Минало време

16

Пати и Шорти седяха на столовете пред стаята. Пати бе вперила поглед пред себе си, а гледката й включваше повредената хонда на паркинга, просторната ливада и тъмния пояс гора отвъд нея, непреодолим като каменна стена.

Тя погледна часовника си и възкликна:

— Защо, когато някой каже, че ще пристигне след два до четири часа, винаги пристига след четири, а не след два?

— Като болестта на Паркинсон — отвърна Шорти. — Работата се разраства до запълване на наличното време.

— Закон, а не болест — поправи го Пати. — Болестта е, когато започнат да ти треперят ръцете.

— Мислех, че това се случва, когато спреш да пиеш.

— Може да се получи от много неща.

— Колко време остава?

Пати погледна часовника си отново и пресметна наум.

— Трийсет и три минути — каза тя.

— Може да е посочил приблизително време…

— Каза минимум два часа и максимум четири. Това ми се струва доста ясно и определено. Даде честна дума. С онзи негов акцент.

Шорти не откъсваше поглед от мрачното сенчесто място, където пътят излизаше от гората.

— Какво точно ти каза? Как разбра, че е автомонтьор? — попита той.

— Каза, че имал сметки за плащане. Щял да излезе на магистралата и ако извадел късмет, щял да попадне на аварирал автомобил. Звучеше като професионалист. Само подобен човек би казал подобно нещо. Защо иначе ще се радва на повредена или катастрофирала кола?

— Звучи ми като истински майстор — отвърна Шорти.

— Мисля, че е истински — каза Пати. — И мисля, че пристига.

Впериха погледи в пътя. Слънцето грееше високо и озаряваше предните редици дървета. Масивни стволове, израснали близо един до друг, а зад тях — още и още дървета, а между тях храсти, къпини, счупени клони, щръкнали под причудливи ъгли.

— Колко време остава? — попита Шорти.

Пати погледна часовника си.

— Двайсет и четири минути.

Шорти замълча.

— Той обеща — каза тя.

Не откъсваха погледи от пътя.

И той дойде.

Почувстваха го, преди да го видят. Въздухът като че затрептя, пронизан от дълбок басов резонанс, долетял отдалече, и всичко наоколо потръпна като в напрегната сцена от филм, сякаш някой бе разцепил въздуха и го бе принудил да отстъпи встрани. Трептенето премина в ниско боботене на огромен дизелов двигател и тежкото трополене на масивни гуми. После го видяха да се показва между дърветата.

Камион на „Пътна помощ“. При това огромен. Масивен. Издържащ на тежки натоварвания. От онези, които спокойно могат да теглят тир по магистралата. Беше яркочервен. Двигателят му ръмжеше на ниски обороти.

Пати се изправи и замаха.

Камионът заподскача по неравния път, който водеше до паркинга. Пати бе предположила — и то съдейки само по гласа на човека, — че ще пристигне с най-лъскавия камион, който някога е виждала, и се оказа права. Камионът блестеше, готов за автопарад. Червената му боя бе полирана и безупречно лъсната. Декоративните ленти сияеха в златно. Хромираните капаци и лостове заслепяваха. Отстрани гордо бе изписано името на собственика — с големи букви, високи поне две педи.

Оказа се Карел, а не Карол.

— Леле! — възкликна Шорти. — Страхотна работа!

— Определено — съгласи се Пати.

— Най-после ще се измъкнем от тук.

— Ако успее да поправи колата.

— Каквото и да стане, напускаме мотела. Карел не бива да си тръгне без нас. Или ще поправи колата, или ще ни откара до града. Каквото и да кажат онези задници. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна Пати.

Камионът спря зад хондата и забоботи тихо на празни обороти. Високо разположената врата на кабината се отвори, шофьорът стъпи на стълбичката и скочи на земята. Беше слаб, жилав, среден на ръст, с пружинираща походка, изпълнен с енергия. Главата му беше обръсната до голо. Приличаше на полицай по време на процес срещу военнопрестъпници. Лейтенант с каменно изражение, застанал зад полковник с черна барета, предал родината си. Този обаче се усмихваше. В очите му танцуваха пламъчета.

