Минало време

28

Преподобният Патрик Бърк настоя да стигне с автомобила до там, докъдето му позволяваше издадената срещу него ограничителна заповед. А това означаваше, че трябва да спре пред оградата, издигната преди четирийсет години и преградила някогашния път. Обеща да изчака там. Ричър му отвърна, че не е необходимо, но Бърк настоя. В такъв случай, посъветва го Ричър, най-добре да обърне колата с предницата към пътя. За да потегли веднага в случай на необходимост.

В най-лошия случай. Защото обратният завой в тясно пространство, ограничено от дъсчена ограда, може да се окаже трудна задача. Може да изисква множество маневри, напред-назад, от единия банкет на пътя до другия. Бърк го послуша. Субаруто застана в готовност като драгстер в началото на пистата.

В допълнение към това Ричър настоя Бърк да не гаси двигателя. Да, знаеше, че така замърсява околната среда. Да, знаеше, че бензинът е скъпо удоволствие. Но въпреки всичко това беше за предпочитане пред възможността да се засуети с ключа в ръка. Или двигателят да не запали. В случай на необходимост. В най-лошия случай. Бърк се съгласи. И накрая Ричър настоя Бърк да се чувства свободен да потегли без него. Незабавно, без предупреждение, по всяко време, поради каквато и да било причина, дори без причина, ако предчувствието или инстинктите му подскажат, че трябва да офейка.

— Не се колебай — каза му Ричър. — Не го обмисляй. Не се бави и секунда. Дори половин секунда.

Бърк не отговори.

— Говоря сериозно — настоя Ричър. — Дойдат ли за теб, това означава, че са преодолели мен. В такъв случай не би искал да се срещаш с тях, уверявам те.

Бърк се съгласи.

Ричър излезе от колата. Затвори вратата. Прехвърли се през оградата. И тръгна през ябълковата градина. Времето беше същото. Миризмата беше същата. На зрели плодове и сухи треви. Чу жуженето на същите насекоми. Високо в небето се рееше ястреб, уловил топло въздушно течение. В далечината се виждаха още два, но на голямо разстояние един от друг. Не можеше да определи вида им. Стан обаче би казал, че това е типичното поведение на пернат хищник. Всеки претендира за господство над определена част от земята и небето. Това тук е моя територия, онова там е твоя. Не преминавай границата.

Така правеха и повечето корави типове навсякъде по света.

Ричър продължи, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. Отказваше да погледне наляво, към ниския хълм, където някой би могъл да го очаква и наблюдава. Отказваше да им достави това удоволствие. Нека те дойдат при него. Ричър продължи напред. Вече бе прекосил половината градина. И бе стигнал до мястото, където бе проснал онова хлапе на земята. Нямаше и следа от случилото се. Никакви улики. Може би само тревата бе доста отъпкана. Криминалистите от някой телевизионен сериал биха могли да извлекат някакви следи от нея. Но не и в реалния свят. Ричър продължи напред.

Стигна до втората ограда. Напълно необезпокоявано. Около него царяха мир, тишина, спокойствие. Нищо не помръдваше. Листата на дърветата пред него бяха по-тъмни, а миризмата по-силна и неприятна. Сенките изглеждаха по-тъмни. Ричър хвърли поглед назад. Не видя никого.

Прескочи и втората ограда.

Добре дошъл в Райънтаун, Ню Хампшър.

Ричър тръгна, както и предишния ден, по главната улица, като заобикаляше тънките фиданки и се препъваше от време на време по неравните павета. Мина покрай останките от църквата и училището. Продължи напред към жилищната постройка. Към основите вдясно от входа. Към останките от кухнята в задния ъгъл. Към счупената плочка. Представи си дядо си като Черната брада, но добре избръснат, да крещи гневно, да размахва юмруци и да запраща разни хора на земята. Нищо чудно да е прекалявал с алкохола. Представи си и баба си, висока, студена, мрачна. Която никога не се усмихва. И никога не изрича мила дума. Неизменно кисела. Дори когато шие чаршафи, с които никога няма да застеле нечие легло.

Представи си баща си как пълзи по пода. А може би не. Може би е седял кротко в някой ъгъл и е гледал през прозореца. Към безкрайното небе.

Баща ви е постъпил в морската пехота на седемнайсет, бе казал Картър Карингтън. Трябва да е имал причина.

