Минало време

42

Ричър се намираше на стотина метра от жената, когато тя включи фенерчето си, заслепи ловеца с лъча му и побягна с всички сили. Видя и как той се втурва след нея. Затова последва и двамата. Настигна ги навреме, за да види появата на мерцедеса. Прекоси пътя в мрака зад колата и се прокрадна покрай нея. Чу по-голямата част от разговора. За ключа от камиона, за Шорти, за изгорелия мотел. Чу мъжът да казва, че двамата с жената са последните оцелели. Името й беше Пати Сандстром. Банкерът я бе нарекъл така малко преди да умре. А Шорти трябва да бе Шорти Флек. Канадската двойка.

— Имам пари — каза Марк. — Можеш да ги вземеш.

— Не ги искам — отвърна Ричър. — Не ми трябват.

— Сигурен съм, че можем да измислим нещо.

— Пати, вземи пистолета — каза Ричър. — Много внимателно. Хвани го с палец и показалец.

Тя го послуша. Пристъпи напред, наведе се, взе пистолета и отстъпи назад. Ричър изви ръката на Марк при лакътя под ъгъл от деветдесет градуса, сякаш махаше в знак на приветствие, след което продължи да натиска, докато дланта на Марк не опря в рамото.

Но Ричър не приключи дотук. Той дръпна ръката на Марк надолу — пет, десет, петнайсет сантиметра. Приложи огромен натиск върху всичките й стави. Най-вече върху лакътя. Но също и върху рамото. Както и върху всички сухожилия и връзки.

Ричър махна стрелата от врата на Марк и лакътя си от гърдите му. Марк се свлече на колене, за да облекчи натиска върху ръката си. Ричър промени захвата. Пусна китката му, но сграбчи яката му, усука я и започна да го задушава.

Вдигна поглед към Пати и попита:

— Ти ли ще го направиш или аз?

— Кое да направя?

— Да го застреляш.

Тя не отговори.

— Нали съжали, че не е изгорял в мотела.

— Кой си ти? — попита тя.

— Дълга история. Имам среща сутринта, на юг от тук. Търсех мотел за през нощта. Открих само този.

— Трябва да повикаме полицията.

— Накъде бяхте тръгнали?

— Към Флорида. За да започнем нов живот.

— Какво ще правите там?

— Ще даваме сърфове под наем. Може би и водни ски. Шорти предлага да продаваме и тениски.

— Къде ще живеете?

— В някое бунгало на плажа. А може би над магазина.

— Звучи чудесно.

— И ние мислим така.

— Другата възможност е да прекарате следващите три години от живота си в евтин хотел в Ню Хампшър, където ще разговаряте с ужасно противни типове. През половината време ще скучаете до смърт, а през другата половина ще се страхувате до смърт. Така ли искаш да продължите?

— Не.

— Но точно това ще се случи, ако повикаме полицията. Ще разговаряте с полицаи, прокурори, адвокати, психиатри и прочие, ще отговаряте на едни и същи въпроси, част от които ще бъдат доста неприятни, защото те ще си направят същата сметка като мен. Дойдох откъм пътя и преследването вече беше започнало. Успях да елиминирам четирима от тях. Предполагам, че в началото са били повече.

— Бяха шестима.

— Какво се случи с първите двама?

Пати не отговори. Само въздъхна дълбоко.

— В крайна сметка ще спечелите — продължи Ричър. — Най-вероятно. С формулировка от рода на „оправдано убийство“ или „неизбежна самоотбрана“. Но нищо не е сигурно. Вие сте чужденци. Няма да ви позволят да напуснете щата. А тук няма нищо интересно. Най-популярната им радиостанция е „Ред Сокс“. Като бейзболния отбор. Трябва да помислиш по въпроса.

Пати замълча.

— По-добре да не викаме ченгетата — предложи Ричър.

Марк направи опит да се освободи.

— Той искаше да остави Шорти да умре — продължи Ричър.

Тя се замисли. Погледна пистолета в ръката си.

— Ела насам — подкани я Ричър. — Но внимавай да не го насочиш към мен.

Пати се подчини и застана до него.

Марк удвои усилията си, замята се бясно, но Ричър го изправи на крака и заби юмрук в слънчевия му сплит, след което отново го остави да се свлече на земята. За известно време Марк бе изгубил какъвто и да било контрол върху всичките си мускули.

Ричър продължи:

— Опри върха на заглушителя в гърба му, точно между лопатките. На петнайсет сантиметра под мястото, където съм го хванал. Предпазителят е онова малко лостче пред спусъка. Ще щракне само, щом пръстът ти заеме правилна позиция. Тогава ще трябва просто да натиснеш спусъка.

Тя кимна. Но не помръдна от мястото си в продължение на двайсет или повече секунди.

— Не мога — призна накрая Пати.