— Госпожо Сандстром? — попита той. — Господин Флек?

— Наричайте ни Пати и Шорти — каза Пати.

— Аз съм Карел — представи се шофьорът.

— Благодарим ви, че дойдохте.

Карел извади нещо от джоба си. Мръсна черна кутийка с размерите на колода карти, от която стърчаха отрязани жички.

— Имахме късмет — обяви той. — С една катастрофирала хонда в автоморгата. Същият модел като вашата. Дори цветът съвпада. Един самосвал я блъснал отзад преди шест месеца. Но предницата беше здрава.

Карел се усмихна окуражително и посочи вратата на стаята им.

— Можете да си съберете багажа. Това е работа за две минути.

— Вече сме го събрали — отвърна Пати. — Готови сме да тръгнем.

— Наистина ли?

— Събрахме го още сутринта. Или късно снощи. Искахме да бъдем готови.

— Не останахте ли доволни от престоя в мотела?

— Искаме да си тръгнем час по-скоро. Отдавна трябваше да сме пристигнали на друго място. Това е всичко. А иначе мотелът е чудесен. Вашите приятели бяха много любезни.

— Не, аз съм нов тук. Още не са ми приятели. Май колегата, който е идвал тук преди мен, им е бил приятел. Но нещо са се скарали. Затова започнаха да звънят на мен. Което е чудесно. Исках да ми станат клиенти. Аз съм амбициозен човек.

— Не бих искал да работя за тях — подметна Шорти.

— Защо?

— Намирам ги за странни.

Карел се усмихна.

— Те станаха мои клиенти. Влязоха в моя списък — обясни той. — Колкото по-дълъг е списъкът, толкова по-лесно ще преживея трудните месеци.

— Въпреки това… — настоя Шорти.

— Все пак става въпрос за девет атевета и пет коли. Гарантирана работа. Мога да изтърпя странностите им.

— Пет коли?

— За момента. Плюс една моторна косачка на трева.

— Казаха ни, че имат само една кола — настоя Шорти. — Видяхме я.

— Коя?

— Един стар пикап.

— А, това е таратайката, с която обикалят наоколо. Освен това всеки от тях притежава джип. И то мерцедес!

— Шегувате се!

— Ни най-малко.

— Къде ги държат?

— В плевнята.

Шорти не каза нищо.

— Имам един въпрос — обади се Пати.

— Питайте — отвърна Карел.

— Откога са тук?

— Това е първият им сезон.

— Моля ви, оправете ни колата — каза Пати.

— Нали за това съм дошъл.

Карел вдигна капака на хондата с умело, добре отработено движение. Наведе се и протегна ръката си, в която държеше черната кутийка, сякаш за да сравни размерите й. Отстъпи леко назад и присви очи в опит да огледа по-добре. После се изправи.

— Всъщност релето ви работи добре — обяви той.

— Защо тогава колата не пали? — попита Пати.

— Вероятно има друг проблем.

Карел прибра кутийката с жиците в джоба си. Заобиколи предницата и огледа двигателя от друг ъгъл.

— Завъртете ключа — каза той. — Искам да чуя какво е положението.

Шорти се настани зад волана и завъртя ключа, веднъж, втори, трети път… щрак, щрак, щрак.

— Добре, ясно — обяви Карел.

Той заобиколи предницата, застана пред другия калник и се наведе над мястото, където акумулаторът бе захванат е болтове за металната си стойка. Завъртя глава, за да може да надзърне отдолу. После пъхна ръка под акумулатора и опипа нещо под него. Изправи се и остана неподвижен в продължение на секунда-две. Хвърли поглед първо към гората, после в другата посока — към стая № 12, последната в редицата. Отиде до ъгъла и огледа къщата и плевнята. След това се върна при колата и подкани Пати и Шорти да го последват на верандата. През цялото време се оглеждаше, сякаш за да се увери, че никой няма да го види или чуе.