Ричър стоя неподвижно още няколко минути, после реши да се сбогува с това място. Обърна се и тръгна по обратния път. Излезе от кухнята, прекоси коридора, мина покрай дърветата, напусна фоайето и се озова на улицата.

Не видя никого. Не усети нищо освен мир, тишина, спокойствие. Тръгна по улицата. Спря пред училището. Улицата правеше лек завой пред църквата. Ако не бяха дърветата, израснали през последните шейсет години, гледката можеше да се нарече панорамна. Човек, застанал на това място, би видял безкрайно небе. Нищо чудно от тук да бяха наблюдавали птиците. От тук да бяха видели онзи мишелов. Може би бинокълът беше на училището. Подарък от властите. Който не биваше да бъде изнасян от училището. Или пък някой благоразположен учител бе попаднал на него в магазин за употребявани вещи и го бе купил за долар-два.

Ричър продължи напред. Подмина църквата. Стигна до оградата. Границата, където свършваше Райънтаун. Пред него се простираше овощната градина. Където някога бе имало път. От паркираното субару го деляха стотина метра по права линия. Колата продължаваше да го чака. Виждаше се отлично в далечината. Между Ричър и нея се намираха само две точки, които привличаха внимание. По-далечната бе самият Бърк. Той стоеше в тясното пространство между багажника на субаруто и оградата, подскачаше нагоре-надолу и размахваше ръце. По-близката се намираше на петдесетина метра. По средата на ябълковата градина, точно на пътя, присвоен някога от предишния й собственик, се бяха строили петима мъже.

Високо в небето продължаваше да се рее ястреб.

Ричър прескочи оградата. Остави покрития с мъх лабиринт от израснали на воля храсти зад гърба си и тръгна между подредените в стройни редици добре подрязани еднакви на вид дървета. Петимата мъже пред него не помръднаха. Стояха рамо до рамо, но телата им не се докосваха. Приличаха на мъжки хор, който всеки момент се кани да започне своето представление. Приличаха на някой от онези акапелни бръснарски квартети. С тази разлика, че тук имаше един допълнителен член. Така се получаваше квинтет с един алт, два тенора, един баритон и един бас. В такъв случай басът би трябвало да стои в средата. Именно мъжът в средата беше по-едър от останалите. Ричър беше сигурен, че не го е виждал преди. Същото се отнасяше и за по-възрастния мъж, застанал от дясната страна на едрия тип. Представител на средното поколение. Джинсите му бяха по-хубави, ризата му — по-чиста, косата му сребрееше. Останалите трима бяха същите от предишната вечер. Минус онзи пострадалия. Едри яки типове, които обаче не са служили в армията, не са лежали в затвора, не са обучавани от „Мосад“.

Ричър продължи напред. Те не помръднаха.

В далечината зад тях Бърк продължаваше да подскача и да маха с ръце. Ричър не беше сигурен защо. Ако това беше предупреждение, то определено беше закъсняло. Въпрос на линейна геометрия. Защото Ричър щеше да види проблема, преди да види предупреждението. В такъв случай то беше безполезно. Дали пък Бърк не се опитваше да му даде тактически съвет? Направи това, направи онова. Ричър обаче не можеше да разбере този странен семафор. Имаше чувството, че е напълно излишен. Не се съмняваше, че човек като Бърк притежава многобройни и разнообразни умения, но уличният бой определено не беше сред тях. Поне досега.

Дали не беше превъзбуден от нещо?

Ричър продължи напред.

Мъжът в центъра на редицата беше висок и широкоплещест, с формата на артилерийски снаряд. Имаше малка глава, разположена върху дебел врат, с поне десет сантиметра по-широк от слепоочията му. Раменете му се спускаха надолу, гладко и стръмно като на морско създание. Имаше огромен като бъчва гръден кош, на фона на който краката и ръцете му изглеждаха прекалено къси. Но мъжът беше млад, здрав и силен.

Борец, помисли си Ричър. Може някога да е бил звездата на отбора в гимназията. А после и на колежа. А сега береше ябълки. Нямаше ли професионална лига, в която да преминават борците от колежите? Дори да имаше, той определено не се бе класирал за нея. Очевидно беше. Но въпреки това си оставаше едър и силен.

Оставаха двайсет метра. Мъжете не помръдваха.

