на Шорти. Та нали това бе голямото им пътуване! Най-важната част от тайния им план! А той беше тръгнал с повредена кола! Толкова беше тъп! По-тъп дори от картофите, които отглеждаше! Защо не се бе сетил да я оправи навреме? Колко ли щеше да се охарчи за смяната на маслото и антифриза? Далеч по-малко от петдесетте долара, която щяха да платят за мотела. Самият мотел пък бе неприятно място, управлявано от неприятни хора. От друга страна обаче, Пати имаше чувството, че четиримата възпитани млади мъже, нещо като съвременни рицари в бляскава броня, се опитват да я спасят от производителя на картофи, оказал се прекалено глупав, за да провери колата си, преди да потегли по маршрут с дължина почти две хиляди километра. И още нещо! Въпросното пътуване бе в чужда страна! Да не говорим, че в багажника имаше нещо много, много ценно.

Глупак! Пати се нуждаеше от свеж въздух. Стана от леглото и отиде боса до вратата. Завъртя топката на дръжката и опря другата си ръка в рамката за равновесие. Надяваше се така да отвори безшумно вратата, защото не искаше да събуди Шорти. Предпочиташе да разговаря с него по-късно, тъй като в момента му бе много ядосана.

Вратата обаче заяде. Не помръдна дори на милиметър. Пати провери дали е отключена отвътре, завъртя топката първо в едната, после в другата посока, но без резултат. Вратата продължаваше да заяжда. Вероятно майсторите бяха повредили нещо по време на ремонта. Или пък се бе издула и деформирала от лятната жега.

Глупаво! Ужасно глупаво! Това бе единственият случай, когато можеше да има някаква полза от Шорти. Не беше особено едър, но пък бе доста силен. Сигурно от мъкненето на петдесеткилограмови чували с картофи. Но нима трябваше да го събуди и да го помоли за помощ? Как пък не! Пати се върна, легна до Шорти и впери поглед в тавана, който изглеждаше толкова гладък, лъскав и солиден.

Ричър се събуди отново в осем сутринта. През завесите проникваха ярки слънчеви лъчи. Във въздуха се носеха миниатюрни прашинки. Откъм улицата долитаха приглушени шумове. Автомобилният поток спря за миг, след което потегли отново. Вероятно в края на пряката имаше светофар. От време на време прозвучаваше клаксон, сякаш някой шофьор отпред се разсейваше и не забелязваше зелената светлина.

Ричър взе душ, измъкна панталона си изпод матрака, облече се и излезе да потърси закуска. Откри кафе и мъфини съвсем наблизо, които заситиха временно глада му за по-продължителното разузнаване, което предприе из квартала. Така попадна на заведение, което макар и обзаведено в нескопосана имитация на ретро стил — явно предлагаше вкусна и питателна храна. Ричър не разбираше смисъла от толкова натруфен интериор. Предположи, че основната идея е била създаването на съвременна версия на старите закусвални, в които някога се събирали дървосекачите, както и в предлагането на меню, съставено от любимите им ястия. Неизвестно защо, някой бе решил, че трябва да се сервират само пържени храни. Ричър знаеше от собствен опит, че дървосекачите се хранят с онова, с което се хранят всички хора, занимаващи се с тежък физически труд — т. е. ядат всичко. Той обаче нямаше принципни възражения срещу пържената храна, особено когато е поднесена в обилни порции, затова влезе вътре и се настани на една маса. Надяваше се да го обслужат бързо, все едно наистина бе дървосекач и разполагаше само с трийсет минути почивка, преди да отсече следващото си дърво.

Храната беше отлична, а сервитьорката редовно доливаше кафе в чашата му, затова Ричър остана повече от трийсет минути. Седеше на стола, гледаше през прозореца, наблюдаваше утринната суетня навън и изчакваше хората в костюми да стигнат до работните си места. Тогава стана, плати сметката си, като не пропусна да остави бакшиш, и измина двете преки, които бе огледал предишната вечер. Те щяха да го отведат към мястото, което бе определил за отправна точка на своето търсене. Това бе градската служба „Архиви“. Тя бе обозначена със собствена табелка на таблото пред тухлената административна сграда, която — ако се съдеше по архитектурата и възрастта й — някога бе приютявала местната съдебна палата. Нищо чудно съдът да продължава да заседава тук, помисли си Ричър.

Службата, която търсеше, се оказа настанена в една от многобройните малки зали, встрани от огромното фоайе на мецанина. Приличаше на коридор в луксозен хотел. С тази разлика, че двойните врати бяха стъклени, а името на службата бе изписано със златни букви върху неравната матирана повърхност. При това на цели два реда. Зад вратата се намираше празно помещение с четири пластмасови стола и гише, високо до кръста. Умалена версия на типичното държавно учреждение. Върху плота бе монтиран електрически звънец. От него тръгваше тънка жица, която се скриваше в отвор в плота, а до него бе оставена написана на ръка бележка: Моля, позвънете. Буквите бяха грижливо изписани и покрити с няколко слоя широко прозрачно тиксо. Въпреки това ъгълчетата на листа бяха подгънати и зацапани от ръцете на многобройните нетърпеливи или отегчени посетители.