Ричър пусна яката на Марк, блъсна го в гърба и го просна на асфалта. Взе пистолета от Пати.

— Исках да ти дам тази възможност — обясни той. — Това е всичко. В противен случай цял живот щеше да се чудиш какво би направила в тази ситуация. Сега вече знаеш. Ти си добър човек, Пати.

— Благодаря.

— По-добър от мен.

Ричър се обърна и простреля Марк в главата. Два пъти. Два бързи последователни изстрела в основата на черепа. Които във военните академии са известни като „екзекуторски“. Не че някой преподавател би си признал подобно нещо.

Взеха мерцедеса, за да стигнат до Шорти. Но преди това Ричър завлече мъжа от аварийния камион сред дърветата от едната страна на пътя, а после и Марк, но от другата. За да не му пречат. Не искаше да ги прегази. Не и ако Шорти бе със счупен крак. Защото всяко друсане щеше да му причини болка.

Шофираше Пати. Тя обърна мерцедеса и включи дългите светлини. Пътят свърши и колата навлезе в откритото пространство.

Пати спря за момент. От мотела, който се бе намирал от другата страна на поляната, бяха останали само тлеещи въглени. Колите отпред също бяха изгорели. Плевнята бе обзета от буйни пламъци. Къщата гореше още по-бурно. Огнените езици достигаха поне петнайсет метра.

По средата на полята стояха изоставени две атевета. На земята до тях лежаха две безформени на пръв поглед купчини.

— Бяха четирима — обясни Пати. — Марк, Питър, Стивън и Робърт.

— Чух изстрели — отвърна Ричър. — Преди малко. Деветмилиметров пистолет със заглушител. Предполагам, че Марк е сложил край на съдружието им.

— Къде ли е четвъртият?

— В къщата най-вероятно. Не бих могъл да чуя изстрел, прозвучал от там. Но от нея не е останало много.

Наблюдаваха пламъците в продължение на минута, след което Пати зави наляво и подкара през тревата към гората. Следеше внимателно пътя. Намали на две места, които огледа, но и двата пъти продължи напред.

Накрая спря, без да сваля ръцете си от волана.

— Всичко ми изглежда толкова еднакво — каза тя.

— Колко навътре се намира Шорти? — попита Ричър.

— Не мога да си спомня. Вървяхме известно време, а после го влачих по земята. Оставих го на място, където се надявах да е в безопасност.

— Къде влязохте в гората?

— Между две дървета.

— Не ми помагаш много.

— Май беше тук.

Пати изключи двигателя и двамата слязоха от колата. Без фаровете й светът отново потъна в мрак. Пати си сложи уреда за нощно виждане, а Ричър просто дръпна своя леко надолу. Прецизните зелени детайли изпълниха обектива му. Пати завъртя глава наляво и надясно. Огледа предните редици дървета. И пространството между тях.

— Май беше тук — повтори тя.

Двамата с Ричър навлязоха в гората. Пати водеше. Описаха полукръг на изток и на север. Сякаш възнамеряваха да излязат на пътя трийсетина метра след началото му. Пристъпваха ту наляво, ту надясно сред дърветата. Глезените им се заплитаха в треви и храсти.

— Нищо не мога да различа — оплака се Пати.

— Шорти! Шорти Флек! — извика Ричър.

— Шорти, аз съм! — последва примера му Пати. — Къде си?

Нищо.

Продължиха да вървят. На всеки десет крачки спираха и викаха отново. После заставаха неподвижно, затаяваха дъх и се ослушваха.

Нищо.

Едва на третия път чуха нещо. Едва доловим звук. Тих, далечен, бавен, метален… Дзън, дзън, дзън. На изток, помисли си Ричър. Може би на четирийсет метра от тук.

— Шорти Флек? — извика той.

Дзън, дзън, дзън.

Двамата с Пати смениха посоката. Ускориха крачка. Дървета, треви, къпини, храсти. Не спираха да викат името му, първо Пати, после Ричър, като непрекъснато се редуваха. Отново чуха дзън, дзън, дзън. Звукът се усилваше непрекъснато. И те тръгнаха към него.

Откриха Шорти, опрял гръб на ствола на едно дърво. Премалял от болка. Беше си сложил уреда за нощно виждане. В ръката си държеше стрела. И почукваше с нея по оптичната тръба. Дзън, дзън, дзън. Нямаше сили за повече. Ричър го вдигна на ръце и го сложи на задната седалка на мерцедеса. Кракът му наистина беше счупен зле. Раната изглеждаше ужасно. Беше изгубил много кръв. Беше блед като платно, но имаше висока температура. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

— Къде ще го отведем? — попита Пати.

— Най-добре е да отидете някъде по-далече — отвърна Ричър. — Манчестър например. По-голям град е…

— Няма ли да дойдете с нас?

Ричър поклати глава.