— Някой от тях опитвал ли се е да поправи колата ви? — попита тихо Карел.

— Питър — отвърна Шорти.

— Защо?

— Каза, че се грижел за атеветата, затова го помолихме да хвърли един поглед.

— Той изобщо не се грижи за атеветата.

— Прецакал ли е нещо?

Карел се огледа наляво и надясно.

— Срязал е кабела, който излиза от положителния полюс на акумулатора.

— Как? Случайно ли?

— Определено не е случайно — отвърна Карел. — Това е меден проводник, по-дебел от пръста ви. Необходими са големи клещи за рязане. И немалка сила. Прилича ми на преднамерен саботаж.

— Питър има такива клещи. Видях ги у него вчера сутринта.

— Прекъснал е подаването на електричество. Колата е парализирана. Това е проблемът.

— Искам да видя — каза Шорти.

— Аз също — присъедини се Пати.

— Погледнете отдолу — отвърна Карел.

Пати и Шорти се изредиха да се надвесват над двигателя, да извиват вратове и да поглеждат отдолу. Видяха дебел черен кабел, срязан чисто на две, а отрязаните му краища лъщяха като току-що отсечени монети от по един цент. Върнаха се на мястото, където ги очакваше Карел. Той ги посрещна с думите:

— Съжалявам, но не знам какво да ви кажа. Не познавам добре собствениците на мотела. Предполагам, че това е представата им за забавна шега. Но е доста глупава. И скъпа. Тези кабели са дебели и твърди. Почти като водопроводни тръби. Налага се да сваля доста други части, за да го сменя.

— Не го сменяйте — каза Пати. — Забравете за кабела. Просто ни измъкнете от тук. Откарайте ни до града. Веднага.

— Защо?

— Не е безобидна шега или лудория. Опитват се да ни задържат тук. Не ни позволяват да си тръгнем. Държат ни като затворници.

— Това звучи доста странно.

— Но е самата истина. Опитват се да ни манипулират. Всеки ден ни поднасят нова и нова лъжа.

— Например?

— Казаха ни, че сме първите гости в тази стая, но не мисля, че е така.

— Това е още по-странно.

— Защо?

— Преди месец в стаята имаше други хора. Знам със сигурност, защото се наложи да докарам резервна гума за мъжа от стая номер девет.

— Освен това казаха, че сте добри приятели.

— Днес ги виждам за втори път.

— От думите им съдим, че са тук от поне три години.

— Не е вярно. Появиха се преди година и половина. Вдигнаха голям скандал около разрешителното за строителство.

— Казаха, че вчера телефонът не работел. Обзалагам се, че са излъгали. За да ни задържат тук.

— Но защо да го правят? За пари?

— Мина ни през ума — отвърна Шорти. — Канехме се да избягаме. Всеки на наше място би избягал рано или късно. Какво ще правят тогава?

— Много странно — каза Карел.

Той пристъпваше объркано на място.

— Моля, откарайте ни до града — каза Пати. — Много ви моля. Трябва да се махнем от тук. Ще ви платим петдесет долара.

— Ами колата ви?

— Ще я оставим тук. И бездруго се канехме да я продадем.

— Едва ли струва много.

— Именно. Пет пари не даваме какво ще стане с нея. Важното е да се махнем. На всяка цена. Още сега, тази минута. Вие сте единствената ни надежда. Тук сме затворници.

Пати впери поглед в него. Карел кимна бавно. Явно беше взел решение. Отстъпи крачка назад, погледна наляво и надясно, първо през едното, после през другото рамо. Огледа огромния си камион и паркинга, сякаш се опитваше да измери габаритите им, след което погледна стаята и купчината багаж.

— Добре — отвърна той. — Ще ви спретна „бягство от затвора“.

— Благодаря — каза Пати.

— Но първо трябва да ви задам един неудобен въпрос.

— Какъв?

— Платили ли сте си сметката? Не искам да загазя, ако се опитвате да се измъкнете тайно. Тук има правила в това отношение.