Борецът гледаше право пред себе си. Черните му очички бяха разположени дълбоко в малката му глава. И не гледаха особено изразително. Погледът му беше по-скоро пасивен и безучастен. Може би това обясняваше липсата му на успех в света след колежа. Жалко за него. Защото щеше да преживее ново разочарование. Очевидно го бяха предупредили. Бяха го повикали като резерва. Следователно е знаел в какво се забърква. Имал е възможност да откаже.

Петнайсет метра.

По-възрастният тип завъртя глава наляво и надясно, за да огледа своята армия. Изглеждаше развълнуван. Като човек, който се кани да изгледа забавен и увлекателен филм. Но беше и леко притеснен. Тревогата му се бе скрила в някое далечно кътче на съзнанието му и се обаждаше от там. Което беше нелепо. Как можеха да загубят? Та това беше елементарна работа! И все пак не успяваше да прогони притеснението. Ричър го виждаше, изписано на лицето му. Затова реши да му помогне. Да подсили въпросната тревога.

Като говори бавно. Като крачи бързо с отпуснати рамене. Като държи ръцете си в готовност. Главата вдигната, а очите вперени в противника. Първични сигнали, усвоени много, много отдавна.

Десет метра.

По-възрастният мъж така и не успяваше да прогони притеснението. И то си оставаше изписано на лицето му. Изведнъж се замисли, явно разсъждаваше върху резервен план. Евентуална смяна на тактиката. За всеки случай. Като алтернатива. Изглеждаше готов да изкрещи нови заповеди. Което го превръщаше в първостепенна цел. Нищо че беше на петдесет и няколко и не особено здрав и силен. Но той беше вражеският командир. А правилата на войната трябва да се спазват. Той също щеше да си го получи.

Ричър предположи, че останалите трима ще побягнат. Или най-малкото, ще отстъпят назад, ще вдигнат ръце с отворени длани и ще запелтечат нещо от рода: „Нямахме представа! Идеята не беше наша!“. Всяка лоялност си има граници. Особено когато е породена от обещания за тежък труд от хора, които и бездруго са задници. Непременно щяха да побягнат.

Пет метра.

Ричър предпочиташе да прояви гъвкавост, да действа според обстоятелствата, но държеше да има и план. От опит знаеше, че вероятността да използва единия или другия подход е петдесет на петдесет. В конкретния случай планът му изискваше да не забавя крачка, да атакува на скорост и да извади от строя първо бореца в средата. Щеше да действа по всички правила. Да връхлети с изненада, да приложи неудържима сила и да всее страх и ужас. И дори щеше да подходи етично. Сериозно. Щеше да свали стареца с ляво кроше, а това беше по-слабата ръка на Ричър. Това беше най-голямата проява на хуманност, която беше в състояние да прояви в момента.

В крайна сметка се оказа, че гъвкавостта е за предпочитане. Заради бореца. Той зае някаква странна бойна стойка. Или по-скоро театрална. Сякаш някой фотограф го бе накарал да застане така по време на фотосесия. Посъветвал го бе да бъде по-изразителен. Може би за първата страница на местния вестник. Със заглавие от рода на: Звезда на гимназиален отбор печели трофей. Или нещо подобно. Затова борецът даваше всичко от себе си. Но не се получаваше. Приличаше на дебело хлапе, което се преструва на мечка гризли. Дебели къси ръце, протегнати напред, извити като мечешки лапи. В знак на готовност. Леко превит, с присвити колене и раздалечени стъпала. Затова Ричър промени плана си. В движение. Преподавателите му от „Уест Пойнт“ щяха да се гордеят с него. Той запази основните елементи от него и промени само детайлите. Не намали скоростта. Връхлетя с цялата бързина, на която бе способен. Но вместо да удари противника в главата, Ричър го изрита между краката. Не пропусна възможността, която се бе открила най-неочаквано. Заради разкрачената стойка. Удари го на скорост, като се възползва максимално от инерцията и нанесе силен ритник, при което кракът му описа полукръг и се стовари право в целта.

Ако бе изритал футболна топка, тя щеше да прелети далече отвъд стадиона.

Резултатът беше и добър, и лош.

Добрата част бе свързана с обстоятелството, че Ричър се озова точно там, където искаше да бъде. На мястото, от което да нанесе лявото кроше. Късо и силно, в пълно съответствие с класическите стандарти. Но не и елегантно. Затова пък ефективно. Бам! И бащата на хлапето се стовари на земята. Край на възможността да командва останалите.