Ричър натисна звънеца. Минута по-късно вратата в задната част на помещението се отвори и от там се появи жена, която погледна назад със съжаление, сякаш идваше от далеч по-просторно и по-приятно място. Бе трийсетинагодишна, слаба и стройна, със сив пуловер и сива пола. Пристъпи към гишето, като не пропусна отново да хвърли поглед назад. Или приятелят й я чакаше там, или мразеше работата си. А може би и двете. Въпреки това жената положи усилия да поздрави Ричър любезно и дори сърдечно. Не като продавачка в магазин, където клиентът винаги е прав, а по-скоро като равен, сякаш тя и клиентът непременно трябва да прекарат приятно времето си заедно и да разрешат някакъв стар проблем, свързан с града. В очите й имаше достатъчно светлина, за да накара усилията й да изглеждат искрени. Може би все пак не мрази работата си, помисли си Ричър.

— Интересувам се от архива с недвижими имоти — каза той.

— За съдебен спор около нотариални актове ли става въпрос? — отвърна жената. — В такъв случай трябва да се обърнете към адвокат и той да го изиска от нас. Така ще стане по-бързо.

— Няма никакъв съдебен спор — увери я Ричър. — Баща ми е роден тук. Това е всичко. Преди много години. Вече е покойник. Минавах наблизо и реших да се отбия и да погледна къщата, в която е израснал.

— Какъв е адресът?

— Нямам представа.

— А можете ли да си спомните къде сте живели?

— За пръв път идвам тук.

— И никога не сте посещавали града?

— Не.

— Вероятно защото баща ви е напуснал Лакония като дете.

— Едва когато е постъпил в морската пехота на седемнайсет.

— В такъв случай е възможно баба ви и дядо ви да са заминали, преди баща ви да е създал семейство.

— Останал съм с впечатлението, че те никога не са напускали града.

— Но никога не сте ги виждали?

— Баща ми служеше в морската пехота. Често се местехме.

— Съжалявам.

— Вината не е ваша.

— Благодаря ви за службата.

— Не заслужавам благодарности. Баща ми беше морски пехотинец, не аз. Надявах се да открием името му в регистъра на ражданията или нещо подобно, а после и имената на родителите му, за да намеря точния им адрес — вероятно в данъчните регистри, — за да мина оттам и да огледам къщата.

— Не знаете имената на баба си и дядо си, така ли?

— Мисля, че са се казвали Джеймс и Елизабет Ричър.

— И аз се казвам така.

— И вие ли сте Ричър?

— Не. Елизабет. Елизабет Касъл.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Ричър.

— На мен също.

— Аз съм Джак Ричър. Баща ми беше Стан Ричър.

— Преди колко време е постъпил в морската пехота?

— Сега щеше да е към деветдесет, следователно преди повече от седемдесет години.

— Тогава трябва да се върнем осемдесет години назад, за всеки случай — обясни жената. — По това време Стан Ричър трябва да е бил на десет и да е живеел с родителите си Джеймс и Елизабет Ричър някъде в Лакония. Така ли?

— Да. И тези думи изчерпват цяла една глава от моята биография.

— Сигурна съм, че компютърът съхранява данни от преди повече от осемдесет години — продължи Елизабет Касъл, — но се опасявам, че старите данъчни регистри са най-обикновени списъци с имена.

Тя завъртя някакъв ключ и отвори капака на гишето. Под него се показаха монитор и клавиатура. Скрити на сигурно място от крадци, докато на рецепцията няма никой. Елизабет Касъл натисна едно копче и въздъхна.

— Ей сега ще тръгне — каза тя.

Ричър често бе чувал тези думи в технологичен контекст, макар да му звучаха по-скоро по военному, сякаш пехотни подразделения всеки момент ще потеглят в настъпление.

Елизабет Касъл затрака по клавиатурата, завъртя скролера на мишката, отново затрака по клавиатурата и отново завъртя скролера.

— Да — заяви тя след малко, — преди осемдесет години е имало само списък с номерата на съответните досиета. Ако ви трябват повече подробности, ще се наложи да изискате самите документи от архива. Опасявам се, че това отнема доста време.

— Колко?

— Три месеца понякога.

— А този списък съдържа ли имена и адреси?

— Да.

— В такъв случай не ми трябва друго.

— Вероятно. Ако искате само да огледате къщата.

— Това ми стига.

— Не сте ли любопитен?

— За какво?

— За живота им. Кои са били, с какво са се занимавали…

— Любопитството не си струва тримесечното чакане.

— Добре, в такъв случай наистина ни трябват само имената и адресите.

— И то ако къщата още съществува — добави Ричър. — Може някой да я е съборил. Осемдесет години са доста време.

— Нещата тук се променят доста бавно — отвърна жената.

Тя въведе няколко команди и отново завъртя скролера на мишката, отначало бързо, докато стигна почти до края на азбуката, а после по-бавно. Докато прегледа раздела, който започва с буквата „Р“, каза си Ричър. В един момент Елизабет Касъл спря и впери поглед в екрана. После погледна нагоре и надолу, сякаш за да се увери във видяното.

Накрая заяви:

— Никой на име Ричър не е притежавал имот в Лакония преди осемдесет години.