— Само донякъде — отвърне той. — Сутринта имам важна среща.

— Но в болницата могат да ни зададат какви ли не въпроси.

— Кажи им, че е катастрофирал с мотоциклет. Ще ти повярват. Лекарите вярват на всичко, което е свързано с мотоциклетни катастрофи. И няма да съобщят на полицията. Защото раната не е огнестрелна. Ще им обясниш, че в крака му се е забило парче метал.

— Добре.

— Настаниш ли го в болницата, иди и паркирай колата на някое тихо местенце. Остави вратите отключени, а ключа — на таблото. Тя трябва да изчезне колкото се може по-бързо. Тогава ще бъдеш в безопасност.

— Добре — повтори Пати.

Тя отново седна зад волана. Ричър се настани до нея, но се извърна леко назад, за да следи състоянието на Шорти. Пати описа широк кръг по неравната поляна. Шорти подскачаше на задната седалка и стенеше от болка. Пати се насочи към асфалтовия път.

Шорти тупна с ръка седалката до себе си. Веднъж, втори път, но слабо, едва доловимо.

— Какво има? — попита го Ричър.

Шорти отвори уста. Но не успя да изрече дори една дума. Опита се отново.

— Куфарът — прошепна той.

— Имахме един куфар в стаята — обясни Пати на Ричър. — Предполагам, че е изгорял.

Шорти отново тупна по седалката.

— Изнесох го — прошепна той.

Пати спря колата.

— Къде е? — попита тя.

— В тревата… в другия край на паркинга.

Пати включи на заден, колата се понесе на зигзаг, след което направи обратен завой в началото на пътя и тръгна през поляната. Покрай изоставените атевета и труповете.

— Питър и Робърт — обяви тя.

И продължи напред. Спря на паркинга. Долавяха горещината навън дори през прозорците на мерцедеса. Ричър видя металната клетка, щръкнала над килима от въглени. Металните решетки и металната мрежа. Разкривени от високата температура. Стая № 10. Шорти повдигна ръка, размърда я напред-назад, но само веднъж, немощен жест на стар свещеник, който опрощава грехове. Или ранен човек, който очертава някакъв участък. От тук до тук. Ричър излезе и тръгна покрай металната клетка. Прекоси поляната по права линия. Защото това е най-краткото разстояние между две точки. Той включи уреда за нощно виждане.

Веднага откри куфара. Голям, стар, кожен, с въже вместо дръжка. Лежащ на тревата. Ричър се наведе и го вдигна. Тежеше цял тон. Може би дори два. Ричър го замъкна с усилие до колата. Пати излезе и отвори багажника. Той пусна куфара на земята.

— Какво, по дяволите, има вътре? — възкликна Ричър.

— Комикси — отвърна Пати. — Повече от хиляда. Все страхотни издания. Включително първите броеве със Супермен. Събирани от нашите бащи и дядовци. Щяхме да ги продадем в Ню Йорк, за да изкараме пари за Флорида.

В багажника имаше два сака. Два издути кожени сака с дръпнати ципове. Ричър надникна в тях. И двата бяха пълни с пари. Купища пачки, подредени като тухлички. Предимно в банкноти от по сто долара. Във всяка пачка имаше по десет хиляди, ако се вярваше на хартиените лентички. Във всеки сак имаше поне петдесет пачки. Общо към един милион долара.

— Запазете си комиксите — каза Ричър. — Използвайте това. Можете да си купите колкото дъски за сърф пожелаете.

— Не можем — отвърна Пати. — Тези пари не са наши.

— Напротив. Вие спечелихте играта. Мисля, че попаднахме на нещо като награден фон. Няма кой друг да го вземе.

— Но това е цяло състояние!

— Вие си го заслужихте — настоя Ричър. — Не смяташ ли?

Пати замълча. След малко попита:

— Не искате ли поне част от парите?

— Имам колкото да преживявам — отвърна Ричър. — Повече не ми трябва.

Той вдигна куфара и го прибра в багажника. Задницата на мерцедеса клекна леко.

— Как се казваш? — попита Пати. — Бих искала да науча името ти.

— Ричър.

Тя се сепна.

— Но това беше името и на Марк.

— Той е от друг клон на фамилията.

Качиха се в колата и Пати потегли през поляната, навлезе сред дърветата и след три километра стигна до аварийния камион. Ричър взе ключа и се качи в кабината му. Воланът се въртеше с усилие. Ричър и бездруго не беше добър шофьор, а тук всички лостове и прибори му изглеждаха напълно непознати. Все пак след минута успя да запали фаровете. А после и двигателя. Намери лоста за скоростите и включи на заден. На таблото светна някакъв дисплей и показа изображението от задната камера. Широкоъгълен обектив. Цветна картина. На която се виждаше старо субару, паркирано точно зад камиона.