Лошата част бе продиктувана от факта, че борецът носеше протектор за слабини. Умно хлапе. Беше се подготвило. Въпреки това бе понесло силен удар. Като с тъп нож върху жилаво тесто. И все пак Ричър не бе успял да го извади извън строя. Борецът продължаваше да стои на краката си, макар и леко присвит и със затруднено дишане. Беше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. Което означаваше, че останалите трима няма да побягнат. Те не отстъпиха крачка назад, не вдигнаха ръце с отворени длани и не запелтечиха извинения. Вместо това пристъпиха напред, за да го блокират, да дадат възможност на централния си нападател да възстанови силите си.

По дяволите, възкликна наум Ричър. Капризите на случая. Трябваше да се придържа към първоначалния си план. Борецът не носеше предпазна каска, както правят състезателите по американски футбол. Ричър искаше да отстъпи назад, за да възстанови първоначалната геометрия, но не го направи. Защото така щеше да излъчи погрешно послание. Затова удари най-близкия нападател. Нанесе му плътен удар в корема. Мъжът се присви на две, лицето му опря в коленете и той повърна. Ричър го удари отново, стовари лакътя си върху тила му, в резултат на което лицето на противника му заора в тревата. Още един извън строя. Ричър се завъртя наляво и застана лице в лице със следващия нападател. Без никакво забавяне. То не би му донесло нищо. По-добре да ги връхлети светкавично и да ги прати на земята.

Следващият нападател обаче отстъпи встрани. За да направи място на връхлитащия борец. А той идваше с протегнати напред ръце и тяло, сякаш издуто от гнева, който вреше и кипеше в него. Избута последния младеж от пътя си. Връхлиташе като товарен влак. В един момент спря, застана широко разкрачен, приведе тялото си и се обърна с лице към Ричър. Като в началото на схватка на тепиха. Изгледа злобно врага си. И се озъби.

Какво пък толкова, помисли си Ричър.

Той имаше представа от борбата. Макар никога да не беше влизал в подобна схватка. Никога не бе изпитвал необходимост от това. Прекалено много правила. Прекалено много пот. Ричър смяташе, че човек трябва да спечели или изгуби боя далеч преди някой от двамата противници да започне да се търкаля по земята.

В далечината Бърк продължаваше да подскача нагоре-надолу и да маха с ръка.

Борецът помръдна. Тялото му се завъртя. Движението бе сковано като на робот. Той вдигна десния си крак и го стовари тежко на земята на педя от предишното му местоположение. После се завъртя в другата посока, също толкова сковано и тежко, и стовари левия си крак. Приличаше на сумист. Сега беше с половин крачка по-близо до Ричър. Изглеждаше с няколко сантиметра по-нисък от него. Но поне с десетина килограма по-тежък. Имаше масивно телосложение. Това беше очевидно. Масивно и едновременно гладко, но мускулесто, с аеродинамична форма, получена сякаш в резултат на преминаване през вода или въздух. Като тюлен. Или оръдеен снаряд.

Заместник. Не, не съвсем, помисли си Ричър. Борецът не просто заместваше хлапето, пострадало предишния ден, той издигаше боеспособността на петорката на ново ниво. Притежаваше специални качества и бе повикан за конкретния случай. След уроците, научени предишната вечер. Може би работеше за приятел на приятел на мъжа от ябълковата градина. Като охранител в нощен клуб. В Манчестър. Или дори в Бостън. Може би това беше върхът в кариерата на неуспелите колежански звезди.

Ричър прецени, че е най-добре да стои далече от ръцете му. В борбата имаше прекалено много хващания, сграбчвания, стискания… Все неща, в които това хлапе вероятно доста го биваше. Или най-малкото, имаше опит. Вероятно знаеше цял куп номера и хватки. И поне десет различни начина да събори противника си на земята. Което Ричър трябваше да избегне. Борбата в хоризонтално положение можеше да му създаде проблем. Тя щеше да го принуди да се бори с огромна маса. И можеше да се окаже притиснат от тежест, която да не успее да повдигне. Все едно върху него да легне цял кит. За щастие, ръцете на бореца не бяха дълги. Обхватът им не беше голям. Което предоставяше на Ричър известно пространство за действие. Той можеше да направи нещо.

Но какво?