— Вчера си платихме нощувката — обясни Шорти. — Това означава, че можем да останем до обед.

— Добре — отстъпи Карел. — Да помисля малко… Трябва да бъдем предпазливи. И да предположим най-лошото. Нямаме представа как ще реагират те. Според мен ще е най-добре да не ни видят. Съгласни ли сте?

— Идеално — отвърна Пати.

— Затова предлагам вие двамата да се скриете, докато аз обърна камиона и го паркирам в посоката, в която ще потеглим, а през това време вие ще вземете багажа си. После ще се качите при мен в кабината и ще тръгнем. Тогава нищо няма да може да ни спре. Дори някой от техните мерцедеси да ни се изпречи на пътя. Става ли?

— Готови сме. Да тръгваме — отвърна Шорти.

Карел погледна куфара през отворената врата.

— Доста е голям — отбеляза той. — Можеш ли да го вдигнеш? Искаш ли да дойда и да ти помогна?

— Ще се справя.

— Я ми покажи! Забавим ли се, можем да прецакаме всичко!

Пати влезе първа в стаята. Взе двата сака, по един във всяка ръка и направи място на Шорти, за да може да стигне до куфара, който бе главната атракция в случая. Той хвана здраво въжената дръжка и повдигна куфара на десетина сантиметра във въздуха. Карел го наблюдаваше от прага. Явно преценяваше нещо.

— Колко бързо можеш да го носиш? — попита той.

— Не се притеснявай — отвърна Шорти. — Няма да се издъня.

Карел изгледа първо него, после Пати, тя с по един малък сак във всяка ръка, а той с голям куфар в двете. Двамата стояха един до друг в пространството между леглото и климатика. После монтьорът каза:

— Добре, изчакайте ме тук. Не излизайте, докато не обърна. Пати е първа. Хвърля чантите в кабината и се качва. Шорти излиза и подава куфара, а Пати се навежда и му помага да го вдигне, след което се качва и Шорти. Струва ми се логично.

— Звучи ми добре — съгласи се Шорти.

— Добре — каза Карел. — Пригответе се.

Той се пресегна през прага, хвана дръжката на вратата и я затвори. Пати и Шорти видяха през прозореца как Карел прекосява паркинга и се качва в кабината на камиона. Двигателят изръмжа и тежката машина потегли бавно, направи ляв завой и се скри от погледите им.

Пати и Шорти зачакаха. Карел не се появи.

А те продължиха да чакат.

Не последва нищо. Абсолютно нищо. Нито звук, нито движение. И през прозореца не се виждаше абсолютно нищо. Освен същата гледка, както и преди. Паркингът, колата, тревата, дърветата.

— Може да се е забавил нещо — обади се Шорти. — Може онези задници да са излезли и да са го заприказвали.

— Доста време мина — възрази Пати.

Тя остави саковете на пода и пристъпи към прозореца. Надвеси се и погледна навън.

— Не виждам нищо.

Шорти пусна куфара. Присъедини се към нея до прозореца.

— Ще изляза навън и ще погледна зад ъгъла — каза той.

— Някой може да те види. Нищо чудно да стоят там и да си приказват. Какво друго може да прави Карел? Колко време отнема една най-обикновена маневра с камион?

— Ще внимавам — отвърна Шорти.

Той пристъпи към вратата. Хвана топката на бравата и я завъртя.

Вратата не помръдна. Дори с милиметър.

Шорти провери дали не е заключена отвътре, завъртя топката първо в едната, после в другата посока. Нищо. Пати го зяпна смаяно. Той дръпна по-силно. Опря едната си длан в стената и отново дръпна.

Нищо.

— Заключили са ни вътре — каза Пати.

— Как?

— Явно разполагат с някакъв бутон в къщата. И той действа като дистанционно. Мисля, че от самото начало са си играли с него.

— Но това е откачено!

— Кое тук не е откачено?

Двамата впериха погледи през прозореца. Паркингът, колата, тревата, дърветата. И нищо друго. В този момент щората на прозореца се спусна и стаята потъна в мрак.