За пръв път в живота си Ричър не беше сигурен. Все още можеше да го удари с глава в лицето, но това означаваше да влезе в обсега на мечешките лапи. Нищо чудно хлапето да се окажеше достатъчно опитно, за да се извърти и да поеме удара с врата си, а отблизо въпросният врат изглеждаше толкова чувствителен, колкото автомобилна гума например. Да, можеше да му нанесе няколко удара в тялото, бърза комбинация десен-ляв-десен, все едно тренира върху боксов чувал, но телосложението на бореца предполагаше, че това ще е все едно да удря бронирана жилетка. С други думи, нямаше да има ефект.

Борецът пристъпи отново. Извърши същата театрална маневра. Като сумист. Ричър бе виждал японски борци по телевизията. По време на следобедите, прекарани в разни мотели. Неособено ясна зърнеста картина. Огромни мъже с набедрени препаски, целите намазани със зехтин или нещо подобно и следователно неуловими.

Сега противникът му се бе приближил с цяла стъпка.

Ястребът високо в небето закръжи бавно.

Ричър осъзна прекалено късно какво се опитва да направи борецът. А то бе да пристъпи с корема напред, точно както правеха сумистите по телевизията. При японците обаче и двамата борци се устремяваха един към друг и се срещаха по срещата на тепиха с шумен плясък, докато в случая Ричър не помръдваше изобщо, а това означаваше, че цялата инерция ще бъде на страната на неговия противник. И Ричър щеше да бъде прегазен от трактор.

Затова Ричър направи крачка встрани, завъртя се и стовари дълго дясно кроше върху слепоочието на бореца. Юмрукът му се приземи със завидна сила и съгласно законите на Нютон за действието и равното по сила и обратно по посока противодействие би трябвало да неутрализира част от инерцията. Едрото туловище на бореца обаче не можеше да бъде спряно с един удар. Затова Ричър се завъртя отново и отскочи, за да избегне мечешките лапи, протегнати към него. Той се олюля и размаха ръце в опит да се задържи на крака.

Борецът атакува отново. Оказа се твърде бърз и ловък за човек с телосложението на морж. Ричър се извърна отново и нанесе слаб удар в бъбрека му, от който нямаше почти никакъв ефект. Противникът му смени посоката си и отново атакува яростно, като размахваше ръце с надеждата да сграбчи Ричър. За когото бе най-добре да стои далече от хватката му. Ричър отстъпи крачка назад, но борецът продължи да напада. Ричър издебна момента и стовари десен прав в лицето му. Все едно удари стената на гумена стая, от онези, в които държаха най-буйните луди. След което отскочи назад и се наведе, за да избегне замаха на мечешката лапа, и атакува отново, този път със силен десен удар в гърба на младежа, преди да отскочи извън обсега му.

Борецът задиша тежко. Бе изминал едва няколко крачки, а вече бе получил два силни удара, може би дори два и половина. Скоро щеше да започне да се изморява. Ричър отстъпи назад. Земята под краката му беше неравна. Вляво от него бе паднала ябълка, която блестеше като скъпоценен камък върху изгорената от слънцето трева.

Двамата оцелели от предишната вечер пристъпиха напред, надушили миризмата на кръв.

Ястребът продължаваше да кръжи високо в небето.

Двамата оцелели застанаха от двете страни на бореца, но на крачка пред него. Флангова подкрепа. Или се готвеха да преследват Ричър. Може би очакваха от него да побегне.

Борецът отново зае бойната си стойка. Ричър зачака. Противникът му атакува. По същия начин, както и преди. Приведен напред, с леко присвити здрави крака и издаден корем, който възнамеряваше да използва като таран. И с рязко ускорение. Ричър отскочи наляво, но единият му крак закачи някаква неравност и борецът връхлетя върху него с рамо. Ричър имаше чувството, че е прегазен от камион, при това два пъти — първия път в резултат на удара с рамо, а втория, когато тялото му се стовари тежко върху земята. Докосна я първо с дясното си рамо, после с главата си, а накрая и с гърба си. Имаше чувството, че крайниците му политат неконтролируемо във всички посоки.

Борецът беше много пъргав и атакува без забавяне. Ричър се претърколи настрани, но не достатъчно бързо. Противникът му го изрита в гърба, което го накара да се претърколи още по-бързо. Ричър рядко се оказваше в подобно положение. Но все пак имаше известен опит. Първото му правило гласеше: изправи се колкото се може по-бързо! Същото гласеше и второто му правило. Както и третото. Да остане проснат на земята беше равносилно да стъпи с единия крак в гроба. Затова изчака да се озове с лице към земята, след което подскочи нагоре като фитнес маниак, който се хвали с отличната си форма след петдесет лицеви опори. Сега вече и Ричър дишаше тежко. И се ядосваше все повече и повече. Не се съмняваше, че правилата на борбата изключват ритниците. Това променяше всичко.

Добре тогава, каза си Ричър.

Борецът отново зае бойната си стойка. И Ричър видя това, което трябваше да забележи далеч по-рано. Ако играта се бе променила малко по-бързо.

Той зачака.

Борецът атакува. Приведен напред, с леко присвити силни крака. Ричър пристъпи напред и го изрита в коляното със същата сила, с която бе стоварил ритника си в слабините. Описа същия перфектен полукръг и нанесе същия перфектен удар. Плюс обстоятелството, че противникът му връхлиташе върху него. И така включи в уравнението собствената си инерция. Ако беше изритал футболна топка, тя щеше да прелети дължината на два стадиона. Резултатът беше впечатляващ. Коляното на всеки едър мъж е негова ахилесова пета. Коляното си е коляно. Най-обикновена става. Която не става по-голяма или по-здрава само защото някой е решил да посвети цял семестър в колежа на вдигането на тежести. Напротив, коляното бива подложено на все по-голям и по-голям натиск.

В случая то сякаш експлодира. Капачката се счупи или най-малкото, измести. Нищо чудно и връзките зад нея да се бяха скъсали, защото борецът се стовари на земята като марионетка, чиито конци внезапно са отрязани, след което същото правило, което Ричър следваше, го накара да се изправи. Той зави от болка, но остана на един крак, като размахваше ръце, за да запази равновесие. Двамата оцелели направиха крачка назад. Преминаха в отстъпление. Като фондовия пазар. Инвестициите могат да тръгнат и надолу, не само нагоре. В далечината зад тях Бърк стоеше неподвижно и се взираше напрегнато, притиснал тяло към дъсчената ограда.

От този момент насетне Ричър промени стратегията си в полза на бруталната ефективност. Пет пари не даваше за стила и красотата. Борецът посегна отчаяно с мечешката си лапа, а Ричър сграбчи ръката му и дръпна рязко, за да го извади от равновесие. Борецът се стовари непохватно на земята и Ричър го изрита в главата, веднъж, втори път. Противникът му престана да мърда.

Ричър се изправи и пое дълбоко дъх, за да възстанови дишането си.

Двамата оцелели направиха нова крачка назад. Запристъпваха от място на място и зяпнаха глуповато. После вдигнаха ръце с отворени длани. Сякаш искаха да потупат въздуха пред себе си. Предаваха се. Но и се дистанцираха.

Идеята не беше наша.

— Къде намерихте тази торба лой? — попита ги Ричър.

Изрита бореца още веднъж, в ребрата, но този път нежно, само за да покаже за коя торба лой става въпрос.

Никой не му отговори.

— Трябва да ми кажете — настоя той. — Важно е за бъдещето ви.

Хлапето отдясно отговори:

— Пристигна тази сутрин.

— Откъде?

— Бостън. Сега живее там, но е израснал тук. Познаваме го от гимназията.

— Печелил ли е някакви медали и купи?

— И още как.

— А сега изчезвайте — каза им Ричър.

И те го послушаха. Хукнаха на юг и полетяха надолу по хълма, като работеха усърдно с колене и лакти. Ричър ги проследи с поглед. После мина покрай повалените на земята противници и продължи пътя си през ябълковата градина. Бърк го чакаше при оградата. Вдигна ръката, която бе размахвал. В нея държеше телефона си.

— Някой се мъчеше да се обади — обясни той. — Но тук няма сигнал. Затова отидох до едно място, където се появи половин чертичка. Беше орнитологът. Онзи от университета. Отговаряше на позвъняването ти. Каза, че това е единствената му възможност да разговаряте, защото е претрупан с работа до края на деня.

Затова веднага хукнах насам и се опитах да привлека вниманието ти.

— Видях — отвърна Ричър.

— Остави съобщение.

— По телефона?

— Не, аз трябва да ти го предам.

Ричър кимна.

— Първо трябва да позвъня на Еймъс от полицията в Лакония.